За да унива унинието
Август 25, 2015 in Беседи, Начална страница
Автор : игум. Нектарий Морозов
Из „обичайното” по време на изповед, по-точно – когато вече е свършила:
- Защо сте натъжен? Унивате ли?
- Унивам, отче. Силно.
- Защо така?
- Като че ли няма нищо страшно, но обстоятелствата са такива…! В работата не се получава това, което искам да направя. Имам чувството, че строя, но някаква зла сила разрушава всичко. Вкъщи постоянно се караме за глупости, измъчих се. Здравето също не е много добре, трябва да започна да спортувам, но все не мога да се организирам.
- Много сте потиснат… Трябва да се постараете по-скоро да излезете от това състояние.
- Опитвам се! Постоянно се чудя как да оправя нещата в работата, как да си подобря отношенията с жена си, как да намеря време за спорт… Но ще стане, ще го направя!
Без всякакво съмнение унинието е една от най-страшните и разрушителни болести на човешката душа. Ако другите страсти, овладявайки човека, го карат да желае нещо, да се стреми към нещо, активизират различни процеси, то унинието, без да спира действието на тези страсти, постепенно довежда човека до пълно парализиране. Който е попаднал под негово влияние, прилича на цвете, покрито с непроницаем капак, лишено от светлина, въздух и вода, съхнещо и вехнещо.
И странна работа: въпреки безсилието, опустошението, предизвикано от унинието, униващият човек често много и тежко съгрешава. И от греховете, тяхната тежест и помислите за посмъртно наказание унива още повече. И така обикаля в този затворен, страшен кръг, без да знае, как да излезе и да се освободи от него.
При това една от главните грешки, колкото и странно да звучи, е точно този, споменат по-горе стремеж „да променя всичко”, по-точно – виждането на панацеята в това: с „промяната на всичко” – онова, което го кара да унива, човек свързва и промяната на своето душевно състояние. Изглежда логично. Но…
Какво да правим, когато не можем да променим външните обстоятелства? Ако полагаш всички възможни усилия, търсиш решения, дори молиш за помощ тези, които могат да помогнат, и се молиш, разбира се, а всичко остава по-старому? Или още по-лошо – ситуацията изобщо, по никакъв начин не зависи от теб. Какво тогава? Да продължаваш да униваш, като преуспяваш „в злото”?
Струва ми се, не, това не е правилно. Всички сили трябва да се вложат не толкова в „решаването на проблема”, а преди всичко в борбата с унинието. Победата над него – това е първостепенната задача! Тогава ще се появят сили и за всичко останало.
Лесно е да се каже, но не е лесно да се направи? Безусловно, както и всичко, което се отнася към нашето спасение. Царството Божие как се взима? Със сила. „И насилници го грабят” (Мат. 11:12). Човек може да няма сили да промени обстоятелствата, но винаги може да промени своето отношение към тях. Преподобни Антоний Велики казва: „Нека това, което ти причинява скръб, стане източник на радост.” Звучи чудновато, загадъчно, парадоксално, нали? Сигурно… Но християнският поглед върху живота нерядко изглежда парадоксален за страничния човек. А същността тук е именно в християнския поглед.
Болен си и болестта не те напуска? Но нали Господ ти я изпратил, за да се усъвършенстваш в търпението, да преуспееш в християнското мъжество. Нима тази мисъл не е способна да те утеши? Притесняват те неблагонамерени хора, обиждат те, досаждат ти, преследват те за нищо? Но нима чрез това ти не ставаш по-близък на Онзи, с Когото са постъпвали по същия начин, а после – дори Го разпънали? Не ти върви в някаква работа, ти се мъчиш, но нищо не излиза? А не ти ли е хрумвало, че Господ по някаква особена причина не ти помага, а, напротив, те възпрепятства, защото в края на краищата тази работа ще донесе вреда, а не полза? Ти се трудиш, подвизаваш се, за да се научиш да преодоляваш изкушения, да водиш истински, приличен християнски живот, но все падаш и падаш? И те боли, и изпитваш горчивина? Но помисли: Господ вижда и труда ти, и ревността ти, но допуска тези падения, за да… се смириш, защото иска да те научи на най-важната и най-високата добродетел.
Победата над унинието е винаги дело на вярата. Нейна проява, свидетелство за нея. При това не е задължително вярата да е силна, велика – нека да е само колкото синапено зърно, нека просто я има. Духът на унинието се стреми да я умъртви, да отнеме от нас този дар, защото знае силата му. Не трябва да му отстъпваме по никакъв начин!
Трябва да представим всичко най-светло, най-радостно пред взора на нашия разум, да го въведем в тъмнината на сърцето си: случаите на Божията помощ, примерите на Неговата милост към нас; мисълта за това, че не винаги сме били толкова неуспешни, колкото сега; увереността, че и ние ще видим светлина в тунела. И задължително да благодарим на Бога – за всичко! Дори ако сърцето ни не откликва, да благодарим просто с уста. И още – да правим всичко обратно на унинието, обратно на това, което иска то. И задължително самото то ще започне да унива и ще избяга. Дори няма да забележим как.
Източник: Православие ру