Децата разбират най-добре езика на любовта и смирението

Юни 26, 2015 in Начална страница, Семейство

Автор : монах Моисей Светогорец

 

Превъзходният педагог св. Никодим Светогорец, противопоставяйки се на атеистичнотно европейско просвещение в неговото слово „За доброто възпитание на децата”, наред с други неща, пише какво да казват учителите на завършващите ученици „Да обичате вашите родители и учители докрай, по дълг и както повелява божественият Закон, с голямо уважение. На бедните, голите и тези в тъмница, според евангелския глас, да оказвате милостиня. Немощните и болните да посещавате и да им помагате. Странниците във вашите домове да въвеждате. Тези в нужда да изпреварвате и да им помагате. Просто винаги да обичате всички хора (като Божие творение) като вашето аз, и да желаете доброто на всеки един, както на вярващите, така и на невярващите.” Св. Никодим Светогорец не говори за едно безболезнено благородство, за един хуманизъм без цена, за един добър и усмихнат антропизъм, а за евангелската себежертва, която светците на нашата Църква са ни предали със слово и дело. Днес съществува едно хуманистично разглеждане на живота. Казват да станем просто добри хора. Това всичко го казват. Православната Църква обаче ни призовава не просто да станем добри, а облагодатени, „участници в божественото естество”, да се покаем, да се смирим. Светът на новото време смята човека за утвърден, само когато той е икономически силен, независим, властимащ.

 

Възпитанието на децата трябва да има за първоначална цел формирането на характера. Детето се нуждае от образци. Трябва да  разглеждаме детето, както и естествено всеки човек, като психосоматична битийност и цялост, като икона на Бога. Църквата дава средствата за очистването и усъвършенстването на човека, за да стане той духовен, т.е. духоносен, просветлен от благодатта на Светия Дух -а не интелектуалец или псевдоинтелектуалец -   охристовен и оцърковен вярващ човек. Някои псевдоинтелектуалци днес искат да премахнат часа по вероучение от училищата и да го заменят с религиознание. Същите псевдоинтелектуалци смятат за расизъм любовта към отечеството, знамето и историята. Нашите деца не трябва да се срамуват от тяхната националност и православна вяра, която ще ги накара да обичат и уважават чужденците, както и те – нас.

 

Родителите трябва да отглеждат своите деца в тези трудни времена с мощно противопоставяне срещу озападнения живот, срещу лесния живот, който отчуждава младежта. Родителите и учителите носят отговорност за възпитанието, което дават на децата, чрез което ще ги накарат да обикнат богатата местна култура, духовност и святост. Нужно е също така да видим и нашето отношение, състояние, изражение и етос  в Църквата. Някои християни се подвизават неправославно, по един погрешен начин – както мислят те, както им харесва на тях, както им е удобно. Не е така. Не можем да избираме по наш избор някои добродетели и други да оставяме; да избираме само това, което се вижда и забелязва от другите, „чашата отвън”, а в нас да се мътят неудовлетворени страсти, нечестиви похоти, злоба към тези, които съгрешават, високомерие и себелюбие. Християни, които се черкуват редовно, посещават  проповед след проповед години наред, десетилетия, но не са се покаяли искрено, а лицемерят, притворни са и имат големи вътрешни празноти, без да вкусват сладките плодове на неизчерпаемата божествена благодат.

 

Детето не иска само пари, а и милувка, не иска само дрехи, обувки и шоколади, но и благи думи, да се укрепи, да получи сила, да се утеши, да се зарадва неговото сърчице. Днес родителите обикновено се интересуват повече от тяхното изхранване и светско образование.  Чужди езици, музика, танци, гимнастика, борба, фехтовка, бокс, футбол.  Детето постоянно е ангажирано, бомбардирано от знания и картини, новини и реклами.  Отрано е достатъчно уморено. Не казвам, че не е нужно обучение, но е известно, че прекаляването винаги е опасно. Родителите трябва да бъдат и педагози и катехизатори на своите деца. Както хубаво се казва „в духовната криза на нашите времена децата ще бъдат спечелени, ако техните родители с голяма чувствителност и старание ги възпитават с ревността на катехизатор и с отговорността на съзнателен учител. Родителите трябва да бъдат за своите деца първият катехизатор и първият техен учител. Също така  в усмивката на своя баща детето ще различава любовта на Небесния Отец и в нежността на майка му  пламенната любов на Света Богородица, Майката на всички вярващи”. (митрополит Емилиян Силиврийски).

 

Ние обожаваме нашето дете и то се радва и чувства, че и то е ценно в света. Играем си с него, наблюдаваме неговите движения, гледаме го и неговото личице блести и свети.  Чува ни да говорим и  един ден и то говори само. Ние се молим и така оказваме влияние върху него и то се развива в свята атмосфера. Достатъчно е само това, че ни вижда да се молим. Св. Григорий Нисийски казва, че всяко смущение между съпрузите в периода на бременността на майката оказва въздействие върху душата на детето, което ще се роди, а колко повече в младенческата и детската възраст. Детето има нужда и от духовна храна, която, когато отсъства, то отпада и чезне, прави грешки, не расте по нормален и красив начин.

 

Попитах веднъж едно дете, което още не беше тръгнало на училище – за да завържем разговор: „ какъв ще станеш, когато пораснеш?”, а то ми отговори „това, което докарва повече пари!” Изумих се, искрено го казвам,  загубих ума и дума. Какво е виновно това дете? Така е чуло, така е научило, това казва.  Това дете има за мечта придобиването на много пари. Това е целта на неговия живот. За това живее. Само това го интересува. Чува родителите си да говорят постоянно за пари, неговите братя, приятели, съседи, роднини. Това е модерно. За  щастие се смята икономическото благоденствие, богатството, консумацията. Св. Василий Велики казва, че целта на човека е да се уподоби на Бога, доколкото това е възможно.  Св. Йоан Златоуст казва на родителите: отхрани един подвижник за Христос и го научи като човек от света от малък да бъде благочестив.

 

Св. Йоан Златоуст не смята за образование многоучеността и сухото предаване на външни знания, а благочестието, благоговението и приемането на святост. Той дава предимство на отговорното отношение на родителите и на учителите, на тези, които най-вече дават възпитанието, а не на неопитността на децата. Светите отци говорят мъдро за разсъдливостта, която е нужна при предаването на възпитание съобразно възрастта на всеки отделен човек. Не всички могат всичко.  Не всичко е за всичко по един и същ начин. Те отдават голямо значение на жизнеността на думите на педагозите, които трябва да внимават, за да не  бъдат обвинени в мъдрата народна поговорка „Учителю, ти, който поучаваше, но закона не пазеше!” Същият светец често казва, това, че примерът на родителите към децата е всичко.  Начинът на разговаряне тук ще повлияе на децата. Ако съпругът обижда, проявява агресия, хули съпругата си, и обратно, децата се нараняват, но и свикват да се държат така.  Уважението, любовта, послушанието по-лесно биват вдъхновявани и трудно се преподават чрез  сухи слова. Едно е човек да прави това, което му казват от страх, дисциплина, принуждение и задължение, и много по-различно да предпочита волята на другия от любов.  В уроците, в игрите, в състезанията децата от малки трябва да се научат, че благата се придобиват с труд, усилие, борба, упражнение, търпение и упоритост. Затова не е правилно да им представяме всичко за лесно. Добро е да се научат да полагат усилия, да търсят помощта на другия, да се смиряват, да имат собствени стремежи, да излизат от индивидуализма, егоизма и себелюбието. Детето ще научи, че родителят се съпротивлява срещу болестта, скръбта, затруднението, лишението и ще постъпи по същия начин.

 

Св. Йоан Златоуст също така казва, че за наказание е достатъчно едно укоряване със строг поглед или с разговор. Насилието, гневът, яростта са грехове и злото няма да доведе до добро.  Поучението трябва да провокира въпроси в учениците, които не трябва да са пасивни и безволеви същества, а да съучастват активно в хубавото пътуване на учебния процес. Добрият учител повдига духа на слушателите си, кара ги да изследват, да задават въпроси, да придобият нещо чрез тяхното лично търсене, инициатива и упражнение и тогава това, което придобият, ще го пазят по-добре и по-старателно. Цялото това усилие трябва да води до придобиване и преживяване на истината. Св. Григорий Богослов казва, че проливният дъжд е по-малко полезен от тихия дъжд, защото първият издълбава земята и завлича почвата, докато вторият напоява земята благотворно и я прави плодотворна и  плодоносна.

 

Така прибързаният и преситен учебен процес няма да донесе очакваните плодове. Св. Василий Велики казва, че възпитателят не трябва да бърза с наказанието,  а да помисли много дали да накаже, и не да наказва тежко за  най-малкото нещо. Той казва точно „ако душата се изцелява чрез наказанието, то наказанието не е за всеки, както и лечението”. Св. Йоан Златоуст смята, че любочестието, състрадателността, внимателната похвала и справедливото нравствено въздаяние действа по-благотворно, казвайки: „Този, който е постигнал успех, ако бъде похвален, ще има по-силно желание за нещо по-добро – но с внимание и  със справедлива мяра.”

 

Родителите имат нужда от баланса на смирението, простотата, мярката, разсъдливостта. Големият натиск, дори да е за добро, няма да се окаже за добро. Честите изрази като „детето ми, винаги трябва да си пръв”, „никога да не ни засрамиш, детенцето ни” , „да спечелиш добро име в обществото” изглеждат добри, но не са. Те не съдържат толкова здраво превъзходство, благородство на свободата и вежливо достойнство, колкото неотстъпчивост, голяма самоувереност, голяма идея за себе си. Бидейки притискани, децата реагират, защото са изморени и възмутени и отритват всичко.

 

Съществува любов и любов. Свещена, свята, жертвена, смирена любов. Като и болна, емоционална, егоистична, изключваща другите, завиждаща любов.  Когато любовта на родителите към децата е патологична, прекомерна, тя превръща децата в техни аксесоари, което ще обърква тяхното поведение и ще ги настрои отрицателно към тях. Нека не замайваме децата с многословия, постоянно едно и също и да ги изморяваме. Нека говорим по-малко и да вършим повече. Ние ще им помогнем по-добре с нашия пример и молитва. Нашата молитва ще говори директно в техните сърца. Бог ще им говори и след това те ще ни говорят нежно, покайно, смирено. Натискът в даден момент със сигурност ще доведе до  съпротива. Със зло никога не идва добро. Нито пък ласкателството помага. По-скоро подхранва егоизма и децата стават непокорни, жестоки, груби, неблагочестиви и тщеславни. Семейството и обществото се разлагат от болестта на гордостта. Смирението е здраво състояние. Ние не искаме да го приемем. Затова говорим за погрешени междуличностни отношения, за разминаване на характерите, за сблъсък на епохи и култури, за неврози и за стрес. Основата на всичко това е несмиреномъдрието, високомерие, подбуждано от демоните. Затова нека бъдем смирени и самият ни  живот да поучава на смирението нашите деца.

 

Благодатният старец Паисий казваше: „децата, които от малки са били напоени с благочестието, не се бойте за тях. И да се отклонят малко, поради възрастта, поради изкушенията, ще се върнат. Трябва да научите децата от много малки да „изпичат”, да работят, да стават мъже. И момчетата и момичетата. И момичетата трябва да имат смел дух. Да вършат къщните работи от много малки, защото повечето родители са ги разглезили и след това в живота им стават нещастни. . . Не притискайте безразсъдно децата ви.  Аз моите домати ги връзвам с парче плат. Ако ги връзвах с тел, тя щеше да ги среже. Нужно е внимание.  Днес децата имат здрав двигател, но квадратни колела. Затова имат нужда от помощ, за да потеглят. Някои родители упражняват  голям натиск върху децата си и то пред другите! Днес малки-големи в света живеят сякаш са в лудница, затова е нужно голямо търпение и много молитва. Колко много деца получават инсулт. Часовникът е развален малко, а родителите го изморяват още повече и пружината се чупи. Нужна е разсъдителност. Едно дете иска повече навиване, а друго по-малко. . .”.

 

Надявам се да не съм ви изморил – най-вече с това, че очевидно бях повече на страната на децата, а не на родителите. Към кои, кажете ми, трябва да сме по-взискателни, към родителите или към децата? Виждате, че и светите отци и добродетелните старци имат по-големи изисквания към родителите. Те ще помогнат повече с техния жив пример, смирена и пламенна молитва, святост на живота, отколкото с постоянните гневни съвети, егоистични заплахи, крайната строгост, дотегливите многословни повторения. Виждайки нашата смирена борба, Благият Бог ще ни укрепи и ще ни даде сила. Ще благослови нашето благоразположение и ще пренебрегне нашите пропуски. Не всички родители са учени, педагози, богослови и специалисти-психолози.  Но езикът на любовта и на смирението върши чудеса, поучавайки най-вече чрез чистотата на живота, като влияе върху нашите любими деца, за да последват пътя на истинското преуспяване чрез тяхната жива връзка с живия Христос!

 

превод от гръцки