Последствията от грехопадението
Юли 6, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : прот. Вадим Леонов
О немощ моя! Защото немощта на прародителя е и моя собствена.
Свт. Григорий Богослов
Духовната катастрофа, която се случила в рая, повлияла не само на цялото човечество, но и на целия тварен свят и даже на Божия Промисъл за света в този смисъл, че човек, реализирайки своята възможност за греха, направил неизбежно Въплъщението на Сина Божи. Да се опишат цялата маса греховни последствия от престъплението на Адам е невъзможно, затова ще отделим само главните аспекти.
1. Отпадането на човека от Бога. Какво общо има между светлина и тъмнина? – възкликва апостол Павел (2 Кор. 6:14). Животът в единство с Бога е възможен само при доброволен стремеж на човека към святост. Прародителският грях станал действено отхвърляне на Бога. Господ не удържа насила никого в съюз със Себе Си. Щом хората са съгрешили и не се разкаяли, то Бог им предоставя възможност да живеят по тези принципи, които те са предпочели. Грехопадението е съзнателен избор на хората и Бог позволил той да се осъществи, въпреки цялото безумие на човешкото престъпление. Денят, когато бил извършен прародителският грях, станал ден на духовната смърт на човека. Защото Бог е източникът на блажения живот и светостта, а разривът с Него лишава човека от животворящата благодат и вечното блаженство. Изпълнили се Божиите слова, казани на Адам веднага след неговото създаване: От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Бит. 2:17). Заповедта се осъществила напълно и в точност. В този ден, когато Адам съгрешил, той станал духовно мъртъв, лишил си от вечния блажен живот с Бога. Макар телесната смърт да настъпила по-късно, целият по-нататъшен живот на Адам бил като че устремен към нея, представлявайки бавно физическо умиране на фона на отчаяна борба за съществуване с необратим край – разделянето на душата с тялото и слизането й във вечния мрак на ада. Св. Василий Велики казва: За тялото е невъзможно да живее без дихание и за душата е невъзможно да съществува, без да знае Твореца2.
Под духовна смърт в светоотеческата традиция се разбира особено състояние на човека, когато той не може да реализира Божия замисъл и да живее в единство с Господ. В състояние на духовна смърт човекът може да съществува телесно и душевно, но духът му е парализиран така, че вътрешната преобразяваща връзка с Бога става невъзможна. (В това положение благодатта само поддържа човека в земното съществуване до известно време, но вечният радостен живот с Бога, за който е предназначен човекът, остава недостъпен. Духовната смърт е най-страшното, което може да постигне разумното тварно същество. След грехопадението на Адам живял телесно още деветстотин и тридесет години, но това вече не бил духовен живот, към който бил призван, а борба за физическо съществуване с предварително предопределен финал – телесна смърт и падение на душата в ада. В действителност – разсъждава св. Григорий Ниски – душата на нашите прародители умряла преди тялото, защото непослушанието не е грях на тялото, а на волята, а волята е свойство на душата, от която и започнало цялото опустошение на нашето естество. Грехът не е нещо друго, а отделяне от Бога, Който е истинен и Който единствено се явява Живот. Първият човек живял много години след своето непослушание, което не означава, че Бог излъгал когато казал: в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш. Защото със самото отделяне на човека от истинския живот смъртната присъда против него била потвърдена в този ден3. Преп. Симеон Нови Богослов казва: С душата си Адам умрял веднага, след като вкусил, а после, след деветстотин и тридесет години, умрял и с тяло. Защото, както смъртта на тялото е отделяне на душата от него, така и смъртта на душата е отделянето от нея на Светия Дух4.
2. Подчинението на човека на дявола. Първосъздадените хора, отхвърляйки Божията воля, не останали в духовно неутрално състояние. Те веднага станали роби и изпълнители на волята на този, когото послушали – роби на дявола. Не съществува такова особено духовно състояние, в което човек да пребивава автономно от другите, по-могъществени духовни сили и личности. Ако човек не иска да живее с Бога, то, независимо от своите желания и убеждения, попада в подчинение на сатаната – това е духовен закон, който никой от хората не може да отмени. Който с волята си не се покорява на Бога – казва преп. Исаак Сирин, – той се покорява на Неговия противник.5 Затова след грехопадението сатаната започнал да властва над човеците: Като престъпил Божията заповед и послушал лукавата змия Адам продал и отстъпил себе си за собственост на дявола, и в душата, това прекрасно творение, което приготвил Бог по Свой образ, се облякъл лукавият6.
В какво се изразявало това господство. След грехопадението хората не се превърнали в гадаринските бесновати. Бог не допуснал това, но и за дявола в това нямало особена необходимост. За него било важно, че властта над сътворения свят, дадена на човека, преминала към него и всички хора споделяли с него вечните страдания в ада – което той постигнал. Той станал княз на този свят (Ин. 12:31; 14:30), а човешките души започнали да пълнят бездната на преизподнята. В течение на ограничения земен живот човек може да живее в илюзия за свобода, нравственост и добродетели – това не е важно, седемдесет или деветстотин и тридесет години, – житейския финал на всеки в старозаветните времена бил един и същ – смърт и ад. Веригата на греха и нашийника на смъртта били много здрави, за да може някой от хората да се освободи от тях със свои сили.
3. Повредата на Божия образ в човека. Новото духовно състояние на Адам веднага определило и новите принципи на неговото съществуване. Ако до грехопадението целият му живот бил ориентиран към битие в единство с Бога и всички ограничености на човешката природа се възпълвали от божествената благодат, то сега настанало време да живее под жестокия камшик на новия господар. Преди всичко дяволът се заел да унищожи в човека всички спомени за неговия предишен живот с Бога. Най-явното свидетелство бил образът Божи. Този образ е неунищожим, затова сатанинската злоба била устремена към неговото повреждане, извращаване на неговите черти и прояви. Човек е сътворен по образ Божи и по подобие – казва св. Василий Велики, – но грехът изродил красотата на образа и въвлякъл душата в страстни желания7. Подробно за това разсъждава св. Григорий Ниски: Когато в човешкия живот влязъл грехът като навик и от малкото начало произлязло необятно зло в човека и богообразната красота на душата, създадена по подобие на Първообраза, се покрила като някакво желязо, с ръждата на греха, тогава вече не можела напълно да се съхрани красотата на естествения образ на душата, но тя се изменила в отвратителния образ на греха. Така човекът, великото и драгоценно творение, лишил себе си от своето достойнство, паднал в мръсотията на греха, загубил образа на нетления Бог и чрез греха се облякъл в образа на тлението и праха, подобно на тези, които по невнимателност са паднали в мръсотията и намазали своето лице, така че и познатите им не могат да ги разпознаят8.
Съществува възможност да се насочат проявленията на Божия образ в човека към лъжовни нравствени цели, тъй като те нямат духовна предопределеност (свобода, безсмъртие, личност, творчество, любов могат да бъдат устремени както към добродетелта, така и към греха). Всичко това и се случило след грехопадението.
Личностното начало в човека започнало да деградира, да се подчинява на капризите на повредената природа, да обслужва все повече и повече нарастващите й потребности, а общението с Бога, чрез което Адам можел лично да възраства било загубено.
Адам се лишил от добродетелта любов. Любовта (Αγάπη) в истинския смисъл на думата изчезнала и станала недостъпна за човека, тъй като произлязъл разрив с Бога, Който е любов (1Ин. 4:18). Любов извън Бога, разбирана идеалистически – това не е повече от красив мит, отзвук на загубения и почти забравен опит. Затова след грехопадението хората започнали да се отнасят към любовта като към приказка. На практика, в реалния живот, любовта се изродила в страстна привързаност към външното, тленното, земното. Любовта между хората оскъдняла, станала душевна (φιλία) или плътска (έρως) зависимост: в най-добрия случай – душевна привързаност или чувство за дълг, в най-лошия – похот. Затова и семейните принципи на новия живот Бог формулира за съгрешилите Адам и Ева чрез понятията „власт” и „влечение”, без да употребява думата „любов”.
Свободата от природната необходимост била в значителна степен загубена от човека, което е прекрасно изразено в известните слова на апостол Павел: желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене (Рим. 7:18-20). Личната си свобода, дори и насочена към богоугаждане, човекът не можел да реализира.
Безсмъртието на човешката душа станало безсмъртие за ада. Творчеството започнало да черпи духовни сили и вдъхновение в преизподнята. Господството над света било загубено, отдадено на дявола. Съвестта замлъкнала или станала лукава. Подобието Божие станало недостижимо. По този начин, целият богообразен потенциал на човека бил подтиснат или насочен към лъжливи цели.
4. Повреждане на човешката природа. Със загубата на божествената благодат човек се лишил от съвършенство и безстрастие и попаднал под действието на тлението и смъртта. Сега от момента на неговото раждане естеството му е лишено от чистота, носи в себе си греховната повреда. По-нататъшното му съществуване става отчаяно сдържане на натиска на тлението и смъртта.
В понятието за греховното повреждане на природата влиза още един важен момент – удобопреклонност към злото. Какво е това? Ако се е счупил столът, той става непригоден както за добри дела, така и за зли. Във веществения свят повреждането на предмета не изменя неговото неутрално нравствено състояние. Обаче в човешката природа всичко е по-сложно. Човек има нравствен смисъл на битието; затова повреждането на човешкото естество не е просто нарушение на природните функции, но и нравствена преорентация. До грехопадението човешкото естество било удобопреклонно към добро. Тоест да извършва добродетели, да осъществява волята Божия за човека било естествено и леко, всички сили и свойства на неговата природа били насочени към благо, а по отношение на греха тя била немощна и неприспособена. След грехопадението човешката природа се извратила и станала немощна за добродетелите и удобопреклонна към злото. Сега, човекът, извършвайки грях не само не се натъква на съпротива на природата, но, напротив, среща поддръжка от нейна страна. Да грешиш станало лесно и просто, като че естествено, а за извършването на богоугодни постъпки се налага да се преодолява грамадно вътрешно съпротивление, изискват се инзвънредни усилия – подвиг. Грехът станал като природно свойство на човека, а добродетелите като противоестествени.
Това повреждане на човека не било случайна „авария” на естеството, а целенасочено дяволско извращаване. Според мисълта на преп. Макарий Велики, който не разбира тази вътрешна причина за греховното състояние на човека, той и не е способен да се бори с греха: Видимият свят, от царете до бедняците, целият е в смущение, безредие, в борба, и никой от тях не знае причината за това явно зло, навлязло вследствие на Адамовото непослушание – това жило на смъртта; защото влезлият грях като някаква разумна сила и същност на сатаната е посял всяко зло; той действа тайно върху вътрешния човек и върху ума и се бори с тях чрез помислите; хората пък не знаят че вършат това, подбуждани от някаква чужда сила; напротив, мислят си, че това е естествено и че вършат това по свое собствено желание. Но имащите в своя ум мир Христов и Христово озарение знаят откъде идва всичко това9.
След изгнанието от рая, за човека е трудно да различи кога в него се проявява естествена потребност, а кога греховна повреденост. Грехът често се отъждествява с природна необходимост и се възприема като норма на човешкия живот.
Цялото естество на човека се разстроило. Духът бил парализиран от греха и вече на позволявал на човека да се извиси към Бога и да се съедини с Него. Умът се помрачил, загубвайки живото общение с Бога и се обърнал от духовното съзерцание към анализа на чувствения опит и мечтания, станал духовно сляп, неспособен да осъществи своите възможности. Волята станала удобопреклонна към греха и удовлетворението на страстните пожелания на плътта. Душевното чувство и телесните усещания станали главни източници на наслаждение. В земен аспект те постоянно се усъвършенстват, изтънчват, извращават се за възприемане на нови чувствени удоволствия. В духовен план чувството се омрачило, притъпило, човекът престанал опитно да усеща присъствието на благодатта Божия. Сърцето от животворящ благодатен център на човешкото битие и място за единение с Бога се превърнало в хранилище за страстите и пороците, станало източник на греховни помисли, предверие на ада. Хармонията на силите на душата се разрушила. Разумната сила предназначена да властва над неразумната, се подчинила на последната. ..Неудържимите желания (желателната сила) и ярките емоционални впечатления (раздразнителната сила) станали главни мотиви на душевните движения и постъпки. Разумната сила се заела да обслужва тези стремежи. Тялото от послушно оръдие се превърнало в източник на удоволствия и започнало да подчинява душата. Изначалната богоустановена йерархия на естеството, възвеждаща човека към Бога, се преобърнала и човек целия се устремил към земята, по-точно към преизподнята. Природата на човека преминала в ново, богопротивно състояние, което ап. Павел описва така:ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти, изпълнявайки желанията на плътта и на помислите, и по естество бяхме, както и другите, чеда на гнева (Еф. 2:3). Тоест самата повредена и поробена от дявола човешка природа прави всички хора чада на гнева Божи по естество. Това е и противоестественото състояние, за което говорят светите отци.
5. Нарушени отношениия с обкръжаващия свят. Проклета да е земята поради тебе (Бит. 3:17) – казал Господ на съгрешилия Адам. Тоест вследствие на прародителското престъпление целият свят бил осквернен от греха. Доколкото човек се явява господар не само на видимата вселена, но и формиращ ипостасен принцип за цялото тварно битие, то неговото духовно състояние определя духовното състояние на света. Пророк Исаия свидетелства: И земята е осквернена под жителите си, защото те престъпиха законите, измениха устава, нарушиха вечния завет. Затова проклятие пояжда земята, и жителите й търпят наказание (Ис. 24:5-6). Тази мисъл е ясно изразено в думите на апостол Павел: Защото тварите се покориха на сеутата не доброволно, а по волята на този, който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робстото на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло (Рим. 8:20-23).
Според учението на св. Йоан Златоуст, докато Адам още не съгрешил, а пазел соята богообразност в чистота, зверовете му се покорявали като слуги, когато осквернил своя образ с греха, от слуги те се превърнали във врагове и започнали да воюват с него като против чуждоземец. По вина на съгрешилия Адам във вселената влязло разстройство, тя станала тленна и смъртна. Обхваната от смъртен страх, тя възстанала против своя господар, отхвърлил послушанието към Небесния Отец. Зверовете започнали да избягват среща с него или го нападали. В определен смисъл те имат право на това, тъй като Адам не послушал Бога и снанал богоборец, така и зверовете се отклоняват от своя господар и даже го нападат.
Отнемането на благословението от земята – пише св. Игнатий Брянчанинов – се изразило в незабавно и разнообразно всеобщо нейно разстройство, предвъзвестяващо нейното изгаряне, правещо нейното изгаряне като че естествено необходимост. Паднало на земята проклятието и засвистели ветрове, забушували бури, засвяткала мълния, гръмнал гръм, рукнали дъждове, снегове, градове, наводнения, земетресения. Животните загубили подчинението и любовта към човека, загубил подчинение и любов към Бога. Те встъпили във враждебни отношения с него. Едни от тях той покорява насилствено и държи насилствено в подчинение; с други той е във вражда и непримирима и убийствена война. Твърде-твърде малко породи останали привързани към него, като тъжен паметник и образец за предишната всеобща любов; болшинството от тях се отдалечило и скрило от него в дремещите гори, в обширните степи, в планинските клисури и тъмни пещери. Те хвърлят диви и неприязнени погледи към предишния си господар, когато неочаквано се срещнат с него. Те като че ли виждат в него престъпник, враг Божи; бягат бързо от него, други с настървение се хвърлят върху му, за да го разкъсат. Във враждебни отношения встъпили животните и помежду си; оставяйки отначало прадназначената за тях храна, усещайки изменение в самото си естество, което се приобщило към проклятието, поразило земята, те възстанали едно срещу друго, започнали да се изяждат. Смъртта, на която били обречени нашите праотци за своя грях, смърт, която те почувствали и в душата и в тялото след отстъпването на божествената благодат, но чиито последствия още не познавали, те видяли и познали в животните. Първите убийства били изършени, без съмнение, от зверовете, след това човекът започнал да коли животни за жертвоприношения (вж. Бит. 4:4); накрая се явила смъртта между човеците от убийство, извършено от брата-злодей над брата-праведник (вж. Бит. 4:8). До греха в света не е имало смърт. Смъртта влязла в света чрез греха (вж. Рим. 5:12), бързо обхванала, заразила, неизцелимо повредила света. Разрушението на света се превърнало в необходимост: разрушението му е естествено последствие от неговия недъг10.
Грехопадението на Адам не е просто лична грешка, а вселенска катастрофа, подобна на която не е имало и няма да има. По мащабност то е съпоставимо единствено с преобразяването на света при Второто Христово пришествие. Сега Адам и всички негови потомци със скръб и в пот на лицето си трябва да добиват хляба си, преодолявайки съпротивлението на разстроения от греха свят. Земята загубила първоначалното си благообразие и плодородие. Целият свят се потопил в тъмата на греха по волята на своя господар. Ако господарят съгреши, то и слугите му също ще грешат, по същия начин се случило и това, че със съгрешението на човека, който е господар на всичко и служещите му твари се отклонили към зло – отбелязва св. Теофил Антиохийски, добавяйки към това: Но когато човек отново се възвърне в състояние съобразно със своята природа, тогава и животните се връщат в първоначалната си кротост11.
Колкото и тежки да били последствията от грехопадението, на Адам и Ева им се струвало, че те са временни и че касаят само тях. Затова когато Ева родила своя първи син Каин, се надявала, че именно той ще стане този спасител, който по Божието обещание ще смаже главата на змията. Виждайки своя младенец, тя възкликва: придобих човек от Господа (Бит. 4:1). Обаче той не само не оправдал надеждите на родителите, но и още повече задълбочил греха, ставайки първия човекоубиец на земята. В Каин и последващите потомци се открила ужасната правда за това, че греховното състояние на прародителите станало състояние на всички хора и се предава от поколение на поколение в цялата си тежест. Т. е. всички по-горе изчислени последствия от грехопадението станали достояние не само на първосъздадените хора, но и на всеки от техните потомци, защото не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове (Мт. 7:18). Децата на Адам и Ева станали наследници на горчивите плодове от прародителското непослушание, наследници на първородния грях.
Греховното състояние на човека, предавано от поколение на поколение чрез страстното физическо раждане и проявяващо се като всеобща склонност на хората към греховни постъпки, се нарича първороден грях. Това наследявано състояние е нужно да се различава от самата постъпка на прародителите като следствието от причината. Тези две понятия в богословието често се обозначават с едни и същи думи, но, изхождайки от контекста на изказването, следва да ги разграничаваме ясно.
По силата на наследството на първородния грях всеки човек от рождение, още в нищо не съгрешил, вече е лишен от съвършенство. Апостол Павел казва: смъртта премина във всички люде (Рим. 5:12). Никаква добродетел не можела да избави старозаветния човек от идващия след прага на смъртта ад. Страхът от смъртта станал неизменен спътник на живота. От една страна той принуждавал хората към неудържимо удовлетворение на похотите и страстите, а от друга, очаквайки постоянно, че ще умрат и боейки се от смъртта, те не можели да чувстват никакво удоволствие, защото този страх бил постоянно в тях. Св. Йоан Златоуст казва за човечеството, живяло преди Христа: Тогава още не били съкрушени вратите на ада, не били счупени оковите на смъртта и смъртта още не се почитала за успение. Тя била нещо ужасно за хората от дохристиянската епоха… затова те се бояли от смъртта12. Стремейки се да живеят, хората умирали и желаейки да познаят живота, познавали смъртта. Чувствените наслаждения водели към гибел, а умът само потвърждавал този всеобщ световен закон. Хората се раждали духовно мъртви, осъдени на смърт, лесносклоними към греха, в робство на дявола. Тази древна присъда, както отбелязва св. Йоан Златоуст, е в сила и досега13.
Важно е да се отбележи, че потомците не наследяват личния грях на Адам и Ева (личната вина е свързана с личността, тя няма особена субстанция, за да може да се предаде), а греховното състояние, описано от нас като основни последствия на първото грехопадение. Тази наследявана греховност определяла условията на човешкия живот във всички сфери на битието му до времето на идването в света на Спасителя.
1. св. Григорий Богослов Слово 45
2. св. Василий Велики, Беседа 13
3. св. Григорий Ниски Против Евномий 11, 13
4. св. Симеон Нови Богослов Т.1, Слово1, 2
5. преп. Исаак Сирин. Слово 71
6. преп. Макарий Велики. Беседа 1,7
7. св. Василий Велики. Sermo asceticus 13, 1
8. св. Григорий Ниски. De vircmit. 12, 2
9. преп. Макарий Велики. Беседа 15, 47
10. св. Йоан Златоуст. Беседа на псалом 3
11. св. Игнатий Брянчанинов. Слово за човека
12. св. Теофил Антиохийски Три книги към Автолик за християнската вяра. Кн.2, 17
13. св. Йоан Златоуст, Беседи на книга Битие. Беседа 67, 4
14. св. Йоан Златоуст За творението на света. Беседа 6
