Църквата като лечебница
Юни 17, 2015 in Беседи
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Духовният живот в Христа има множество тънкости и особености, затова от християнина се изисква да бъде внимателен към себе си и да постъпва с разсъждение, докато не придобие правилни понятия за него. Този живот може да се оприличи с уравнение на химическа реакция, в което всички компоненти трябва да са разположени в правилната последователност, в противен случай реакцията няма да даде нужния резултат. В духовния живот, ако човек се подвизава неправилно, резултатът може да е повече от плачевен. По тази причина аз прецених, че е добре да проведем беседа за първото, основно понятие за човека и за духовните предмети.
Светите отци на Църквата са били интелектуалци и богослови – но не в съвременния смисъл на думата, когато на завършилия университета издават документ, в който пише „богослов”, – те са беседвали с Бога и опирайки се на опита от личното общение с Господа, писали своите творения за човека. И Старият Завет, както знаете, обръщайки се към човека, започва със сътворението на Вселената и сътворението на самия човек. Затова днес ще се постарая да кажа няколко думи за това, за да разберете, какво значение има „да бъдеш човек” и какво значение има за човека божественото Въплъщение, даващо ни възможност да станем богоподобни.
Православната Църква често насочва вниманието ни към събитието на Въплъщението на Христос от Пресвета Богородица, извършило се, за да се изпълни замисъла за спасението на човека и за да му бъде дадена възможност за обожение. Ние, съвременните хора, наследниците на първосъздадения Адам, паднал в Рая поради нарушаването на дадената му от Бога заповед да не вкусва от дървото за познанието на добро и зло, не можем конкретно да знаем, по какъв точно начин Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Свещеното Писание не представлява книга с научни изследвания нито от гледна точка на антропологията, нито от гледна точка на географията или астрономията. Случвало ми се е да чувам следните изказвания: „А какво ще стане, ако се открият извънземни или, например, следи от други цивилизации, които ще ни открият други форми на живот на други планети? Какво ще каже тогава Църквата? Не съществува ли опасност за нея от тази страна? – Не, не съществува такава опасност за нея! Защото Свещеното Писание ни говори за друго. Събитието, за което пише Свещеното Писание и което засяга нас, православните християни, – това е че Бог, движим от безкрайна любов, създал човек по Свой образ и подобие. Образът на Троицата можем да сравним с троичния състав на човека, умът ни е образ на Отца; словото (или незказаната мисъл) – образ на Сина, духът ни – образ на Светия Дух.
От Свещеното Писание ние знаем, че душевните свойства на първия човек Адам, поместен от Бога в рая, действали хармонично и цялостно. Умът на Адам, неговите душевни сили, сърдечни чувства и желания били насочени всецяло към Бога. Адам със своята любов буквално прегръщал цялата твар, това се случвало естествено, защото душевните му сили били съединени, т. к. първосъздадената му същност не била нарушена.
След нарушението от Адам на заповедта да не вкусва от дървото за познанието на добро и зло веднага била прекъсната неговата връзка с Бога. След падението била повредена личността на човека, всичките му вътрешни свойства изпаднали в дълбоко разстройство и ето че виждаме човека изгнаник от Рая, борим от страстите и лесно склоним към грях. Самият грях и страстите не са нещо друго, а извращение, неправилно действие на естествените душевни енергии, дадени от Бога като дар. Бог надарил ума на Адам със силата да пребивава в непрестанна молитва. Непрестанната молитва е постоянна памет и размишление за Бога, обаче в падналия Адам това се прекратило, и умът му от духовното превключил на материалното, на нещата от този свят, и вместо да почита истинния Бог, човекът започнал да се покланя на материалните блага. Така се зародило идолопоклонството, не само това, което е било да идването на Христа в света, но и съществуващото и в наше време под различни форми.
В Библията ние можем да проследим хода на събитията, свързани с човечеството: откровението Божие към избрания израилски народ, Въплъщението на Бог Слово от Пресвета Богородица, проповядването от Христос на евенгелското учение и Неговата Кръстна жертва за цялото човечество. Христос не е дошъл в света за да ни даде Евангелието като сборник от истини, и Евангелието не е книга, като Корана, паднала от небето и в която е изложена философия и правила за поведение, които човек трябва да следва. Евангелието е практически опит от живота на апостолите с Христа и в Христа.
Христос не е дошъл в света за да провъзгласи някакви идеи и принципи. Той е дошъл за да ни даде Себе Си, и това се случва и днес всеки ден в света в Църквата в Божествената Евхаристия. В това е смисълът на Въплъщението на Бог Слово. Давайки възможност на човека да се съединява с Него в Светите Тайнства, принасяйки Себе Си в жертва за човешките грехове, Господ едновременно е взел на Своите рамена тежестта на греховете на целия свят, ако можем да кажем така, взел на Себе Си целия свят. Ставайки човек, Той се възнесе в човешко естество на Небето. Спасителят седнал от дясно на Бог Отец, обожил нашето човешко естество и показа, че и за нас, грешните хора пътя за обожението станал вече достъпен. Човекът вече не е просто пазител на някакъв морал, а е човек в пълното и основно значение на тази дума.
Възнасяйки се на небето Спасителят оставил в света Своята Църква. Църквата, според учението на светите отци – това е Земно Небе, духовно място, в което от род в род се предава опита от общението с Бога и знанието за истинния Бог. Нашата Църква от деня на Петдесетница е приела като безценен дар, като наследство, благодатта на Светия Дух. Тази благодат се предава от рода в род на тези хора, които следват учението на Църквата, предадено ни от Христовите ученици- апостолите.
За греха
Много често хората, особено младежите, задават въпрос за същността на греха. Те питат: „Защо тази постъпка се явява грях? И какво въобще е грехът?” За нас християните това е много важна тема. Защото, както ние казахме, пред нашите очи няма истински човек в неговия първосъздаден вид, такъв, какъвто го е създал Бог. Ние можем да наблюдаваме само съвременния човек, самите себе си или тези, които ни обкръжават, а за всички нас може да се каже, че не се намираме в естествено състояние, а в състояние на падение.
И така, вижте какво имаме: човека в първосъздадения вид – Адам; след това – човека след нарушаването на Божията заповед в Рая, вече в състояние на падение – това сме всички ние; и ако можем така да кажем – свръхчовека: след Въплъщението на Христос – Новия Адам Богочовека.
Църквата ни призовава отново да открием самите себе си. Това намиране на истинския си аз не е нещо друго, а възвръщане в първосъздаденото състояние, което сме имали след сътворението.
Ако ние се върнем в първосъздаденото състояние и се подвизаваме, борейки се със своите страсти, живеейки съгласно евангелските заповеди, то в свое време с помощта Божия ние можем да достигнем състояние на обожение.
Обожението на човека, според учението на Църквата това не е просто някаква философска идея или някое нравствено възвишено учение, това е преди всичко опит, предаден ни от светиите, достигнали това състояние.
Слава Богу, даже и до днешния ден съществуват, и докато съществува света ще има хора, достигнали до това рядко възвишено състояние на обожение, при което всички душевни сили на човека действат правилно и естествено. Съвременните ни светии, достигнали обожение, свидетелстват, че учението, което ни е оставил Христос е истинско.
Църквата е лечебница за човешките души, в която духовно повредения човек получава изцеление. Оздравяването не се случва по някакъв магически способ и даже не посредством молитвата – Църквата изцелява човека с метод, проверен от всички светии. Светостта на хората, вървяли по този път, потвърждава неговата истинност и надеждност. Безчислено множество хора, вървяли по този път са намерили духовно здраве и душевно равновесие. Този път е възвръщане към първосъздаденото благолепие и вътрешна красота, която имал Адам. След възстановяването на първообраза в човека, този „който може да вмести” може да се издигне до обожение.
Светите отци наричат Църквата лечебница, в която лекар не е някой човек, а Сам Христос, Който служи Сам, Сам наглежда болните и разслабените и Сам ги изцелява. От моят опит на свещенослужител мога да кажа, че ежедневно се сблъсквам с истински трагедии на разложение на човешката личност, за пореден път потвърждаващи, че грехът е най-сериозната и главна болест на човека.
Днес, за съжаление, в човешкото общество даже понятието за грях вече не съществува, а самият грях е възведен на нивото на божество. От това следва: ако ти извършваш постъпки против своята човешка природа, това се счита за естествено, ако пък, обратното, ти се противиш на всеобщото отстъпление и се бориш с греха, то това се счита за ненормално, защото не правиш това, което прави болшинството.
Обаче аз съм виждал множество хора, плачещи с горчиви сълзи за последствията от греха, и не съм видял нито един човек, застанал на пътя на добродетелите, да плаче. Пародокс: мнозина християни в очите на света изглеждат нещастни, притеснявани и жалки, в същото време сърцата на самите християни са пълни с небесна радост и неизразимо блаженство.
Ще се опитам да обясня в какво се състои грехът и да поговоря за неговата същност. Много млади хора ме питат: „Защо, например, дадена постъпка е грях? Защо Църквата забранява това, което толкова ми харесва и ми доставя удоволствие? Нима Църквата е толкова жестока? Откъде тя въобще е взела, че дадено действие или някои видове наслаждения са грях?” Грехът е конкретно действие против човешкото естество в неговото неповредено състояние, каквото изначално е било създадено. До вкусването от дървото за познаване на добро и зло, до изгонването на Адам от Рая, той не е извършвал такива постъпки.
Ако вникнем внимателно в Свещеното Писание, можем да видим, че всички заповеди, освен заповедта за въздържанието от вкусването от райското дърво, са били дадени на човека вече след неговото падение. Заповедите се явяват за човека стеснително обстоятелство, което ограничава, възпитава, държи го в рамките на Божия закон. Затова, когато човек посредством работа над себе си и с помощта на Бога излиза от рабското състояние, тогава заповедите и закона за него се премахват, както пише ап. Павел: „Против такива няма закон”, т. е. над праведния законът не господства. Защото праведникът живее и действа естествено. Не е нужно Бог да казва на човека: „Не лъжи, не убивай, не прелюбодействай, не кради и т. н.” – т. к. такъв човек действа вече хармонично и добродетелният живот става за него естествен. От този момент за човека най-важни се явяват три добродетели: вяра, надежда и любов. Но това не е теоретична вяра, основана просто на някакви църковни догмати или постановления, а вяра действена, жива, виждаща Невидимия Бог с очите на вярата като Видим. Това трябва да е опита от общението на човека с Бога. Съпътстван от надеждата на милостта Божия, надежда за това, че Бог ще настани верния му човек в Царството Божие.
Най-голяма от тези три добродетели е любовта, съединяваща духа на човека с Духа Божий. Любовта прави човека богоподобен. Човекът имащ в себе си любов, духовно обема цялата твар и създание. Но това става тогава, когато човек победи греха и оздравее духовно.
Както вече казахме, след непослушанието в Рая човек носи в себе си голям безпорядък, повреда на всичките му душевни и телесни свойства. Да предположим: той желае да направи някакво благо, но бидейки стеснен от външни фактори, често прави обратното. Тогава започва да го измъчва съвестта, човека често бива борен от противоречия. Иска да направи едно, а прави съвършено друго. Всичко това са последствия на душевната болест, имаща своите корени в престъпването на заповедта в Рая.
Трябва също да разбираме, че нашите отношения с Бога не са отношения на чисто, безгрешно същество със Съвършения Бог, това трябва да се има предвид, иначе лесно да се отклоним в лъжлива възторжена радост, раждаща се от егоизма. Нашите отношения с Бога могат да се оприличат на отношения на деца със своя любящ баща, основата на тези отношения трябва да е чувството на покаяние. Покаянието е усещане на човека за това, че е престъпил Божията заповед, че се е отделил от Бога и живее противоположно на Неговия закон.
Когато човек почувства своето отдалечаване от Бога, тогава започва с покаяние да се моли на Бога и тази молитва не е само прошение за помилване, но и за участие на Бога в нашия живот.
Господ е Личност и от тази Личност ние всички без изключение сме получили своето съществуване. Много често личностните отношения между хората или привързаността на един човек към друг имат голяма сила. Представете си тогава каква сила могат да имат нашите отношения с Бога!
Когато човек излезе на „нивото на правилни отношения” с Бога, постепенно в него ще възраства надеждата на всеопрощаващата Божия любов. Тогава няма да му коства труд да забелязва своите грехове, ще му се открие зрението за своето отстъпление от Бога, своето болезнено състояние, и едновременно в него ще оживява надеждата на милостта Божия, носеща му радост и умиротворение. Тук уместен пример е човек, намиращ се в болница с множество недъзи и изпитващ радост от това, че го лекува много добър лекар. Болницата, в която се намира, е прекрасно оборудвана. До него в тази болница множество пациенти, благодарение на старанието на лекарите, получили телесно изцеление и знаейки това, болният, без да си взира в своите тежки рани, се радва на това,
че се намира в надеждни ръце. Докато радостта, която светът може да даде на човека е само външна и зависи от външни обстоятелства. Да предположим че имаме прекрасно, задружно семейство, външно благополучно, щастливо, учим се успешно или сме успешни в работата, обстоятелствата са благоприятни. Всичко това влияе благополучно на външния ни човек и предизвиква в нас чувство на радост и щастие. Ако външните обстоятелства на човека са потискащи и животът му е изпълнен със скърби, то и душата му, подложена на тяхното влияние, унива и скърби. Обаче при християните, водещи духовен живот, можем да наблюдаваме противоположната реакция.
Вярващият в Христа по мярата на своята вяра се освобождава от влиянието на външните обстоятелства, даже и животът му да е пълен със скърби и тегоби. Даже „да изтрият от лицето на земята” такъв човек, то и в тези обстоятелства неговата вътрешна радост и мир ще пребъдват с него, т. к. те представляват неговата вътрешна същност. Тази радост, имаща за свой източник благодатта на Светия Дух, изхожда от дълбините на човека и „плиска” навън, много често се проявяват даже външно. Благодатта на Светия Дух има свойството да прониква, да пронизва целия човек до дълбините на душата му. Това са засвидетелствали светците на Църквата, без значение, че са били гонени, пребивавали в нищета, скитали се в пустини, живеели в пещери, а мъчениците били подложени на нечовешки мъчения – вътрешно пребивавали в радост, душевен мир и спокойствие на духа. И което е най-удивително: със своята любов те покривали даже и тези, които ги гонили и мъчили.
Когато човек разумно и правилно влиза в духовния живот, тогава в него мигновено започва да искри светлината на божествената Надежда. Естествено, че този път изисква много борба, подвиг и търпение. На този път подвижникът трябва да придобие много мъжество и, разбира се, несъмнена вяра, че Господ, подобно на добър лекар, ни държи в Своите ръце, изцелява ни и ни насочва по верния път. Нашето движение към Бога е συνεργασια – сътрудничество, съвместно усилие на нашата свободна воля със светата Божия воля посредством благодатта и съучастието на Светия Дух. Ние се уверяваме в това чрез факта, че въпреки всички наши немощи и недостатъци, без значение на това, че предполагаме, че като че ли въобще не се придвижваме напред в духовния живот, и даже виждаме, че духовно деградираме, и че въпреки че се подвизаваме и не виждаме никакъв резултат, ние все пак оставаме в Светата Църква. Това се случва, защото съществува някакво мистическо притегляне, което ни насочва, мистическа сила, която ни задържа, въпреки противоборството на нашия враг и всички препятствия, срещащи се на всяка стъпка към Бога.
превод от руски
източник: православие ру
