Степени на духовно съвършенство
Август 9, 2015 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : митр. Иеротей Влахос
В предходните глави стана ясно, че основното дело на Църквата е да лекува човека. В този смисъл Православната църква е лечебница, място за изцеление на душата. Това не означава, че Църквата игнорира другите направления на пастирската грижа; предмет на нейната грижа е целият човек, състоящ се от душа и тяло. Тя се интересува от житейските, икономическите и социалните проблеми, но главното в нейното пастирско служение е терапията на душата, защото, когато душата се лекува, тогава се решават и много други проблеми.
Някои хора обвиняват Православната църква, че не се ангажира достатъчно активно с обществените проблеми. Но Църквата се грижи за всичко, което засяга човека и това е очевидно от съдържанието на молитвите, които възнася в богослужението, а също и от творенията и ученията на светите отци. Както една болница на първо време се занимава с болестта на тялото, и в рамките на лечението можем да кажем, че засяга и останалите проблеми на човека, същото важи и за Православната църква. Църквата лекува центъра в личността на човека и в рамките на това лекува целия човек. Затова дори в периоди на обществени сътресения, когато понякога се разрушават държавните механизми и народът губи дори формалните си права и свободи, Църквата продължава да лекува човека.
Лекуването на човешката личност е път към съвършенството, което по същество е тъждествено с обожението. В светоотеческото богословие ние и съвършенство са синоними. Това лекуване е от значение, доколкото грехопадението на човека, извършило се в личността на Адам, се проявява в немощта на човешката природа.
В рая до грехопадението Адам се намирал в съзерцание (θεωρία). Книга Битие свидетелства за това, че Адам е общувал с Бога, но му предстояло по пътя на свободно избрания подвиг да запази това състояние, да укрепне още повече и да достигне съвършено общение и единение с Бога. Преподобният Йоан Дамаскин много изразително описва състоянието на първоначална праведност. Адам бил очистван и едновременно хранен от съзерцанието. Умът му бил просветлен, а това означава преди всичко, че бил храм на Св. Дух и бил непрестанно в помнене (μνήμη) на Бога Ето какво се казва в синаксара на Неделя сиропустна: “В шестия ден Адам беше създаден от ръката Божия, удостоявайки се с образ чрез вдъхването. И като получил заповед, бтгополучно пребивавал в рая до шестия час; след това, престъпвайки заповедта,той бил изгонен от там. Евреинът Филон (Александрийски) казва, че Адам пребивавал в рая сто години, други че бил там седем дни или седем години, от почит към седмицата. И че както в шестия час той протегнал ръка и докоснал плода, така и Новият Адам – Христос, в шестия нас на шестия ден прострял длани на кръста, избавяйки го (Адам) от погибел. Поставен между тлението и нетлението той бил създаден, за да притежава това, което сам предпочете със свободния си избор (προαιρέσει). За Бога било възможно да сътвори човека неспособен да греши, но това би го лишило от свободата да избира. Затова Бог му дал закон: от всички плодове да вкусва, а от онези – не; тъй като чрез творението може да се познае Божията сила, докато Божието естество винаги остава непознаваемо. Когато Григорий Богослов мъдро разсъждава за вида на дърветата, за божествения замисъл, за растенията и съзерцанията, той казва, че Бог заповядал на Адам да изследва всички други явления и свойства, да мисли с ума си и да прославя Бога, защото това е истинската храна и грижа за собственото му естество. За Божието естество обаче, за това как и къде е привел всичко от небитие в битие – нищо да не изследва. А Адам изоставил всичко друго и започнал да любопитства само за Бог2а и за Неговото естество. И тъй като бил още несъвършен и незнаещ, и още твърде млад, паднал в момента, в който сатаната чрез Ева вложил в него илюзията (Φαντασίας) да стане равен на Бога. Великият и божествен Златоуст говори, че онова дърво имало някаква двустранна сила; и че раят на земята, както мъдро заключава, бил като Адам – бил умен и сетивен. И двамата пребивавали между тлението и нетлението, заедно изпълнявали заповедта, и заедно след това престанали да се придържат към нея”.
Първородният грях се състои в помрачаването на ума и загубата на богообщението. Това, разбира се, имало и други последици: човекът се облякъл в “кожените ризи” на тлението и смъртността; умът му бил дълбоко помрачен. Човекът загубил просветлеността на своя ум, което означава, че умът му станал нечист, страстен, а тялото му се облякло в тление и смъртност. Така ние от рождението си носим в себе си тлението и смъртността: човекът се ражда в света обречен на смърт. Следователно, заради грехопадението ние изпитваме един всеобщ недъг. И душата и тялото са поразени от болест, и доколкото човекът е венец на творението, микрокосмос в макрокосмоса, то тлението поразява и цялото творение. “Умът се покрил с рани, тялото заболяло, духът станал недъгав, словото изнемогнало, животът бил умъртвен, краят дошъл пред портите. Така, моя окаяна душо, какво ще сториш, когато дойде Съдията, за да те разследва?” – както е казано в Канона на св. Андрей Критски.
В действителност, когато говорим за прародителския грях и неговите последици, ние имаме предвид три неща: първо – увреждане на работоспособността на ума, доколкото умът престанал да функционира правилно; второ – отъждествяване на ума с разсъдъка и до определена степен обожествяване на разсъдъка; трето – поробване на ума от страстите, мъчителното безспокойство, околната среда. Това е действителната смърт на човека. Той претърпял пълен разпад; вътрешно бил умъртвен – умът му бил обвит от мрак. И както при увреждане на зрението цялото тяло остава в мрак, по същия начин, когато окото на душата, т.е. умът, е поразено със слепота, цялото духовно същество страда, попада в непрогледна тъмнина. Затова и Господ казва: “Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли ще е тъмнината” (Мат. 6:23).
Освен разстройство на вътрешната дейност на душата, първородният грях довел и до външна дезорганизация на човека. Сега той започнал да гледа с неприязън другия човек, Бога, света и цялото творение. Безсилието на ума да възлиза към Бога започнало да се компенсира от разсъдъка. Така възникнали идолите и съответно идолопоклонническите религии, а също и еретическите отклонения. Неспособен да види Божия образ в човека, умът започнал да го възприема под въздействието на страстите по съвсем различен начин. Започнал да експлоатира своя събрат, ръководен от славолюбие, самолюбие и сребролюбие; започнал да гледа на ближния като на средство или инструмент 3а собственото си наслаждение и превърнал в идол цялото творение. Станало това, за което апостол Павел говори в Послание до римляни: “Наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23).
В резултат от всичко това, човекът се нуждае от изцеление, т.е. от очистване, за да достигне до просветляване на ума – състоянието, в което бил Адам до грехопадението – а след това да достигне и до обожение. Това именно се осъществява с въчовечаването на Христа, с цялото дело на божественото домостроителство и с това, което Църквата върши. В този смисъл трябва да гледаме на множеството богослужебни текстове, в които Христос е описан като Лекар и Изцелител на душите и телата, а също и на различните светоотечески текстове, в които се подчертава, че Христовото дело е най-вече и преди всичко да изцелява.
Еретикът Аполинарий (IV в.) твърдял, че Христос във въплъщението Си възприел душа и тяло, но не и ум. Казвал всъщност, че човешкото естество, което Христос възприел от Богородица, било без човешки ум. Отхвърляйки тази ерес, св. Григорий Богослов отстоявал, че Христос възприел цялата човешка природа в пълнота, защото това, което не е възприето, остава неизцелено, а само това, което се съединява с Бога, се спасява. И доколкото целият Адам съгрешил, и цялата човешка природа станала немощна, то трябвало тя да бъде възприета цялата, за да бъде излекувана. В това учение на св. Григорий виждаме, че изцелението на човешкото естество е станало с въчовечаването на Сина и Словото, и затова Христос е действително Лекар и Изцелител на човека.
Ето и думите на св. Григорий Богослов: “Ако някой се е уповавал на човек без ум, то той всъщност е лишен от ум и е недостоен да се спаси изцяло. Защото това, което не е възприето, то не е и излекувано; което се е съединило с Бога, то се и спасява. Ако Адам беше паднал наполовина, то и възприетото и спасеното също би било наполовина. А ако е паднал целият, то той се съединява с всички родени и се спасява цялостно“1.
След грехопадението човекът имал нужда от изцеление. То се извършило с въчовечаването на Христос и от тогава е дело на Църквата. Тя лекува човека и на първо място лекува това, което изнемогва в неговата личност – умът и сърцето. Всички църковни отци подтикват човека към лечение. “Ако не си се отчаял напълно и не си изоставил всяка надежда, то пристъпи към Бога, помоли се, изцели раните си с Неговите рани, направи подобното подобно и така излекувай големите си недъзи с малко средства” (св. Григорий Богослов).2
Човекът се изцелява с Божията енергия, която е нетварна и се открива “в лицето на Иисуса Христа”. Христовата енергия, чрез която човекът се изцелява, му се дава даром и затова се нарича Божия благодат. Следователно, когато казваме “нетварна енергия” и “божествена благодат”, ние имаме предвид едно и също нещо. Апостол Павел пише: “Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е” (Еф. 2:8).
Живеейки по благодат в Църквата, човекът отначало трябва с благодатта да очисти сърцето си от страстите, да достигне просветление на ума, т.е. състоянието на Адам преди грехопадението; след това да се издигне до обожението, което е общение и единение на човека с Бога и е тъждествено със спасението. Това са степените на духовното съвършенство и основите на православната духовност.
Но преди да разгледаме тези степени, т.е. метода и начина за изцеление на човека, трябва да кажем малко и за Божията благодат, защото тя е най-тясно обвързана с очистването, просветлението и обожението.
Когато говорим за очистване, просветление и обожение в православната духовност, ние имаме предвид не някакви степени в антропоцентричните усилия, а резултатите от действията на нетварната енергия на Бога. Когато Божията благодат (Божията енергия) очиства човека от страстите, тя е очистваща; когато просветлява ума му, тя е просветляваща, когато обожава човека, тя е обожаваща. Става дума за една и съща благодат и енергия на Бога, която именуваме по различен начин в зависимост от последиците.
Говорейки за Триединия Бог, светите отци учат, че в Бога трябва да различаваме същност (или природа), енергия (или божествена благодат), и Лица. Всяко Лице на Светата Троица притежава същност и лични свойства. Всяко Лице има своето уникално лично свойство, докато същността и на трите Лица е една, както е една и енергията. Създаването и пресъздаването на света и човека е общо действие (енергия) на Троичния Бог. Спасението на човека е действие (енергия) на Троичния Бог, но “в Лицето на Иисуса“, защото Христос се е въчовечил “по благоволението на Отца и съдействието на Светия Дух”.
Следва да отбележим, че Божиите енергии са “природни”, т.е. те са съединени с Божията природа, но в съсцото време са и “въ-личностени” (ένυπόστατατες). За да бъде по-ясно казаното, ще се обърнем към учението на преподобния Йоан Дамаскин по този въпрос: “Едно е действието (ένέργεια), друго е действащото (ένέργητικόν), едно е делото (ένέργημα), друго е деятелят (ένέργων). Действието е активно и същностно движение на природата; а действащото е природата, от която произхожда действието; делото е резултат от действието, а този, който извършва действието е деятелят, т.е. ипостаста.”
Това означава, че божествената енергия е движение на божествената природа, чрез което човекът общува и се съединява с Бога. Няма същност без енергия, нито енергия без същност. Но божествената енергия се открива и става достъпна за човека ипостасно, Защото и деятелят е Ипостас, Лице. В този смисъл Божията енергия е природна, но не е самоипостасна (със своя автономна ипостас). Без да е самоипостасна, тя е въ-ипостасизирана, което ще рече, че действа и става достояние на човека чрез Ипостаста, Лицето. С други думи, чрез откровението и въчовечава- нето на Христос ние познаваме Бога, достигаме в общение с Него и ставаме причастници на Неговата нетварна благодат и енергия.
По-горе стана дума за това, че нетварната енергия, божествената благодат, в съответствие с проявленията си има различни названия. В този смисъл говорим за очистваща, просветляваща и обожаваща Божия енергия. Съответно, можем да формулираме три степени на духовното съвършенство: очистване на сърцето, просветление на ума и обожение. Както за придобиването на човешкото познание е необходимо преминаването през началното, средното и висшето образование, така за придобиването на божественото познание трябва да се премине през трите степени на духовно съвършенство: очистване, просветление и обожение. По този път се достига до изцеляването на човека.
Преди да преминем към анализ на тези три степени, трябва да подчертаем два основни момента, които могат да ни помогнат да избегнем превратното разбиране на светоотеческото учение по този въпрос.
Първо, не става дума за етапи, които са резултат от човешките усилия, а за Божията енергия. Става дума не за мерките, свързани с външните упражнения на човешката воля, а за делата (ένεργήματα) на нетварната Божия благодат, които естествено, биват усвоявани от онези хора, които съдействат и се отзовават на нейните действия.
Второ, различието между духовните степени не е статично и окончателно. В образователната ни система, когато някой премине през началното училище, той няма нуждата да се връща назад. В Богочовешката образователна система, която следваме в Църквата, няма такова правило – всички тези степени са взаимозаменяеми. За да достигне до съзерцание, човекът трябва да премине през очистване и просветление. Когато достигне до съзерцание на Бога, т.е. до третата степен на духовно съвършенство, той може да остане на нея за определено време и отново да се върне “назад” към степента на просветлението на ума. Ако не е достатъчно внимателен, човекът може да се върне от просветлението на нивото на очистването.
В цялото светоотеческо предание се говори за трите степени на духовно съвършенство като за три стадия в лечението на човека. Св. Дионисий Ареопагит говори за очистване, просветление и съвършенство. Същото различие използва и св. Григорий Нисийски. Преп. Максим Изповедник също говори за деятелно любомъдрие (очистване), естествено съзерцание (просветление) и мистическо богословие (обожение)*. Преп. Симеон Нови Богослов съставил деятелни, гностически и богословски глави** . Също и св. Григорий Палама дели своите “глави” на етически, природни и богословски***. Намираме позоваване на тези три степени на съвършенството в цялото православно предание. Така човекът се лекува и преживява Преданието, става Предание и твори Предание. Става носител на Преданието.
Характерно е подзаглавието на сборника Добротолюбие, съставен от преп. Никодим Светогорец и Коринтския епископ св. Макарий: “Добротолюбие на светите подвижници, създадено от светите и богоносни наши отци, в което чрез деятелно (κατά πράξιν) и съзерцателно (θεωρίαν) нравствено любомъдрие умът се очиства, просвещава и усъвършенства”. Този сборник от трудове на светите отци учи как човекът да лекува своя ум, преминавайки през трите стадия на духовния живот. Както е известно Добротолюбието, което излага в цялата му пълнота метода на човешкото лечение, е основно ръководство в духовния живот.
За да стане по-достъпно това учение на св. отци, ще се спрем по-подробно на учението на преп. Никита Ститат, където се анализират и трите етапа на духовния живот. Преп. Никита е носител на Преданието, познаващ, в пълнота традиционния терапевтичен метод на Православната църква.
“Три са стъпалата при тези, които успяват в изкачването къκκм съвършенство: очистително (καθαρτική ), просветлително (ϕωτιστική) и тайнствено (μυστήική) или съвършено. Първото е за начинаещите, второто – за напредналите и третото – за съвършените. По тези три стъпала, изкачвайки се постепенно, подвижникът израства в съответствие с Христа и достига до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13)”3.
В своите трудове преп. Никита Ститат постоянно говори за това изкачване: “Съгласно степените и нивата на любомъдрия живот, ние всички трябва да вървим напред и усърдно да се изкачваме към предстоящото, бидейки винаги движими кът Бога и никога не знаещи почивка в доброто. По такъв начин от деятелния подвиг трябва да възходим кът естественото съзерцание на творението; от него – към тайнственото богословие на Словото и в него (богословието) да намерим покой от всички дела на телесния подвиг, необходим преди всичко за смиряване на тялото и за усвояване на точна способност за различаване (διακρίσεων). Ако не сте усвоили умението за това различаване и не знаем как да вървим напред, и да се стремим кът съвършенство, то тогава сте по-лоши от тези, които живеят светски. Получилите това знание не се замислят нитоза предела на преуспяването и неговата цена, нито за спиране в изкачването до тогава, докато не се издигнат до следващите достойнства и докато не се успокоят в стремежа си“.
Това изкачване не може да бъде изолирано от очистването на сърцето и просветляването на ума: “Първо трябва да станем чисти от материалната нечистота на помислите, след това да придобием просветление и озарение на мислените очи във втората степен – просветлителната, което се осъществява напълно чрез тайнствената, скрита в Бога премъдрост. По такъв начин трябва да възлезем в науката на свещеното познание, служеща в придобиването на новото и старото, от тези, които имат уши (Мат. 13:9), за да станем щедри притежатели на тайнствените съкровени понятия (μυστικών νοημάτων) на тази наука, съпричастни към лика на избраните, имащи духовен слух и отделени от по-малко съвършените, за да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисера на Словото пред свинеподобните души, които няма да се възползват от него”. Само тогава човекът става богослов и предава тайнствените понятия на божествената премъдрост на тези, които могат да ги възприемат.
Освен тези общи сведения за трите чина на спасяемите и за трите степени на духовното съвършенство, преп. Никита Ститат подробно описва атмосферата на тези степени в духовния живот.
Очистителната степен, към която се обръщат току що започналите подвига на благочестието, е тясно свързана с покаянието. Говорейки за покаяние, ние имаме предвид, от една страна, отхвърлянето на стария, земен човек, а от друга – обличането в новия човек, който се обновява от енергията на Всесветия Дух. Това покаяние, което се преживява във времето на очистването, се изразява в преодоляване на материалното (особено в преодоляване на страстите, свързани с материалния свят), в “претопяване” на плътта с поста и бдението, в бягство от всяка причина, предизвикваща страст, в проливане на сълзи, разкаяние за миналите постъпки, в устройване на външните дела в дух на праведност, в очистване на ума от всяка сквернота чрез умиление, в слизане на Логоса в ума. Покаянието намира израз в подвижническия живот. Човекът гаси силата на греховната си природа, затваря устата на дивите зверове – страстите, става силен.
Степента на просветлението е първата степен на безстрастието. Отличителна черта на тази степен е познанието на съществуващото; съзерцанието на логосите на творенията и причастието към Светия Дух. Плодове на просветлението са очистването на ума чрез Божията благодат, която като огън сгрява сърцето, умното отваряне на “окото на сърцето” и раждането на логоса на познанието в ума, изразявано във висши понятия (ύψηλά νοήματα). Иначе казано, в това състояние човекът има непрестанна умна молитва и придобива богопознанието. Освен това, познава божествените и човешките предмети и преживява откровението на тайните на Царството Небесно. В това състояние човекът пребивава на небето като пророк Илия и съзерцава небесата.
Мистическата и завършителната степен е степента на съвършените, онези, които на дело стават богослови на Църквата. Тогава обоженият човек встъпва в общение с ангелските сили, приближава нетварната светлина и чрез Светия Дух му се откриват дълбините Божии, т.е. вижда нетварната същностна Божия енергия. Такъв човек познава много скрити от другите хора тайни Божии, които се съдържат и в Св. Писание. Подобно на апостол Павел, той възхожда “до третото небе” на богословието, където чува неизречими думи, и вижда това, което не могат да видят очите на плътския човек. Той става богослов на Църквата и преживява блаженото упокоение, “съвършен в съвършения Бог”.
Има разбира се и някои, които твърдят, че формулирането на етапите в духовния живот е станало под влиянието на древногръцката философия и преди всичко, на неоплатонизма, който също говори за аскеза и богопознание. Но при внимателен анализ става ясно, че когато философите на древна Гърция са говорели за очистване и просветление, те са имали предвид нещо различно от това, за което учат св. отци. Очистването, за платоническата философия, е умъртвяване на желанията и емоциите, тъй като платониците вярвали, че човекът е преди всичко разсъдъчно начало, докато желателното и раздразнителното са резултати от падението. Затова, говорейки за очистване, те имат предвид умъртвяването на тези сили на душата. Просветлението за древните философи означавало познаване на архетиповете на битието. Те вярвали, че с падението човекът е забравил тези архетипове и в това се състои неговото осъждане и трагедия. В Православието обаче очистването, просветлението и обожението са разбирани и определяни по различен начин.
Трябва да кажем, че когато св. отци са говорели за очистване, просветление и обожение, те не са били под влиянието нито на древногръцката философия, нито на неоплатонизма, а са изхождали от опита и са преживявали всичко на практика. Този опит на богообщението, разбира се в различна степен, виждаме както в Стария, така и в Новия Завет. В Писанието има много места, от които е видно, че, за да възлезе при Бога, човекът трябва първо да очисти сърцето си от страстите, а след това да придобие просветлен ум посредством постоянното помнене на Бога.
В началото трябва да разгледаме Христовото учение за познаване на тайните на Царството Божие. След притчата за сеяча учениците Го молят да им разясни смисъла й. Тогава Христос казва: “Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират” (Лука 8:10).
От този отговор е видно, че има хора, които слушат Словото Божие в притчи, защото поради своята нечистота не са готови да възприемат тайните на Царството Божие и други, като учениците, които благодарение на очистването, на оставянето на света и следването на Христос, са достойни да възприемат тайните на Царството. Има и трета категория християни, която ни илюстрира случаят с тримата ученици, които възлезли на Тавор и се сподобили да видят Царството Божие. Така е от веки веков: едни слушат Словото Божие в притчи, други са се удостоили да слушат за тайните на Божието Царство, но още не ги виждат, и трети, които са достойни за съзерцание на тайните на Царството, които виждат Самия Бог.
От Проповедта на планината и преди всичко от блаженствата следва, че човекът трябва да се очисти от страстите, да очисти сърцето си от всички обитаващи в него помисли, да придобие смирение на духа и впоследствие, да се удостои да види Бога. Христовото слово е ясно:
“Блажени бедните духом, защо то тяхно е царството небесно.
Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:3-8).
Блаженствата показват духовния стремеж на човека, пътя на обожението, начина, по който той постига своето изцеление. Съзнанието за духовната му бедност, т.е. съзнанието, че има страсти в сърцето му, води човека до покаяние и блажена скръб. Аналогично на дълбочината на скръбта в душата му идва божествената утеха. По този начин той постига смирение, вътрешно спокойствие. Животът във вътрешно смирение го кара още по-силно да жадува Божието оправдание и да се стреми към съобразяване с Божиите заповеди в своя ежедневен живот. Пазейки Божиите заповеди, той се сдобива с познание на Божията милост и още повече очиства сърцето си. С други думи смисълът на заповедите се открива в очистването на душата, защото едни от тях засягат очистване на разсъдъчното, други – на желателното, а трети – очистването и подпомагането на раздразнителното начало в душата. И когато душата се очиства от страстите, човекът достига до боговиждане.
Блаженствата разкриват същността на духовния живот и начина 3а изцеление на човека. По този начин човекът се запечатва от Пресветия Дух и става член на Тялото Христово, храм на Пресветия Дух.
В притчата за блудния син виждаме три типа спасявани хора. Към първия тип се отнасят слугите (“ бащата рече на слугите си”). От втория тип са наемниците (“колко наемници у баща ти имат в изобилие хляб”). Към третия тип спадат синовете, чедата на бащата (“един човек имаше двама сина”). В притчата бащата имал синове, наемници и слуги (Лука 15:11-32).
В учението на светите отци също срещаме възгледа, че спасяваните са три типа. Първият са слугите, които изпълняват Божията воля, за да избегнат ада; вторият са наемниците, които изпълняват заповедите, за да спечелят рая; третият са синовете, които правят всичко от любов към Бога, защото се чувстват Негови чеда. Тези три типа всъщност съответстват на трите етапа в духовния живот: очистването, просветлението и обожението.
“Има три причини, които ни подбуждат да правим добро, както казва св. Василий… Първото е – когато го вършим поради страх от осъждане и се намираме в положение на роби; второто – за да получим награда, и тогава сте в състоянието на наемници; а третото е заради самото добро, и тогава сте в състоянието на синове. Защото синът изпълнява волята на своя баща не от страх и не за да получи награда от него, а искайки да му послужи, желаейки да го почете и успокои” (Преп. Авва Доротей).
Освен учението на Христос за очистване на сърцето, просветление на ума и обожение, в Новия Завет има много други места, където става дума за стремежа към спасение и обожение. Ще приведа само няколко откъса от посланията на св. апостол Павел.
Ето какво пише апостолът за очистването на сърцето: “И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божии“ (2Кор. 7:1).
Светостта се живее в страх Божи и, на първо време, чрез очистване. Само чрез очистване на сърцето ние можем да се приобщим към освещаващата, т.е. обожаващата Божия енергия.
За просветлението на ума, което се проявява най- вече в умната молитва, се споменава на много места. Ще спомена някои от тях.
Апостол Павел в своето Първо послание до коринтяните учи, че само този, който има в себе си Духа Свети, може да назове Иисуса Христа Господ: “Затова ви обаждам, че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1Кор. 12:3). Тук става дума не за разсъдъчно служение (λογική λατρεία), а за т.нар. умно служение (νοερά λατρεία), за молитвата, която се извършва в сърцето на човека, защото, за да се моли някой словесно или разсъдъчно присъствието на Всесветия Дух не е задължително.
Всички могат да се молят разсъдъчно и да наричат Христос Господ. Но апостол Павел казва: “ Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”. Това „никой“ означава, че само със Светия Дух човекът може да извършва умната молитва в сърцето си.
Ако разгледаме този текст в светлината на цялото учение на апостол Павел, ще стане свършено ясно, че става дума за сърдечната молитва, извършвана в сърцето на стадия на просветлението на ума чрез Светия Дух. На християните от Ефес апостолът пише: “… но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа” (Еф. 5:18-19). Псалмите, славословията и духовните песни се изричат в сърцето, само когато човекът е изпълнен с Духа Свети.
Умната молитва се извършва в сърцето, когато човекът в Св. Дух е придобил осиновение, т.е. станал е син Божи по благодат. Апостол Павел пише в Посланието до римляни: “Понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии; защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва Отче! Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии” (Рим. 8:14-16). Умната молитва, която се извършва в сърцето чрез Духа Свети е тясно свързана с осиновяването по благодат. Това означава, че тя е предшествана от очистването на сърцето, посредством което от него биват прогонени всички помисли; след това човекът става син Божи по благодат и естествено се моли, казвайки “Авва, Отче!”. Тогава именно става и действителен член на Църквата, защото пак, според божествения апостол: “Ако… някой няма Духа на Христа, той не е Христов” (Рим. 8:9).
Апостол Павел нарича това състояние просветление, т.е. слизане в човешкото сърце на Божията благодат, която отначало го е очистила, а след това го просветлява, защото: “Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият одари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса” (2Кор. 4:6). Духовната тъмнина е помрачаване на ума. Благодатта Божия, която идва в “лицето на Иисуса Христа”, свети в сърцето на просветления и му дарява познание за Божията слава.
За обожението и съзерцанието също можем да приведем много примери от посланията на апостол Павел. Често той сам се позовава на откровението, което е получил от Бога: че е видял Христос в славата Му, че е апостол Иисус Христов. Твърде показателен е опитът от неговото възхождане на третото небе и възлизането му в рая:
“Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи. Ако пък поискат да се хваля, няма да бъда безумен, защото ще кажа истина; но аз се въздържат, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене, или чува от мене. И, за да се не превъзнасят с премногото откровения, даде ти се жило в плътта ангел сатанин, да те бие по лицето, за да се не превъзнасят. Затова три пъти помолих Господа да го отстрани от мене. Но Той ти рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова” (2Кор. 12:1- 9).
Както знаем от цялото предание на нашата Църква, съзерцанието става чрез обожението на човека и именно благодарение на него човекът се приобщава към обожаващата Божия енергия.
Апостол Петър също се е сподобил с виждане на славата Божия на планината Тавор. Духовният живот следователно не е някакво антропоцентрично състояние, а опит от усвояването на нетварната Божия благодат. Това не е философска спекулация, а приобщаване към Божията благодат.
Защото ние ви явихте силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахте хитро измислени басни, а като станахте очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде кът Него такъв глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. И тоя глас ние чухте да слиза от небесата, като бяхте с Него на светата планина. Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви, като знаете първом това, че никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светии просветявани са говорили светите Божии човеци” (2Петр. 1:16-21).
От приведения по-горе текст става ясно, че християнското откровение не е интелектуална конструкция, а е опит от общението с Живия Бог; същевременно се потвърждава, че човекът трябва да се придържа към пророческото слово като към светило, осветяващо пътя му, “докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата” ни (2Петр. 1:19).
В Новия Завет следователно, както в думите на Христос, така и в думите на апостолите, ясно се очертават три етапа в духовния живот, три степени в духовното съвършенство и изцеление на човека: очистване на сърцето, просветляване на ума и обожение. Това е истинският път на човека към обожението. Адам в рая пребивавал в състояние на просветление и съзерцание. Но в резултат на извършения от него грях, той загубил тази слава. На дело грехът е загуба на славата Божия, т.е. на боговижденето. Апостол Павел казва: “всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа” (Рим. 3:23,24). Грехът води до загуба на славата Божия, на боговиждането. И естествено, с въчовечаването на Христос, човекът има възможност за оправдание, за достигане на боговиждане (θεοπτία) и обожение (θέωση). По този начин оправданието е обожение и спасение на човека.
1 ЕПЕ, τ.7,Θεσσαλονίκη, 1986, σ. 182.
2 Пак там, τ. 5, σ. 316.
* Πρακτική ϕιλοσοϕία, ϕυσική θεορία καί μυστική θεολογία.
** Πρακτικά, γνοστικά καί θεολογικά.
*** Ήθικά, ϕυσικά καί θεολογικά.
3 Вж. ΦΙΛΟΚΑΙΑ, τ.3, Αθηναι, 1976.
превод: Мариян Стоядинов
Из “Православната духовност”, Праксис, 2005
