О, за такава коза никога няма да се оженя!

Септември 7, 2015 in Начална страница, Семейство

Автор : свещеник Владимир Пархоменко

 

Вече се запознахме с настоятеля на Възнесенско-Пантелеймоновия храм от саратовското село Уст-Курдюм Владимир Пархоменко, който разказа за това, как е искал да стане морски офицер, а накрая – станал свещеник. Днес ще разберем, как отец Владимир се е запознал със своята съпруга и какво е да имаш осем деца.

 

                                                                                                                                      С гордо вдигната глава

 

— Отец Владимир, приключихме миналата си беседа с това, че изборът на съпруг или съпруга, както и всеки друг избор, трябва да бъде трезв. А вие как си избирахте съпруга?

 

— При мен, както и при много семинаристи, имаше известни проблеми в личния живот. Около две години имах приятелка, която по принцип ми харесваше. И ако имаше взаимност, може би, по-нататък щяхме да имаме сериозни отношения.

 

Но времето си минаваше, а тя, както казват в народа, продължаваше да ме държи изкъсо. А ние, моряците, все пак сме големи хора. Разсъждавах така: щом няма решение, значи, може би, няма Божия воля за това, затова й поставих ултиматум: „Да или не?” Последва „не”, след което се разделихме.

 

После имах рационални опити да се запозная с момиче. Аналитично разсъждавах така: „Не трябва да търся оная влюбеност, нека да опитам по друг начин: просто да бъде добър човек.”

 

И имах такъв опит: срещах се с една девойка и преценявах. Като момиче тя не ми допадаше и по никакъв начин не ме привличаше. Изглеждаше благочестива, добра. Но в края на краищата не можех съвсем да игнорирам чувствата си, и слава на Бога!

 

А с бъдещата си жена се запознах така. Тя работеше в нашия академичен храм в Троице-Сергиевата лавра, където учих. И веднъж, както си стоях на служба, тя мина покрай мен с гордо вдигната глава. И помня, си помислих: „О, за такава коза никога няма да се оженя!”

 

После дойдох в трапезарията на семинарията за закуска. Седим, говорим си с момчетата и ми минава следната мисъл: „Какво стоиш? Отивай и се запознай с това момиче.” Помислих си: „Защо не, да пробваме. Може пък първото впечатление да е измамно.”

 

Дойдох – тя работеше там, и аз направо: „Момиче, може ли да се запознаем?” Бяхме вече патили в това отношение момчета.

 

Тя, горката, се стъписа от такава настойчивост. Помня, че ми се видя грозновата, а и гласът, с който ми отговори, беше ужасен.

 

Тогава не успях дори да я огледам добре, но я поканих на среща. Вървях и се успокоявах с мисълта: „Е, нищо, най-важното е да е добър човек.” А на следващия ден бях приятно изненадан: оказа се доста симпатична.

 

 

А защо често се случва така, че първото впечатление се оказва измамно? Господ ли изпитва човека по този начин?

 

- Не, мисля, че това са просто особености на възприятието.

 

- Но вие можехте да се обърнете и повече никога да не дойдете!

        

- Това вече би било подло. В училище ни възпитаваха по друг начин: ако си поканил момиче на среща, трябва да отидеш. А после вече може деликатно да се разделите. Възпитаваха ни така, че на среща с момиче задължително се ходи с цвете, поне едно.

 

 

Как се развиваха отношенията ви?

 

- Нормално, с всякакви казуси. На първата ни среща, когато ѝ разказах целия си живот, какво съм правил, къде съм служил, тя си помисли, че съм на около четиридесет години.

 

А вие на колко бяхте тогава?

 

- На двадесет и три, а тя – на седемнадесет, затова трябваше да чакам, когато навърши осемнадесет.

 

А как все пак може да разберем, дали този човек е за нас? Колко време трябва да се срещаме?

 

-  От опита си и от опита на други хора мога да кажа: има, разбира се, много истории, но хората, които имат някакъв опит, знаят, че когато има Божия воля, всичко се нарежда някак си леко. При нас отношенията се развиваха много бързо, ние много бързо се сближихме и след три месеца й направих предложение. Тя се съгласи.

 

И оттогава считам, че ако хората са заедно две, три години, и не могат да се определят, това вече е под въпрос. А понякога се случва така, че за два-три месеца разбират всичко. Понякога съветват да се изчака половин година… А какво да се чака, като и без това всичко е ясно?

 

Когато се запознавах, се молих, както е редно, и казвах: „Господи, ако това е от Теб, нека отношенията ни се наредят, ако това не е от Теб, раздели ни.” Свети Йоан Златоуст е казал много добре: „Търси жена не с очи, а със сълзи”, имайки предвид молитвата със сълзи.

 

А аз се молих на Бога, особено когато изпитвах отчаяние с онова момиче, с което се разделих. Тогава не виждах никакви перспективи, защото не харесвах никоя и затова, може би, се хванах за оная мисъл, че дори и да е горда коза, но като момиче ми хареса.

 

А тя всъщност горда ли се оказа?

 

- Не, тя е много добър, смирен човек с нормални понятия. Изобщо възприемам жена си като награда от Бога. Както в Писанието, между другото, се казва, че наследството е от родители, а жената – награда от Бога. А може да бъде и наказание от Бога, ако е лоша жена.

 

Страх от многодетност

 

Някога мислил ли сте, че ще имате толкова голямо семейство?

 

- Никога. Освен това, до определен момент бях типично съветски човек. До седемнадесетгодишна възраст се възпитавах като съветско момче, израснало във военна среда. Баща ми е голям военен началник. И на нас ни втълпяваха, дори и във военното училище, че съветски офицер трябва да има най-много две деца. Първият мотив – да се запази мобилността, вторият – явно да не се привързва силно към семейството.

 

Имаше и още един момент – битови условия. В любимата ни съветска държава целият живот на хората беше организиран за семейство с две деца. Апартамент, кола – всичко се пресмяташе за двама. Третото, четвъртото дете те изхвърляха извън живота. Родната автомобилна промишленост не произвеждаше нищо, пригодно за многодетно семейство. Нямаше и петстайни апартаменти.

 

И когато бях вече свещеник, тази неготовност да имам много деца даде отражение. Родихме си второ дете, а логично след второ трябва да има трето, но ме обзе ужасен страх – как да имаме трето дете. Патологичен страх.

 

Сега ми е смешно да си спомням, а тогава така се борих със себе си! Даже жена ми не се страхуваше толкова от трето дете, колкото аз – имах страшно много мисли.

 

Страхувахте се, че няма да се справите?

 

– Да, всичко характерно за малодетен джентълмен. И добре си спомням, че се молих и казвах: „Господи, как така? Аз съм свещеник и трябва да давам пример, а така се боря със себе си!” Но с Божията помощ преодоляхме това и сега вече ми е смешно, като си спомня.

 

По-късно като общувах с различни хора, видях, че мнозина имат тази бариера относно третото дете. Мисля, че тайната тук се състои в това, че с раждането на трето дете качеството на семейството веднага се променя, тоест, докато имаш едно или две деца, просто имаш дете номер едно и дете номер две, възприемаш ги като две отделни единици. Когато се ражда трето, в съзнанието ти се формира нова парадигма – това вече са деца.

 

-  А когато децата не са три, а осем, какво се случва с парадигмата? Не се ли случва късо съединение?

 

Знаете ли, до седмото дете изобщо не изпитвах тежест. Явно някак си се получаваше на всеки да отделям внимание. А със седмото дете колата, както се казва, се претовари – върви, но не така леко. Мислих си, с какво е свързано. Може би започнах да се притеснявам, че няма да имам време за всички.

 

Но времето никога не стига за децата. Мит е, че времето на родителите може да стига за децата. Дали едно, дали десет – времето никога няма да стига и не трябва да се прави проблем от това.

 

У нас сега се появи погрешен стандарт, че на детето трябва да се даде абсолютно всичко на света. И в края на краищата се получават толкова изисквания, че дори с едно дете не можеш да се справиш, каквото и да правиш.

 

— А какво е нужно на едно дете?

 

— Просто да живее нормално – нормален живет, без всякакви велики претенции. Не трябва да се поставят неизпълними лъжливи цели.

 

— А как да разберем, кои цели са лъжливи, а кои – не?

 

— Трябва да се изхожда от онези възможности, които имаш. И отново – да се постъпва трезво.

 

Има неща първични, има – вторични. Първичните – детето трябва да се възпитава. Да се възпитава трябва винаги. А после – както Бог даде.

 

Някой има възможност да купи на детето си нещо модерно, някой – няма. Някой може да купува всеки ден салам, а някой – не може. Някой има средства да запише детето си да свири на цигулка, а някой – няма.

 

И какво? Не в това е смисълът на живота!

 

И наистина е така. Но как да обясним това на детето? Как да му помогнем да разбере, че не трябва да се сравнява с другите и да се притеснява?

 

– Винаги трябва да се отчита възрастта. Не трябва да се обясняват тези неща по сложен начин на четири-петгодишно дете.

 

– „А аз ще имам ли такава количка?” – „Да, ще имаш, когато му дойде времето”.

 

Всичко трябва да се получава естествено. Има такова понятие като „възпитателна среда”.

Ако родителите живеят православно, то децата просто чуват разговорите им, виждат тяхната реакция и започват да попиват. Реален проблем с възпитанието започва, когато един от родителите е вярващ, а другият – не. Там вече е тежко. У детето се появава шизофрения. То не знае на кого да има повече доверие – на вярващата мама или на невярващия татко.

 

И какво трябва да се прави в такива случаи?

 

–  Трябва да се приемат тези трудности като неизбежни и от тази гледна точка да се построяват отношенията. И не трябва да искаш от детето си да прави това, което не правиш самият ти.

 

У нас често възникват проблеми с децата в неделните училища. Родителите искат детето да посещава неделно училище, а самите те не водят духовен живот. В такива ситуации съществува риск, че детето ще започне да се противопоставя.

 

До определена възраст за детето е много важна реакцията на мама и татко. Могат да му говорят каквото си искат и където си искат, но ако мама е на друго мнение, това ще бъде по-значимо за детето.

 

Тази особена значимост на родителското мнение ще се съхранява ли до пубертета?

 

– Ако родителите запазят авторитета си, ще се съхранява и след това. Ако го изгубят, всичко може да свърши доста по-рано. При правилно възпитание мнението на родителите винаги ще остане за детето ако не абсолютно, то значимо, с което винаги ще се съобразяват.

 

Продължение следва…

 

Източник: http://www.eparhia-saratov.ru/