Блажен е човекът, който напълни дома си с деца

Юли 9, 2015 in Начална страница, Семейство

Автор : интервю с Аглая Михок

Беседа с Аглая Михок, жената родила и възпитала най-много румънски свещеници

Свети Йоан Златоуст казва: «Дайте ми едно поколение добри майки – християнки, и аз ще променя света!» Историята на християнството е дала на света много майки, отгледали своите деца с любов, саможертва, мъдрост и упование на Бога, слагайки на първо място християнското възпитание. Емилия – майката на светителя Василий Велики, Ирина – майката на светителя Фотий Велики, Марфа – майката на свети Симеон Стълпник са едва няколко примера за майки, достойни за подражание, които поради висотата на своя живот сами са станали светици. Ако се огледаме внимателно около себе си, ще видим хора, стремящи се да се уподобят на древните светии. Аглая Михок от Сучава има десет деца – шест сина и четири дъщери и към нея се обръщат с мамо и бабо десетки румънски свещеници. Всичките и синове са завършили богословски факултети и са ръкоположени в свещенически сан, а три от четирите и дъщери са омъжени за свещеници. За изпитване на вярата и Бог е взел при Себе си две от децата и – отец Константин през 2009 година и отец Виорел през 2011 година. За своите 90 години Аглая Михок е натрупала житейска мъдрост. Тя може да разкаже много неща за онези беди и трудности, през които е трябвало да премине. Старицата често ходи в храма, чете Свещеното Писание и други духовни книги, и молитвата не напуска устата и душата и.

 

– Кажете, как успяхте да отгледате десет деца?

 

– Това беше прекрасно! Много се радвах на децата, радвах се, като гледах как растат едно след друго. Годините, когато децата бяха малки, бяха най-хубавите ми. Понякога възроптавах: «Господи, прекалено много деца ми даваш!» А сега се разкайвам, че съм съдила Бога. Ако Той ми беше дал още две дечица, аз и тях бих отгледала – и сега още двама щяха да се грижат за мен. Много нещастен е онзи, който няма деца! Той на старини ще разбере колко е тежко това: няма да има кой да му отвори вратата, да се погрижи, когато лежи болен, и няма да има кой да му помогне в беда. Аз бях болна цяла седмица и децата непрекъснато идваха да разберат как съм, от какво имам нужда.

 

– Кой ви помагаше да ги отгледате?

 

– Бог ми помагаше! Спомням си, как трябваше да ходя да кося, за да се изхраним. Тогава имах три деца: отец Георги, Мария и отец Василий. Василий, който сега е професор в Сибиу, оставях самичък вкъщи. Тогава той беше на няколко месеца. Аз излизах от вкъщи, заключвах вратата и го поверявах на Майчицата Божия, казвайки: «Майко Божия, погрижи се за него!» Прибирам се наобед, кърмя го и пак отивам на полето да работя. По-големите, Георги и Мария, изпращах с кравата. Страхувах се да ги оставям заедно с Василий. Опасявах се, че ще оставят вратата отворена, и кокошките ще влязат при малкия. Съседите дори ме питаха къде оставям малкия. А аз им отговарях, че го оставям на грижите на Майката Божия. Аз го кърмех добре и той беше много спокоен. Сега глезят и угаждат много на децата, но те не растат по добре от моите. Родителите би следвало да възлагат повече надежда на Бога, грижейки се за децата си!

 

– Как преживяхте войната?

 

– Беше тежко. По време на войната имах две деца – Георги, който беше на няколко годиники и Мария, която беше на няколко месеца. Евакуираха ни. Аз заминах при майка ми, тя живееше в града. Помня множеството хора, притаени в каруците, и през цялото време някой умираше от тиф.  Когато се върнахме вкъщи, нямахме нищо. Беше ни останала само една болнава крава, а всичко останало ни бяха взели:  мебелите и дори чаршафите. Но Бог се грижеше за нас, и ние запретнахме ръкави и възстановихме всичко, което имахме преди. И ето, че децата пораснаха, а ние остаряхме.

 

– Как мислите, какво е предназначението на жената?

 

– Предназначението на жената е да отгледа децата си. Това е най-великото предназначение. Но днес някои майки не осъзнават това, и повече се вълнуват от работата си, от кариерата. А когато възпитат децата си лошо, после не получават насреща нищо от тях и тогава страдат много силно. Аз успях да започна работа в болницата, но си казах: «Няма да оставя децата си заради работата!» И започнах да работя в селското стопанство, макар така да ми беше по-тежко. Работех от сутрин до вечер, но бях близо до децата, знаех какво правят. Когато си идвах вкъщи, хранех ги и после ги подреждах за молитва. Заплатата, която получавах, беше малка, и не стигаше почти за нищо. Но аз имах стан и вземах поръчки да изтъка това-онова. Така припечелвах пари и можех да облека децата. Беше тежко. Но ние с мъжа ми бяхме млади и се радвахме на това, което постигахме всеки ден.

 

– Разкажете ни, какви бяха отношенията между хората по онова време.

 

– Харесваше ни да приемаме гости. Къщата, в която живеехме, беше до пътя.  Това  беше шосе, което водеше към планината. Хората отиваха в Сучава на пазар да продават, кой каквото има, и оставаха да пренощуват у нас. Съседите не приемаха с охота външни хора. А нашият дом беше отворен за всички. Децата се радваха много, когато някой идваше вкъщи, защото хората им разказваха приказки, шегуваха се с тях. Гледайки тяхната радост, и аз се радвах от сърце.

 

– Какво считаха хората за особено важно тогава?

 

– Хората мислеха най-много за храната, защото беше трудно да я осигуриш. Тогава много старателно се трудеха на полето. Сега земята пустее, не я обработват. Спомням си, как сеех коноп и шиех роклички за момиченцата,  чорапки и дрешки за момченцата. Децата носеха домашно тъкани дрехи. Тогава хората се радваха, ако успееха да вземат килограм месо, малко олио и  керосин. Сега има всичко, а човек не се радва! И е  недоволен, защото мястото му не е тук. Човек тук на земята е странник, пък дори и да има всичко…

 

– Защо Бог ни изпраща изпитания?

 

– Той трябва да ни ги изпраща заради нашите грехове. Никой не е свят на земята. Има хора със свят живот, но те са малко. И те имат своите грехове. Има много такива хора, които вършат зло, и как тогава Бог да не обръща гнева Си върху нас?! Добре е, че имаме храна. И нека да въздадем слава на Бога за това и за всичко, което имаме! Помня, как по време на глада вървях по полето, и при мен идваха хора и ме молеха за храна: «Дай ми да хапна, моля те, умирам от глад, не съм ял от два дена. Ще ти копая до вечерта!» А аз им казвах: «Оставай и яж с нас! Няма нужда да ми работиш заради това!»

 

– Как преминахте през тежкото изпитание да загубите един от синовете си – отец Константин?

 

– Днес в храма четоха за Авраам – как Господ го призовал в местността Мория, за да принесе в жертва сина си. Помислих си, че имам толкова деца, а Авраам е отишъл с единственото си дете, за да го заколи! Авраам е имал едно единствено дете, което много силно е обичал, но той бил готов да стори така, както му казал Господ. Ние пък не бихме сторили онова, което ни заповядва Всевишния, защото сме много слаби във вярата. Велико дело е да имаш упование на Бога! Знам, че и косъм няма да падне от главата ни, ако Бог не пожелае това. Какво да правим, ако Бог е пожелал да си го вземе…

 

– За какво молите Бога в молитвата си?

 

– Моля се за децата и внуците си, да им даде Бог здраве! И Го моля да ми прости греховете, защото за своите 90 години живот на земята имах време кога да ги извърша… Знам, че дяволът не дава да се покаеш, така както искаш. Четох в «Патерика» как дяволът и на монасите не дава да бъдат святи. Той много силно мъчи и тях – пребиваващите в молитва далеч от света. Та какво остава за нас! Ние спим, а пък той не спи никога. Аз му казвам понякога: „Изчезни от очите ми!”– а той пак се връща. Цялата ми надежда е само на Бога и на Майката Божия, защото с помощ свише можем да победим лукавия.

 

– Колко човека има във вашето семейство?

 

– Децата ми донесоха повече от 60 внука и 70 правнука.

 

– На 90 години сте и често ходите в храма. Защо?

 

– Прекрасна е молитвата вкъщи, но по-прекрасна е в църквата! А освен това в храма на светия престол се намират Кръвта и Тялото Господни! Църквата е съвсем до вкъщи. Ако се случи да не ходя два дни поред на църква, то на третия пак ще отида. Иначе, ще ме надделее някаква леност, особено сега, на стари години. Моята майка много обичаше храма и свещенството. Тя и на мен предаде тази любов. Мисля си, че затова Бог ни даде толкова много свещеници в семейството. Ние бяхме бедни хора, дори и не мислехме да ги правим свещеници. Най-големият стана свещеник, а братята му го последваха. Не искам да ги виждам богати, защото богатството няма никаква ценност пред Бога!

 

Бог ми изпраща радост чрез децата ми, защото аз виждам как всички те са вярващи и ние се разбираме помежду си. Те бяха послушни от мънички, макар ние никога да не сме ги били. И със снахичките си се разбирам чудесно. Нямам лоши мисли за нито един човек. Ако ти непрекъснато мислиш за лошото и отглеждаш в сърцето си злото, тогава няма откъде да се вземе добро. От мислите преминаваш към делата и вече искаш да извършиш зло. И това не е угодно на Бога! През цялото време е необходимо да имаме добри помисли и желание да вършим добри дела.

 

Приснопаметният отец Константин Михок обичал да разказва в проповедите си за хората от селото, в което живеел, за твърдата вяра на своите съселяни. Когато бил малък, много силно впечатление му направил един мъж, който ходел бос през цялата година, дори и през зимата. Учуден, той попитал баща си: „Татко, защо този човек ходи винаги бос?” И той му разказал: «Веднъж през зимата този човек влязъл в спор с един сектант относно това коя вяра е истинна. И този човек казал на сектанта, че ще му докаже, че единствено православната вяра е истинна, с това, че ще отиде на църква бос, ще стои така по време на цялата служба и няма да се разболее.  И макар зимата през тази година да била много люта, а църквата да не се отоплявала, но този човек с Божията помощ направил онова, което казал и не се раболял! Оттогава, за да въздаде слава на Бога, той решил да ходи бос непрекъснато».

Виждайки живота на хора, които са твърди във вярата, нека и ние да последваме примера им и да изповядваме Христос на дело, за да придобием рая още тук, на земята.

С Аглая Михок беседва Ралука Тенесяну
Превод от румънски на руски език Родион Шишков

Списание «Familia Ortodoxă». 2011. № 17

 

Източник: Православие ру