За моливчетата и гумичките

Септември 18, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : свещ. Владимир Дойчев

 

Понякога ми става малко смешно, когато чуя за това, че трябва да имаме стратегия за привличане на младите хора в Църквата. Или пък на старите. Или пък на когото и да било. Все едно, че тепърва ни предстои да откриваме топлата вода. Сякаш Църквата няма никакъв опит.

 

Преди доста години гледах някакво детско образователно предаване. Там един от героите казваше на друг: „Ти си безнадеждно пораснал.“ Имаше предвид лошия смисъл на думата – изгубил стремежите си и утвърдил се в сивотата на ежедневието. Угасил младежката искра. Всички ние сякаш сме безнадеждно пораснали. И затова търсим някакъв механизъм, специфичен за възрастните. Някаква технология, с която да всмучем хората в Църквата. И почти я откриваме, но все за малко ни се изплъзва добрият резултат.

 

Пиша това, не за да се кахъря. Тъкмо обратното. Искам да изразя своя възторг от едно чудо, което сякаш остава незабелязано. Дори се боях да пиша за него, понеже не съм сигурен как точно да го обясня. Църквата е нещо винаги свежо, защото Бог е неин Глава. И винаги ще дава своите плодове на проповед, независимо какво е времето и колко много грехът е проникнал в света.

 

Преди време, когато преживявах труден момент, един чудесен свещеник (защото чудесни свещеници наистина има и днес) ми разказа много хубава история за стареца Клеопа. През 80-те години поклонници от Гърция отишли до Румъния да видят отеца. След като минали през нашата страна, споделили с него своето разочарование от това, което видели в атеистична България. Старецът им отговорил: „Не се смущавайте. Ще дойде време и от тази страна ще излязат апостоли, които ще проповядват Евангелието по цял свят.“ Замислих се над тези думи на отец Клеопа. Не знам дали времето, за което говори, е дошло или не, но съм убеден, че и сега има апостоли. Техният труд е толкова обикновен на пръв поглед, че като нищо може да не ги забележиш. Всъщност, ние може да не забележим дори светците. Колко пъти се е случвало да умре някой човек, който е бил дълго време пред погледа ни. И когато вече го няма, изведнъж си казваш: „Чакай, чакай, помниш ли какво направи той в онази ситуация? Помниш ли как се каеше и как се молеше? А сега го няма…“ Ето, например, отец Антоний от Зографския манастир. Всички виждали Тошко Раничката и докато се суетяхме в разни житейски грижи, вече гледаме тъмножълтия му череп на снимка и слушаме как чистата му душа се е преселила в Небесното Царство.

 

Така и с тези проповедници, за които говоря. Те не са извадени като от оказион за съвременни апостоли (ако мога така да се изразя). Изобщо, малко ме плаши начинът, по който си представяме проповедта – академична, с позоваване на няколко професора и напудрена с много розови думи. Светите апостолите изобщо не са били такива. Зад академизма ни стои простият факт на нашата неопитност, на приклекналото его, което във всеки момент може да изправи ръст. Зад розовата пудра на любовните думи трудно може да се прикрият озъбените ни гримаси. За кой ли път ще се повторя – ние пишем и чертаем теория на войната, без да сме воювали нито един ден. И затова няма как да повлияем на никого. Разбирай – да го вкараме в Църквата.

 

Още от времето, когато бях момче, от самото начало на 90-те, съм почитател на хубавите текстове. Разбира се, по онова време те се появяваха рядко. Но дори и една дума, казана честно, имаше голяма стойност за мен и моите приятели – обърканите момчета от началото на прехода. Спомням си как изрязвахме вестници, ксерокопирахме си ги и ги коментирахме. Сещам се за интервю с един свещеник, който разказваше за борбите, които е водил, преди да облече расото. Изпитвахме голямо уважение към него. Защото разказваше за неща, за които не се говори по интервюта. Не казваше обичайното: „Много съм добър и т.н.“ Напротив, представяше се в своята човешкост и как е успял да я победи, за да излезе от този свят.

 

Именно борбата с този свят ни интересуваше най-много. Търсехме помощ навсякъде – в музиката, в книгите… И, слава Богу, намерихме я в творенията и житията на светците. Във вярата, която победи света… (I Йоан 5:4) Това ме интересува и до днес. Сега вече съм свещеник и мога да говоря с млади хора като мен тогава. Те не са по-различни. Искат да им кажем как да се отърват от ужасната тирания на света, да видят опит, който да ги води в друга посока. Желаят да видят от нас честност. Казано съвсем простичко – копнеят да ги заведем при Христос. Но не теоретично, а стъпили в техните тесни обувки.

 

И тъкмо затова реших да ви напиша за днешните апостоли. Защото те са чудо. Защото живеем в един меркантилен век, където дори хората в Църквата рядко се интересуват един от друг. Ние нямаме традиция като в Гърция, Русия или Сърбия, където се пише и говори много за вярата. В нашите вестници думата Църква се споменава само с упрек. Практически няма откъде да се появят хора, които да ти говорят спокойно и просто. Да говорят на сърцето ти.

 

Някой ще каже: „Не са ли достатъчни светите отци и техните творения, които ги има в изобилие?“ Във времето Църквата е говорила толкова много и така ярко, че има предостатъчно да преяждаш с духовна храна всеки ден. Да, така е. Те са твърдата храна. Те са това, което може да те нахрани, но чак когато имаш зъби да го сдъвчеш. Но преди пържолите трябва мляко. И Тайнствата са си Тайнства. Те са благодатни и обновяващи, но някой трябва да те доведе на Трапезата. Някой трябва да те открие в света и да ти даде ръка. Иначе цял живот може да минаваш покрай храма, но да не влезеш в него. Затова говоря. Светът е отчужден и враждебен, както всякога е бил. А също и много, много самотно място.

 

Ето, аз съм свещеник. Старая се да бъда и проповедник, доколкото мога. Да изпълнявам обещаното пред Господа. Но това не означава, че аз нямам нужда от проповед. Думи и пример на поука трябва да дава всеки християнин, а не само хората, облечени в расо. И на практика така става. Написах всичко това, за да ви кажа, че съм много благодарен на хората, говорили и говорещи ми за вярата и до днес. Да, те не са като някогашните апостоли. Не са велики праведници. Сянката и кърпите им не лекуват. Те са социални аутсайдери. В тях няма нищо особено на първи план. Дори на втори. Някои съм ги виждал да пият бира в квартала. Или да карат колело в парка. Нормални неща. Външно не изпъкват. Имат проблеми като всеки друг. Семейството, децата, пералнята, парите… В някои битки са се провалили. И все пак, това, което правят, ми дава сила. Те са камъните, които са заговорили, защото тия, които трябва да говорим – мълчим (Лука 19:40). Това са хората от улицата, които Христос е поканил на пира на проповедта (защото проповедта е именно пир и радост от съработничеството с Господа – вж. Лука 14:22-23). Само Христос може да извърши такова чудо – да измъкне едно момче от улицата и да го направи Свой благовестител в света.

 

Знаете ли с какво са интересни тези малки апостоли? С какво заразяват? Изкушавам се да ви кажа – със своята беззащитност. Но мисля, че няма да стана ясен. Затова ще опитам да го обясня по-подробно. Интересни са с това, че обичат Господа. Че го обичат, стоейки на социалния ръб. Дори най-малкият полъх на вятъра може да ги събори. И все пак – те Го обичат. Падат и стават. Падат и стават. И на груб език ти разказват какво е да паднеш. И как да се изправиш. Някои от тях правят това от доста години, но ние съвсем спокойно може да не забележим чудото. Да не чуем разказа им за най-важното – за покаянието.

 

Духовното положение в нашата страна е толкова страшно, че сме загубили почти всички плодове на благочестието. Нямаме не само чудесата на истинските светци, но и тяхната красота, която осветлява всичко наоколо. Нямаме свети Николай Велимирович, стареца Паисий или стареца Клеопа. Ние сме духовни сиромаси. Нямаме нищо, освен покаянието. И все пак, имайки думи за покаяние, имаме думи за живот, думи за любов, думи за Христос. Път към Него. Когато някой обикновен човек ти разкаже, че и него го е страх като теб, че и той рухва и му е трудно да стане, но няма да се предаде, защото единственият смисъл на живота му е в Господа, тогава ти става по-леко. Тези нови апостоли наистина не са като предишните. Но те са техни служители и приятели. Защото великите Христови угодници не се боят да наричат братя и приятели каещите се, огрешените, но обичащи Бога християни. Това е чудото на Църквата. Най-великият и най-малкият могат да бъдат заедно чрез покаянието. Не само в Царството Божие, но и още сега в някое телевизионно предаване, в някой вестник, в някой сайт… Макар и грешни и обикновени, нашите малки апостоли ни водят към светите Христови ученици. Не можем без великите Божии угодници. Без тяхното съвършенство във вярата. Те са истинските ни спътници към Царството Небесно. Но не бива да оставяме хората с впечатлението, че вярата е нещо в минало време. Че да станеш съвършен е нещо просто и се учи в някой факултет на университета или в програма за преквалификация, или дистанционно по интернет. Не! Това, което са направили отците е изключително, потресаващо, изумително. Но за да стане ясно, ние трябва да не бъдем затворени в думите, а да търсим техния смисъл. Да отворим сърцата си и да показваме един на друг своето покаяние. Да не се срамуваме от него. Защото покаянието е ядката на духовния живот. Сълзите очистват душата. По този път сме призовани и ние. Той е дълъг, но всеки път започва от първата крачка.

 

За мен примерът на борещите се е много важен. И в този смисъл, знаете ли коя е най-силната проповед, която съм чувал? Това са думите, които ми шепнат по време на Изповед. Когато Изповедта е такава, каквато трябва. Защото до мен стои човек, който във времето на безверието е открил Господа. И Го търси, за да се изцери. Във времето на отчаянието той не се е оставил на течението, а е положил усилие да стане нов човек. И Христос бърза да дойде и да прегърне такъв човек. И да го направи прекрасен. Ще ви кажа нещо много лично. Понякога толкова много харесвам хората, които се изповядват, че не се сдържам и ги прегръщам…

 

Днешните проповедници не са стълбове на Църквата, а по-скоро малки моливчета. И много ме боли, когато някой се опитва да им счупи връхчето, да им изтъпи графита. Раняват ги не само хората от света с вулгарните си простащини и подигравки по отношение на вярата, но и църковните хора. Изтриваме сякаш с гумичка плахо написаните думи за покаяние. Понякога ние, християните, се държим като разглезени потребители. Сякаш Църквата е курорт с ол инклузив и не харесваме обслужването. Често сме недоволни дори от светците, какво остава за тези, които се опитват да пишат за вярата днес. Свикнали сме само да поглъщаме, но не и да смиламе. Не пишем, но трием с равнодушието си. Мислим си, че имаме зъби да отхапем пържола, а се давим още на млякото. Ние не се обичаме. Но нали тъкмо по това ще познаят, че сме Христови – ако имаме любов един към друг (Йоан 13:35). Хората не виждат в нас истинската обич и затова не идват в храма. Толкова е просто.

 

Искам да ви помоля за две неща. Едното е да се молим за тези, които имат дръзновението да отворят сърцето си публично и да разкажат колко много обичат Господа. Да се молим и да ги пазим, защото са малко и са много раними. Независимо дали са в расо или не. И да помним, че е тиранично да искаме от тях да са съвършени, а ние самите да не правим нищо в тази посока. На едно такова Христово моливче в света веднъж казах: „За толкова години някой даде ли ти кутия бонбони? Ей така, защото вършиш работа вместо доста свещеници…“ А той се смее и ми отговаря: „Ще си ги взема накуп в Царството Божие.“ Изобщо не му беше хрумнало, че трябва да яде бонбони и да получава благодарности. Такъв си е, какъвто си е. И го прави от сърце…

 

И другото – нека от утре, още от днес даже, да се опитаме да се обичаме. Зарежете егото. Никой от нас не е голямата работа. Може би няма да станем велики светци, но да сме нормални християни сме длъжни. И това също ще бъде проповед. Дори да не сме моливчета, достатъчно е да сме наистина Христови. По-добро е от всяка стратегия.

 

 

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски“, София