Семейството: пристанище или корабокрушение?
Юли 14, 2015 in Начална страница, Семейство
Автор : митр. Атанасий Лимасолски
Темата на беседата е бракът: пристанище или корабокрушение? Позволете ми да го променя малко и да кажа бракът: (понякога) корабокрушение в пристанището? Защо го нарекох така? И сега ми дойде наум, докато седях. Защото със сигурност бракът е велико пътуване, човек поставя Бога отпред, както казваме, приема другия като свой спътник, обича го, съединява се с него, живеят заедно целия си живот. В това пътуване срещат изключително много неща, големи радости, големи скърби, периоди на мир, както и периоди на смут и объркване. За съжаление, в нашата страна през последните години се наблюдава голям проблем – разпадът на семейството, след като всеки трети брак се разпада, което означава, че преживяваме криза. Ние като духовници сме осъдени да гледаме тези случаи или поне повечето от тях. Предварително казвам, че със сигурност нито един брак не се разпада поради злонамереност от страна на съпрузите, те не са лоши хора, не мислят лошото на семейството, на детето, не искат да минат през тази болка от раздялата, но за съжаление много пъти се изправят пред дилемата между две злини да предпочитат по-малката, което в дадения случай е разводът. Като гледам историята на тези хора, на семейството и изследвайки всички тези неща, имам убеждението, че най-голямата опасност не е откритото море, а пристанището. Защо ли? Когато си в открито море, стоиш буден, в трайно движение, внимаваш и полагаш усилия. Когато си затруднен, постоянно си буден. Когато обаче влезеш в пристанището и видиш, че всичко е наред и приемеш това за даденост, тогава може да настъпи корабокрушението без дори да го усетиш. Св. отци на Църквата се страхували от пристанищата. Св. Йоан Лествичник казва – внимавай да не потънеш в пристанището. Защото потъванията в пристанището са внезапни и резки и трудно може да се спасиш. Защото всички спят, никой не разбира, че във всеки един момент може да претърпят корабокрушение. Давам прост пример – колко семейства започнаха живота си много добре, първите десет години водеха голяма борба да създадат деца, да ги отгледат, да ги отхранят, да построят хубав дом, да придобият хубава кола, построиха дом, създадоха деца, влязоха в дома и веднага щом влязоха и казаха: Слава Богу, влязохме!, започна разпадането на брака. Човек пита – толкова борба, толкова труд и сега всичко се разпада? Защо? Защото в брака човек е в риск от един голям враг – както и в духовния живот – който се нарича небрежност, нехайство, забрава. Човекът забравя – защото в брака сякаш имаш едно цвете в саксия и трябва постоянно да се грижиш за него, да го поливаш, но ако го поливаш прекалено много, ще изгние, ако го поливаш малко, ще се изсъхне, трябва да си внимателен, за да даваш необходимото, полезното, балансираното, здравото, за да може то да бъде свежо и да цъфти. В нашата страна това, което реално бичува семейството и отношенията между двамата човека е фактът, че точно в пристанището хората забравят, че дори там с цената на всяка жертва трябва да стоят будни и да се жертват за другия, че мъжът е длъжен да се жертва постоянно за своята съпруга и съпругата за съпруга си, давайки един на друг това, от което реално имат нужда. Ако в пристанището се занимаваме с други неща, дори със нашите деца, тоест дори децата неволно могат да допринесат за разпадането на връзката между родителите. Това е така, защото, когато съпругът – това е в минус за мъжете и нека ми простят – придобие голямата радост от появата на децата, в даден момент отдава на тях цялата си любов, грижа и нежност, но забравя, че тези деца са дошли от майката и преди всичко е длъжен да обръща внимание на нея – т.е. на своята съпруга – и след това на децата. Разбира се, никоя майка не приема това, ако кажеш на майката, че това е проблемът, тя няма да се съгласи – тя казва: Не, горко ми, аз обичам децата си и за мен те са над всичко! Така чувства майчинското сърце, но заедно с майчинското чувство не престава да съществува и женската природа, която търси своето, търси от съпруга именно грижа, нежност, разбиране, обич, любов, на която да се радва, за да напредне и води по правилен и мощен начин голямата борба по отглеждането на децата и останалата грижа за дома.
Много пъти, когато при нас хора идват с затруднения, те чувстват, че тяхното затруднение е дошло като гръм посред бял ден и го питаш: Защо стана това?, а той отговаря: Ама как? Аз съм честен човек! Работя цял ден, нося пари вкъщи, имат всичко, от което имат нужда, от нищо не ги лиших, работя две работи, дори три, за да задоволя нуждите на семейството си, нямам други връзки!. Внезапно обаче той вижда, че домът му се разпада без дори хабер да си има за това. Наистина много пъти видяхме да става това, както казах, като гръм посред бял ден, сякаш някой спи, но се събужда внезапно и вижда, че огънят е обхванал целия му дом. Но това не става за една нощ. Той обаче не го е разбрал, защото злото е започнало много по-рано. Разтлението на връзката, болестта във връзката и микробът са влезли много по-рано, постепенно се е развил и човекът вижда само резултата. Той не е усетил всичко това, защото именно в пристанището, там, където е мислел, че всичко е наред, за съжаление, са работили множество микроби, които обаче не са го накарали да се обезпокои, да помисли да не би нещо да не върви добре в брачната връзка, защото смятал, че всичко, което прави, е достатъчно, за да задържи жива тази връзка.
И тъй, пристанището е опасност, що се касае до взаимоотношенията между двамата съпрузи, както и тези между родителите и техните деца. Много пъти виждаме родители, които внезапно установяват, че техните деца имат сериозни проблеми – независимо дали психически, психологически, социални, лични, или са направили големи грешки и започват да се оплакват – ама как, докато беше толкова добре, защо детето ми взема наркотици, защо направи това нещо, защо? Защото, намирайки се в пристанището, родителят сметнал,че всичко е наред, всичко върви много добре, че нищо не се е случвало, той нямал благата тревога за хода на неговото дете, а най-лошото било, че убеждавал себе си, че аз правя всичко най-добро за децата ми, добър родител съм, добър баща, от нищо не ги лишавам, следователно, при нас няма да се появят такива явления, които стават в други семейства. И често чуваме това – никога не го очаквах! Детето ми да направи такова нещо! Да си изпатя това! Никога!
Това е нашата грешка, че никога не сме го очаквали. Защото, за съжаление, пристанището ни е приспало. Легнахме, заспахме сред самозаблудата, че всичко върви добре, правя всичко перфектно и давам каквото е необходимо, значи всичко ще върви добре. Но никога се не обезпокоих, не поставих под съмнение себе си и моите дела. Не се запитах: добре, другите деца, които си патят всички тези неща, какво по-различно имат от моите? Другите хора, които имат проблеми, какво по-различно имат от мен? Ние обаче смятаме за даденост, че нищо няма да ни се случи.
Трябва да имаме благото безпокойствие, както казваше и старец Паисий, той винаги говореше за това – не за стресираното и болно безпокойство, а за благото, тихо, хладнокръвно, пълно с упование в Бога, но и с благо съмнение в нашите способности безпокойствие, не комплекс за малоценност, а онова, което казвали и светците – хора сме. Нашите дела са запечатани с човешкото несъвършенство. Не знаем. Ние мислим, че правим доброто, но добро ли е? Толкова добро ли е, колкото е нужно? Така ли са нещата, както аз ги разбирам и желая? Не знаем това. Ако имаме благото безпокойство, тогава винаги сме готови да изслушаме другия човек, да изследваме, да видим дали нещата са така, както ги вярваме? Фактът, че човек не се безпокои за нещата, които прави, с благото безпокойствие – а не да има психологически проблеми и стрес и да се стресира – е знак за егоизъм, защото си мисли, че контролира всичко, че всичко е наред, всичко прави по съвършен начин и няма нужда нито да пита други, нито да изследва това, което прави, за да види какво става. В духовния живот това обаче е пагубно и отците го наричат начало на прелестта – когато повярваш, че всичко върви добре и няма нужда да изпиташ твоето дело. Самият св. ап. Павел бил толкова велик апостол и призван към Християнството, не от проповед на друг апостол, а от Самия Христос. Сам Христос му се явил и го поучил: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово. Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания. А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се видя с Петра, и преседях у него петнайсет дена” (Гал. 1:11-18), за да му кажа всичко това, което видях, та да не би да правя грешка, да не би моят път и борба да са напразни. Богоносният апостол, който имал уверение от Самия Христос за своята мисия, проповед и път, не се задоволил с това, а отишъл и намерил св. ап. Петър, за да го попита – Добре ли постъпвам? Това ли трябва да правя?
Мисля, че това е за всички нас, в семейството ни, в дома ни, да вложим благото безпокойство, да не бъдем самодостатъчни по толкова сериозни теми. И кого ще попитаме? Не съседа ни, разбира се, не трябва да питаме в квартала дали сме добри хора. Какво ще ни кажат съседите? – Добри хора сте! И ако не ни кажат така, ще спрем да ги поздравяваме. Или, ако някой ни каже истината, ще кажем – Не го е ли е срам да ми говори такива работи! Той ми завижда! Кого ще попитам? Ще попитаме нашата съпруга, нашите деца. Една френска поговорка гласи – ако искаш да научиш дали си свят, попитай твоя слуга. Той е единственият, който ще ти каже дали си свят. Или попитайте вашата домашна помощница. Попитайте я: Кажи ми, скъпа сестро, свят човек ли съм?. . . за да ти каже. . . Кого ще попитаме в семейството? Не е нужно да питаме така, т.е. да кажем на съпругата си Кажи ми, любима съпруго, добър ли съм като съпруг? Добре, може и така, защо не? Но мисля, че в брака трябва да се научим на великото изкуство да слушаме посланието, което другият човек ни изпраща – нашето дете може никога да не ни говори за своите проблеми, но да прави това, като ни изпраща хиляди послания в час, не sms, а с цялото си държане, бели, мълчание и бунт към нас. Същото важи и по отношение на нашата съпруга. Тя може да няма дръзновението или смелостта да ни кажа лице в лице, че имам еди-какво си оплакване. Ние обаче трябва да бъдем в състояние да я изслушаме, да ни каже това, което иска, чрез своето поведение или изражение на лицето си, трябва да се научим на това велико изкуство да разбираме другия, да го чуем, но кой слуша другия? Този, който мълчи. Този, който спира да говори, спира да излага аргументи, и т.н., т.е. сам „угасва”, за да говори другият. За съжаление, ние имаме този голям проблем. Ние не се научаваме да слушаме другите хора, защото не изпитваме нужда да ги слушаме. Знаете ли колко пъти идват младежи с големи проблеми, проблеми с наркотиците, родители им ги водят и родителят знае, че детето има проблем, след като затова го е довел. Родителят обаче започва да ни диктува и да ни казва, че то няма никакъв проблем. Нищо му няма! Просто е взел малко наркотици! И не е взел понеже има проблем, а така, на шега, на майтап. Ха сега убеди този човек, че детето му има проблем! Как детето му да му каже, че има проблем? След като той живее в делириума на своя егоцентризъм и никога не може да изслуша другия? Как тогава ще изслуша детето си, съпругата си, когато постоянно живее в този делириум и сам си го повтаря това, за да не прекъсне себеупоението в пристанището, което сам си е създал. Защото много пъти нашите пристанища са въображаеми. Ние ги създаваме, ние си мислим, че е пристанище, тоест намираме се сред бурята, а хабер си нямаме за това, в дълбок сън сме, и нямаме представа какво става около нас. Защото ние така смятаме и нашето въображаемо пристанище се превръща в най-голямата опасност, където всичко може да потъне, а ние хабер си нямаме за това. Когато обаче се събудим, тогава вече е късно, тогава ще изпаднем или в отчаяние, или в коравосърдечие – в двете крайности, което е най-лошото – или в жестокост и безчовечност, или в отчаяние и безнадеждност. Спокойствието, хладнокръвието и равновесието на средния път, който характеризира смирения човек, се губи, защото, както казваше старец Паисий, започват безбройните въпроси защо – Защо да стане това, защо да прави това, защо да ме предаде, защо на мене, защо не ме разбират! Така човек влиза в порочния кръг на безкрайните запитвания, които нямат нито отговор, нито край, а съществуват, за да измъчват човека.
Сред тази огромна отговорност и голяма роля, която трябва да изиграем всички ние като родители, като семейство, съпрузи и деца, трябва винаги да сме будни и никога да не се успокояваме, че всичко е наред. Да, ще изпитваме радост, ще имаме моменти на мир, щастие, ще се радваме на всички блага, които ни дава нашето семейство, деца и брак, но няма да оставим тревогата да функционира по болен начин и да ни разболява. В същото време винаги трябва да изследваме дали постъпвам добре, дали всичко върви добре, дали съм такъв, какъвто трябва да бъда, дали давам на другите това, което те искат? Дали слушам какви послания ми изпраща семейството ми, жена ми, децата ми, мъжът ми? Слушам ли самия себе си? – постъпвайки така, тогава сме духовно будни и във всеки един момент сме готови да посрещнем всяко затруднение. Знаете, че един от най-големите проблеми в семейството е, че се страхуваме да кажем на другия човек това, което ни занимава. Идва една жена – пример давам – и казва: Знаете ли, някой на работа, на пътя, в квартала ми прави предложения или други неща и ме безпокои, намирам се в трудно положение, в изкушение, в немощ, виждам как се разколебавам и се страхувам. Много вероятно и най-вероятното е да й кажеш: Кажи го на съпруга си! На жена си! Как да кажа такова нещо, отче? Той или ще ме убие или ще убие другия! Защо? – защото не може да го чуе. Друг пример. Идва детето и ти казва, че взема наркотици, а ти му казваш – кажи го на родителите си! Да им го кажа? Майка ми ще умре! Ще се самоубие! Или ще убие мен! Много пъти сме преживявали подобно нещо. Аз няколко пъти се подмамих, като се наех да го кажа на родителите. Бидейки неопитен, направих много такива безумия. Казах: Добре, след като ти не се осмеляваш, искаш ли аз да им го кажа? Да, отче, ти им го кажи! Казах им го. Господи помилуй! Бре, дъще, спри! Успокой се! Запази хладнокръвие! Леле … чак надгробно слово му изнесе! Умря! Умря! Не е умрял, дъще! Нужно е търпение, хладнокръвие. Виждаш единия да е изпаднал в немощ и да си скуби косите, а другият да го търси да го убие! Как можеш да създадеш семейство и да го съхраниш по такъв начин? Но как няма да реагираш така, когато през всички години си бил в блаженото упоение, че ти си добър баща, добър съпруг, всичко е наред и твоето корабче е в пристанището? За съжаление, пристанището често е много опасно и в него стават най-лошите корабокрушения. Нека винаги имаме благото безпокойство, не по отношение на другите, не да ги шпионираме, а по отношение на самите нас, да се изпитваме и да поставяме под съмнение, за да бъдем готови спокойно, балансирано и хладнокръвно с доверие в Божията любов да посрещнем всичко в семейния живот. Моля се Бог да ви благослови, да благослови вашите семейства, деца, всички хора и да ви покрие от всяко зло!
превод от гръцки
