Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг
Юли 26, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : архим. Василий Гондикакис
Може ли да каже монахът какво значение имат земните поклони? Може ли да каже: ”Не извършвам земни поклони, но затова пък ще се трудя да произведа нещо”? Разбира се, че не. Монахът знае, че “не произвежда нищо”. Научен е от традицията, че има някаква “празност”, която превишава всеки труд. Монахът не прави съвършено “нищо” от общоприетото в света. Но от това “нищо” той възкресява нов свят. Когато светогорският монах работи, например рисува икони или нещо изгражда, този труд не е като обичайният. Построеното здание или нарисуваната икона съдържат необяснима благодат, която от “незначителния” труд на монаха, извършващ земни поклони, го прави значителен, и в този момент го изпълва с вечност и нетленност.
Сега с вас ще отидем на всенощно бдение, но отново чуваме гласа на “този свят”: Ще издържите ли дванайсет часа? И петнайсет часа ще издържим! Благоразумни ли сте? Доказано е, че човек не може да запази концентрация толкова време. Или може да каже някой: “Аз съм образован човек и искам логично да организирам живота си.” Но какво ще направиш с тази образованост и логика? С помощта им ще издържим петнайсет часа ли? Или какво значение има ако издържиш многочасово стоене? Ще си смъртно уморен и ще бъдеш изтощен! Но точно в тази изтощеност е скрито тайнството, от което произлиза съвсем друга молитва и съвсем различно утешение, което с нищо друго не може да се сравни.
Отиваме на Света Гора, заобиколени сме от нейната архитектура, вървим по пътечки и калдъръмени каменни пътища. Но отново ни обзема недоволство: Какво е това? Какъв е смисъла от това изтощително вървене? Не е ли по-добре с кола да се премине това разстояние за петнайсет минути?
Но какво ще постигнем размишлявайки така? Логиката на “мира сего” погубва “този свят”, и ние ще го пренасяме тук, на Атон? Ако се случи така, може да се откажем от всенощното бдение, да направим службата да трае петнайсет или трийсет миинути и веднага да си тръгнем. За пет минути да отидем в Карея, да се возим до Кавсокаливия или Лаврата. Ще направим нещо като обиколка на Атон. Ще изгубим “душата и тялото” на Атон. По човешки ще се надсмеем над него, а духовно ще го опорочим.
Съществува пряка връзка между архитектурното единство на Атон с нравствеността в православната аскеза: участвайки в многочасово всенощни бдения и живеейки по монашески устав, разбираме по какъв начин се е формирал живота на Света Гора. Когато вървим пеш по стръмни пътеки, осъзнаваме смисъла на всенощното бдение и свещения покой на атонската исихия. Благодарение на всенощното бдение придобиваме неизразимата радост от молитвата. Защото, когато вървим пеш, бодърстваме и придобиваме мирът на това свято място.
За всичко това, нашата благодарност трябва да бъде безгранична към Богочовека, нашият Господ, Иисус Христос, Пресвета Богородица, всички светии, всички светогорски братя живели преди нас, отец Атанасий, този свят човек, който е бил игумен на вашият манастир, отец Висарион, също ваш бивш игумен, който се е потрудил много в Света Гора. Също трябва да сме благодарни и на всички Божии старци, които виждаме тук заедно с нас.
А това, което е необходимо от нас са силата и усилието. И колкото повече проявяваме старание, толкова по-добре ще го осъзнаваме. Ние сме подобни на почва, която непрекъснато поглъща небесна роса, с вас се напояваме от духовния дъжд на нашата традиция. И ако полагаме усилия, ще почувстваме уникалността на православното монашество, а тя е неизразима. Но веднага след като монасите се опитат да го обяснят, или когато искат да изкажат с думи неизразимото, словата им изглеждат като оксиморон: казват, че стоенето тук е движение, смъртта е живот, несправедливостта – оправдание.
Св. великомъченица Анастасия днес приела “несправедлива смърт”, но всъщност, смъртта и е оправдана, тъй като великомъченица Анастасия влязла във вечния живот. И ако желаем с Божията благодат да издържим до края и да направим това, което за “този свят” е абсурдно, и приемем смърт заради Христос, т.е. ако искаме да бъдем истински светогорски монаси, то трябва да умрем като зърно в плодородната светогорска земя, и само тогава ще почувстваме “с душа и тяло”, че сме открили мир в безкрайните хоризонти на вечният живот, който за нас вече е започнал.
Източник: Пемптусия
