Дядо Евтимий, игумен на Зографския манастир

Юли 29, 2015 in Беседи, Начална страница, Семейство

Автор : Иерод. Атанасий Зографски

През 1969 година дядо Евтимий идва на Света Гора по молба на Светия Синод, за да попълни малобройното братство на Зографския манастир. По това време игумен е архимандрит Дометий, румънец от Ватопедската килия „Свети Ипатий“. Заради появилите се разногласия между игумена и братството, отец Дометий си подава оставката и манастирският събор единодушно избира отец Евтимий за игумен. Смиреният монах не желаеше да поема върху плещите си толкова тежко и отговорно бреме и възнамеряваше да откаже, но тогава му се яви насън Света Богородица и му каза: „Трябва да приемеш. Няма кой друг.“ И той прие с простота и смирение повелението на Пресветата и избора на отците.

Игуменството му преминаваше в труд, смирение и подвизи. Дядо Евтимий имаше правило, като иска да свърши някоя работа, да пита другите, за да не оставя своята воля. Веднъж след повечерието трябваше да слезе на Патитира. Това е манастирска килия в чест на свети Йоан Богослов, в чиито постройки се намира казанът за ракия и огромните каци, в които се тъпче гроздето за приготвяне на необходимото вино на манастира. Там му предстоеше да свари ракията, (в светогорските манастири гостите по традиция се посрещат с локум, вода и малък напръстник ракия. Затова почти всички обители имат казан, в който приготвят необходимата за годината ракия), заедно с няколко работници. С присъщото си смирение той попита епитропа дали да остане заедно с работниците при варенето, за да не стават злоупотреби, и получи отговор, че е по-добре да бъде с тях през нощта. Старецът послушно прие препоръката му и малко преди 3 часа през нощта докара пълните бидони с ракия в манастира и ги разтовари на двора пред избата. Точно тогава клисарят беше излязъл да бие клепалото за началото на полунощницата и видя как дядо Игуменът разтоварваше бидоните. Помисли си: „Цяла нощ е бил на казана. Сега ще отиде да си почине.“ Но след малко Старецът влезе в храма с расо и було и зае обичайното си място, без да казва нито дума къде е бил и кога се е върнал. По време на утреннята, когато четяха канона на отсрещния клир, той задряма и очилата му паднаха. Един от братята, седящи отзад, каза на висок глас, така, че да чуе и дядо Игуменът: „Ей, не се наспа тоя човек.“ Старецът нищо не каза, но продължи да стои на мястото си до края на службата. Когато след отпуста излязоха от храма, клисарят показа на брата пълните бидони с ракия и му каза, че Игуменът ги е докарал точно преди започване на службата. Тогава братът се разкая, че несправедливо го е осъдил.

Задълженията му в манастира бяха многобройни, а братята – малко. В такава ситуация човек би могъл да изпадне в душевен смут, чувствайки се затиснат от грамада никога несвършващи задачи. Такова състояние обаче е особено пагубно за монаха, понеже умъртвява в душата му всяка духовна чувствителност. За да избегне това смъртоносно смущение, дядо Евтимий беше възприел следната тактика. Освен, че възлагаше от цялата си душа грижите си на Бога, той също степенуваше по важност конкретните си задължения. След това ги извършваше едно по едно и не започваше следващото, преди да е завършил предишното. Така винаги имаше пред себе си само едно дело, което изпълняваше с молитва и радост от това, че работи на Бога. Когато за нещо не оставаше време, не се тревожеше, но се уповаваше на Бога. Често се случваше следното: трябва да отиде в града по работа, а той до последния момент довършва нещо в манастира. Накрая все пак тръгва с колата до пристанището, но без да бърза особено много. След около час обаче се връща в манастира, понеже е изпуснал единствения за деня ферибот, който свързва Света Гора със света. Спокойно продължаваше другите си работи и в града излизаше на следващия ден.

Носеше вехти, но чисти дрехи. Веднъж, когато беше по работа в София, си купи ново кожухче без ръкави за студено време. Един от братята го видя с него в манастира и го попита полу на шега защо не е купил и за него. На другия ден Старецът даде кожухчето на брата, а сам отново облече старото. Братът се притесни от това и успя да намери от другаде ново кожухче, но когато му го даваше, дядо Игуменът категорично не го прие.

Пословична беше и неговата пестеливост. Не допускаше нито една драхма да бъде пропиляна напразно. Когато пазаруваше гледаше да купи по-евтиното. Не всички бяха доволни от това. Но Старецът беше възпитан още у дома – в духа на балканската пестеливост. Също така чувстваше силно отговорността си пред Бога и свети Георги за начина, по който се харчат даруваните от тях средства.

Дядо Евтимий не ходеше по закусвални и ресторанти. Считаше, че не подобава на монаси. Веднъж след много настояване епитропът успя да го придума да отиде в една близка до конака гостилница, но по време на яденето си личеше, че силно се притеснява. Ако някога не успееше да намери нещо друго за ядене, достатъчно беше да си счупи няколко орехчета.

Веднъж, когато трябваше да напазарят някои неща от Солун, дойде да му помогне неговият племенник. Когато обикаляха магазините, дядо Игуменът вървеше, гледайки право пред себе си, а Енчо постоянно шареше с очи наоколо и погледът му често се спираше върху вестникарските будки, където можеше да се видят неприлични фотографии. По едно време Старецът му каза: „Енчо, като наближиш тия неща, гледай на другата страна, все едно че не съществуват.“

Също често му се налагаше да търпи и немощите на манастирските братя. По онова време повечето зографски монаси бяха събрани от различни български манастири и всеки от тях дошъл в Зограф с устава на своя манастир. Затова не беше възможно в обителта да бъде установен и спазван единен устав и строго общежителен начин на живот. Старецът се стремеше да намери точната мяра в отношенията си към отците и нито да ги стяга прекалено, нито да позволява недопустими своеволия. Някои от по-необучените и несдържаните братя го обиждаха и го хулеха, противяха му се тайно или явно. Когато някой започваше открито да го укорява или осъжда, той винаги мълчеше и не възразяваше. Един от тях го наричаше „мърша“. После този брат, който бе дал много права на врага над себе си, бе сполетян от тежки изкушения. В края на краищата напусна манастира. Тъй като беше и касиер, когато сдаваше касата, се откриха несъответствия. Някои от съборните старци предлагаха да бъде осъден от манастирския съд и да му се наложи наказание, но дядо Игуменът го защитаваше: „Не бива. Нали сме монаси“. Често обичаше да повтаря Евангелските слова: „Кротките ще наследят земята“ (Вж. Мат. 5:5)

Отец Марко, дългогодишен брат на съседния Констамонитски манастир, ни разказа чутото от своя баща, пряк свидетел на следната случка. Жител на Уранополи, който работел в Зограф, веднъж срещнал Стареца на арсаната и започнал да го ругае много яростно, стоейки върху едно старо каменно мостче. Дядо Евтимий само сложил ръце под брадата си, навел глава и нищо не отговарял. След една седмица този човек, който имал лошият навик, когато пийне повече вино, да хули света Богородица и светиите, стоял на същото онова място. Без никаква видима причина мостът се срутил и човекът се оказал затрупан от достатъчно големи и тежки камъни. За нещастие бил сам. Едва след повече от 10 – 12 часа от там минали хора и го забелязали, но той вече бил умрял.

Имаше обаче две неща, които дядо Игуменът не можеше да търпи: ако някой започваше без нужда да говори в църква и да смущава богослужението, той строго и безкомпромисно го принуждаваше да млъкне. Също така не търпеше братята от манастира да са скарани помежду си.

Старецът живееше винаги с ясно сърдечно чувство, че предстои пред Бога, че Бог вижда всички наши помисли, намерения и действия, и че ще даваме отговор за всичко пред Него. В свещеническото му служение нямаше нищо помпозно и показно. Свещенодействаше с присъщата си скромност, но същевременно уверено, с вдъхновение и страх Божий. Никога не бързаше в каденето или някое друго действие. Четеше тайните молитви с голямо внимание, без да бърза да казва възгласа. Когато поради напредналата си възраст започна да използва очила, не ги оставяше върху светия престол по време на служба, но върху близкия шкаф. Когато не служеше, а стоеше на обичайното си място на десния клир, с голямо желание и усърдие участваше в богослужението с четене и пеене. Беше научил донякъде византийската музикална нотация. По свидетелството на иеромонах Антипа, един от настоящите псалти на Света Гора, пеенето му беше просто, но сладко, сладостно и издаваше дълбокия му вътрешен живот. Живееше това, което пееше. Затова се случваше, когато свърши някоя стихира, лицето му да бъде обляно в сълзи. За разлика от начина му на говорене в ежедневието, което беше почти мънкане и човек го разбираше по-скоро интуитивно, когато пееше, гласът му ставаше силен, ясен. Когато четеше в храма, гласът му беше топъл, съдържаше дълбоко чувство, без ни най-малко да изпада в прекаленост и актьорство. Изговаряше свещените богослужебни слова ясно и без припряност. С четенето на канони и тропари той се обръщаше непосредствено към Христа и светиите, пред които чувстваше себе си като дете. Затова гласът и цялото му изображение наподобяваше поведението и звуците, издавани от невръстен младенец.

Дядо Евтимий си четеше цялото монашеско правило и никога не бързаше в молитвата, защото сама света Богородица го бе научила на това. Когато бе паднал от райската ябълка и престоя в болницата няколко дни, там също, макар и в леглото, извършвал църковните служби с броеницата. Събуждал се нощем и се стремял да свърши, преди да са дошли от медицинския персонал на сутрешна проверка. Затова казвал молитвата малко по-бързо, за да успее да извърши необходимия брой броеници. Тогава една нощ му се явява света Богородица и му казва: “По-бавно! Не трябва да бързаш в молитвата!“ А той от срам не посмял да повдигне очи и да я погледне.

Молитвите му бяха с вяра, затова получаваше просимото. Имаше пълно доверие във всеблагия Божий промисъл – както по отношение на себе си, така и относно светата обител. Митничарят Йоргос разказа как веднъж преди наближаващия престолен празник двамата обсъждали въпроса за рибата, необходима за празничната трапеза. Йоргос предложил да излезе до града и да купи риба, тъй-като нямало време за губене. Но дядо Игуменът го помолил да запали мотора на лодката. Влезли заедно и хвърлили мрежите. След това едва успели да ги изтеглят, защото били препълнени с риба. Изсипали я в няколко чувала и поднесли на празничната трапеза прясна риба.

Друг път Старецът трябваше да изтегли от банката в Солун около 800 000 драхми (Около 1986 г. това беше сериозна сума), за покупки и заплащане на манастирските работници. В банката му дадоха много пачки с дребни банкноти. Понеже не можеше да ги сложи по джобовете си, той напълни с тях една вехта кожена чантичка, която носеше под мишница. Когато излезе от банката и по обичая си тръгна пеш към конака, внезапно отзад го приближи мощен мотоциклет без номера, мотоциклетистът грабна чантичката и изчезна с пълна газ. Дядо Евтимий извика след него: „Чакай, защо ги вземаш? Те са манастирски.“ Вечерта разказа преживяването си на епитропа съвсем спокойно, без да се ядосва за загубата. Притесняваше се само за крадеца, който беше откраднал манастирски пари и с това неминуемо щеше да си навлече големи беди. След вечерната молитва Старецът си легна и спа съвършено спокойно. Навярно се беше молил за крадеца.

Чрез постоянното култивиране на добродетели в душата си, дядо Евтимий беше станал духовен благородник. От устата му не можеше да излезе нищо лошо – осъждане, присмех, зла дума, презрение. Веднъж по време на посещение в България собственикът на един многотиражен вестник му подаде няколко броя, като искаше да се похвали с успехите си и очакваше някакъв отзив. Старецът разгърна оттук оттам един от броевете и след това го затвори. Каза му: „Тук има много съблечени фигури.“ По тези няколко думи всеки можеше да се убеди в духовния усет и благородна чувствителност на Стареца.

Веднъж един благочестив гръцки младеж от Атина получи от духовника си благословение да прекара Рождество Христово в светогорския манастир Констамонит (съседен на Зограф). На 24 декември, в навечерието на празника, той се качи на корабчето в Уранополи. Но когато вече приближаваше към целта си и каза на капитана, че ще слезе на Констамонит, той отказа да спре там, защото на брега на морето имаше повече от метър сняг, пътищата бяха затрупани и не искаше да носи отговорност за почти сигурното изгубване на младия поклонник в снежната пустош. Каза му, че на Зографското пристанище ще остави зографския игумен с други отци и ако иска, да слезе с тях. Младежът се подчини и така се озова на арсаната на нашия манастир. Направи поклон на Игумена и го помоли да му покаже как да стигне до Констамонит. Дядо Игуменът започна да го уговаря да не тръгва, защото е опасно и има риск за живота му: „Остани с нас, дете мое. Сега и ние не можем да се изкачим до нашия манастир, но ще останем в сградата на арсаната и тук ще посрещнем празника. Имаме ядене. А когато стане възможно, тогава ще се приберем.” Но младият човек считаше за невъзможно да наруши послушанието си към духовника и настояваше, че на всяка цена трябва да стигне до вечерта в Констамонит. Старецът разбра, че не може да го склони, и тогава от очите му потекоха обилни сълзи. В този момент младежът почувства, че пред него стои човек с високо духовно състояние.

След като разбра гора-долу в каква посока да се движи, той тръгна, като затъваше до пояс в пресния сняг, който продължаваше обилно да вали. По едно врем, обаче осъзна, че оставяше в снега следи с дълбочина 1 – 2 сантиметра и, че сякаш е покрит от невидим чадър, защото сипещия се наоколо сняг не го докосваше. И когато си помисли със задоволство за чудото, което се извършваше пред очите му, изведнъж започна отново да затъва до кръста, а падащите парцали сняг отново да го покриват отгоре. Тогава се обърна с гореща покайна молитва към Бога да му прости самодоволния помисъл и да му помогне да стигне до целта си. След малко пак видя, че вече не затъва, но този път следите му бяха 5-6 сантиметра дълбоки. Също и в невидимия чадър се беше отворила пролука и го валеше малко сняг. Накрая стигна благополучно до манастира, предизвиквайки удивление и недоумение у тамошние отци. Младежът, който сега е монах в светогорски скит, беше убеден, че молитвите на дядо Евтимий истински са му помогнали да успее в изпълнение на послушанието си към своя духовник.

Един близък на манастира иеромонах, който често идваше в Зограф, когато разбра, че Старецът е починал, побърза да дойде и да отслужи трисагий на гроба му. Когато влезе в манастирското гробище през тясната портичка, изведнъж дъхът му секна от открилата се пред очите му гледка. Видя върху гроба светъл облак, от който го гледаше Старецът с обичайната си блага усмивка, навярно изказвайки по този начин благодарността си за посещението.

Когато манастирските братя разчистваха в игуменарницата, видяха върху леглото му във вътрешната му килия множество паяжини. Явно никога не се беше докосвал до него. Но онези, които го познаваха, вярват, че сега е намерил вечен покой в светлите чертози на Царството Божие. Разбира се поменаваме го на светата Проскомидия за упокой, но заедно с това призоваваме и неговите свети молитви пред Бога. И той не ни оставя без отговор!

Молитвите му да имаме всички. Амин.