Християни не по име, а по светия си живот
Октомври 25, 2016 in Беседи, Начална страница
Автор : игумен Дамаскин Орловски
За изучаването на безсмъртния подвиг на новомъчениците и техния живот в Христа разказва научният ръководител на Регионалния обществен фонд „Паметта за мъчениците и изповедниците на Руската Православна Църква”, секретарят на Синодалната комисия на Московския Патриархат за канонизация на светии, отговорен секретар на Църковно-обществения съвет към Патриарха на Москва и на цяла Русия за съхраняване паметта за новомъчениците и изповедниците на Руската Църква, съставител на пълния сборник от жития на руски новомъченици и изповедници от ХХ в., игумен Дамаскин (Орловски)
– Отец Дамаскин, животът на Църквата от първите векове се е изграждал върху подвизите на мъченици. По какво се отличава подвигът на новомъчениците от подвига на мъчениците от първите векове на християнството? И по какво се отличава изучаването на техния живот от изучаването на живота на древните мъченици?
- Подвигът сам по себе си, неговото качествено съдържание не се е променило по никакъв начин. Същият християнин, изпълнен с вяра във възкръсналия Христос, е предстоял пред Бога и в древността, и през ХХ век. Това, което се е променило, не е съдържанието на християнския подвиг, а обстоятелствата, в които този подвиг се извършва. Ако християните от първите векове са били гонени само защото са християни, самото християнство ги е поставяло извън закона, то по време на гоненията от ХХ век християнството не се е обявявало за престъпно и заслужаващо смъртна присъда, както в древността. От християнина на ХХ в. не винаги са искали отричане от Христа. Основното е било не това, как се наричаш, а кой си в действителност. Ти може да се наричаш християнин, но на практика да не бъдеш такъв. Затова, ако животът на древните мъченици се е разглеждал по един признак – вярата им в Христа, то животът на пострадалите от властите през ХХ век се разглежда по множество признаци. И подходът към изучаването им е личностен, тоест трябва да проучиш живота на човека, за да разбереш, кой е пред теб. За властите по онова време е било напълно приемливо християните да бъдат такива само по име или тайно да помагат на гонителите. Затова в онези години християните по име можели да бъдат вероотстъпници, лъжесвидетели против ближните и хора с недостоен за християнина начин на живот. И при всички тези обстоятелства – да пострадат, както мнозина наши славни мъченици, онези, за които е нямало нищо по-скъпо и прекрасно от Христовата Църква. Това означава, че методиката на изучаването на живота на мъчениците при оставащите непроменени църковни критерии е станала друга.
През ХХ век на историческата сцена е излязъл политически феномен, който не е съществувал дотогава – тоталитарната държава. Как може да го характеризираме? С тотален и мощен натиск на държавата върху отделния човек, когато се е използвала цялата материална и организирана от държавата психологическа мощ, когато, за да пречупиш и смачкаш един или друг човек, изповядващ враждебна, според властта, идеология, са се използвали всички лостове и възможности на държавната машина. Църковният човек се е оказвал почти в извънземен, някакъв „вавилонски” плен, но за разлика от обикновения плен по време на междудържавни войни, е нямало къде да бяга, освен на Небето. В тези условия някои, за да запазят живота си, са отивали на сделка със съвестта. Може ли да ги наречем изповедници или мъченици, макар и да са претърпели впоследствие насилствена смърт? Подвигът на новомъчениците се отличава и по условията на следствения процес, който през ХХ век, за разлика от открития процес в древността, е бил закрит за околните и почти недостъпен за пълноценно изучаване днес, защото онези документи от съдебноследствени дела, които основно се изучават днес, отразяват само една част от живота на пострадалия свещенослужител или мирянин, и като част от информационното цяло може да бъде недостатъчен за възстановяване на събитията. Днес обвиняват Църквата, че тя като че ли сляпо се доверява на всичко, което е написано в протоколите от разпитите на обвиняемите.
Но това не е така. Всички прекрасно разбират, че хората по онова време са били лъжливо обвинявани за престъпления, които не са извършили. И в този случай е важно не самото обвинение, а позицията на обвинявания по отношение на издигнатото против него обвинение. На архиерейските събори неведнъж и пределно ясно се е казвало, че няма „основания за канонизиране на лица, които по време на следствието са набедили себе си или други, ставайки причина за арест, страдания или смърт на невинни хора, въпреки че са претърпели страдания. Малодушието, което са проявили при такива обстоятелства, не може да бъде пример, защото канонизацията е свидетелство за светостта и мъжеството на подвижника, когото Христовата Църква представя като пример за подражание” (вж: „Доклад на Крутицки и Коломенски митрополит Ювеналий, председател на Синодалната комисия за канонизация на светии, на Архиерейски Юбилеен Събор. М.: Храм „Христос Спасител”, 13-16 август 2000 г.). Имало е случаи, когато хора, застанали лице в лице срещу гонителите, лъжесвидетелствали, проявявали лукавство, под натиска на следователите се подписвали под текстове, под които никога не биха се подписали в други обстоятелства. Казват, че следователите са имали методи на въздействие, изтезаване и др. Но това възражение е извън пределите на критиката, защото в дадения случай се казва не за хората изобщо, а за светите мъченици, не изобщо за пострадалите несправедливо, а за тези, чието поведение пред лицето на смъртта е било безупречно във всяко отношение. Позоваването на условията на следствието през ХХ в., което извинява лъжесвидетелството, би означавало промяна на критериите за канонизация, приети от Църквата, която винаги е разглеждала по същество подвига на мъченика и не е търсила оправдание за греха под тежестта на изтезанията, при които е можело да се откажеш от нравствени и религиозни принципи.
Новомъченици може да наречем само тези, които са прославени от Руската Православна Църква. Съгласно решението на Светия Синод от 16 февруари 1999 г. ние наричаме свети мъченици само прославените от Църквата. Имената на останалите Ти, Господи, знаеш. Такава формулировка и невключването на непрославените в списъка на новомъчениците поименно позволява, съгласно определението на Светия Синод, „да изключим от чина на почитането онези, които са починали извън Православната Църква, отпадайки от нея поради църковен разкол, предателство или нецърковни мотиви” (Канонизация на светци през ХХ век. М,. 1999). Така че ще бъде грешка да наричаме новомъченици тези, които са пострадали, но не са били прославени от Църквата.
– От какво преди всичко се е налагало да се отричат новомъчениците и изповедниците на Руската Църква заради верността към Христа, какви лишения да поемат върху себе си в живота?
– Преди всичко, за да избегнат гоненията в годините на съветската власт, вярващите е трябвало да скриват, че са вярващи. В онези години, ако човек е оставал верен на Христос, е можело да остане без работа и изобщо – без средства за съществуване, да бъде арестуван, пратен в затвор или на заточение. Гоненията са засягали не само възрастните в семейството, но и децата, които можели да преследват в училищата заради носенето на кръстче или посещаването на богослужения. Съответно винаги е имало риск родителите да бъдат лишени от родителски права заради възпитаването на децата в религиозен дух. Вярващият човек по онова време е трябвало да бъде винаги готов да се лиши от всичко и да не се посрами от Христа и Неговите думи.
- През годините на гоненията срещу Православната Църква в държавата се е наблюдавала, както бихме казали сега, криза на семейството: официалната политика на безбожната власт е насаждала култ на поклонение на материални блага, налагала е свобода в отношенията на съпрузите, обществено възпитание на децата по стандартни държавни програми, в основата на които стоят приципите на безбожност и обезличаване. Днес събираме горчивите плодове на експериментите на съветската власт. Може ли опитът на живота на новомъчениците и изповедниците на Руската Църква да помогне на съвременните съпрузи да противостоят на този външен натиск и да възпитат децата си?
- За да може семейството да противостои на съвременните съблазни, е нужно самото семейство да бъде християнско. На съвременните съблазни може да бъде противопоставено само друго съдържание на живота – християнско. Преди всичко трябва да бъдеш християнин и тогава съблазните на този свят няма да докоснат душата на човека. Опитът на новомъчениците е ярко свидетелство за това. По онова време много християнски семейства на миряни и свещенослужители не се страхували от нищо, добре разбирайки, че единствената им здрава опора в този живот е християнската вяра. В този смисъл съвременният човек не толкова се съблазнява от света, колкото се съблазнява сам, често сам си търси съблазни, а не търси как и с каква духовна храна да нахрани душата си, за да я спаси.
Преминаването на семейното поприще изисква от човека немалки усилия, без преувеличаване може да се каже, че това е подвиг. Църквата символизира брака с мъченически венци, дарувайки на съпрузите благодатна сила, за да могат да се увенчаят в Царството Небесно за достойно и подвижническо носене на този кръст на земята.
Образци на семеен живот са били, например, свещеномъченик Тихон и неговата съпруга, изповедница Хиония, Архангелски, прославени в Събора на новомъчениците и изповедниците на Руската Църква. Те са живели във Воронежска област, където отец Тихон е служил като свещеник. Имали са 18 деца. Съпрузите отглеждали децата, без да се смущават от бедността, приучавайки ги към всякакъв труд, което им е помогнало впоследствие да преживеят много лишения.
С възпитание на децата се е занимавала майката Хиония Ивановна. Тя е научила децата да се молят, а при всички трудности да се обръщат към Бога. На всички големи и малки църковни празници децата са отивали на църква заедно с нея. Тя ги е научила да постят съгласно църковния устав. По време на пост е спирало четенето на светски книги и се четял Закон Божи. Децата преразказвали прочетеното на майката или бащата. Тъй като тогава са нямали много свободно време, преразказването е ставало по време на работа – в градината, в полето или по време на ръкоделие.
На 9 август 1937 г. отец Тихон е бил арестуван. „Има ли оръжие?” – попитал го сътрудник на НКВД. „Има – отговорил свещеникът, – кръст и молитва!” Протойерей Тихон Архангелски е бил разстрелян на 17 октомври 1937 г. Преди разстрела палачът го попитал: „Няма ли да се отречеш?” – „Няма!” – отговорил свещеникът.
На 12 декември 1937 г. властите арестували Хиония Ивановна. След няколко дни мъжествената изповедница написала на децата от затвора: „Скъпи мои деца, от три дни съм в клетката, а ми се струват вечност. Още нямаше разпит, но ме попитаха дали вярвам в това, че Бог е спасил евреите, като е потопил фараона в морето, казах: вярвам, и за това ме нарекоха троцкистка, такива трябвало да се унищожават като врагове на съветската власт… Да ви пазят Господ и Неговата Пречиста Майка…”
На 31 декември 1937 г. тройката на НКВД осъдила Хиония Ивановна на осем години затвор. Хиония Ивановна починала през декември 1945 г., ставайки заедно със своя съпруг, свещеномъченик Тихон, християнски образец за възпитаване на децата и молитвеница за всички, които се стремят към благочестив семеен живот.
- Претърпяването на разпити и изтезания е превишавало човешките сили. Кое е помагало на новомъчениците да остават верни на евангелската истина докрай и в същото време да запазват човешкото достойнство?
– За новомъчениците дошлите изпитания са били изпит, който е трябвало да положат пред промислящия за тях Бог. Основната трудност и скръб на мъчениците от ХХ век се състояла не в изтезанията, а в това, че не са могли да дочакат края на гоненията и мъченията, заточенията и затворите, както е било в древността, когато всяко гонение в края на краищата е свършвало и хората можели отново да заживеят обичайния за тях живот, почти непреследвани. На нашите новомъченици и изповедници им се е налагало да живеят в условия на гонения, затвори и заточения през целия им живот. Какви качества са били необходими, за да могат достойно да понесат всичко това? Преди всичко такава полезна за човека добродетел като търпението. „С търпение спасявайте душите си… Който претърпи докрай, ще бъде спасен”, – казва Господ. Тази добродетел, нараствайки, е помагала на мъченика да вижда в живота си Божи Промисъл, дейно участие на Бога в него, което само по себе си е укрепвало духовните му сили. Второто, което е помагало да претърпят страданията и в същото време е било плод на проявяваното в страданията търпение, е дълбокото християнско смирение. Именно на тази основна добродетел са учили страданията, благодарение на тази божествена добродетел мъчениците са можели да претърпят всякакви изпитания. За новомъчениците и изповедниците гоненията, които са ги сполетели през ХХ век, не са били фактор на външно насилие. За тях това са били обстоятелства, в които ги е поставил Господ не само да страдат, но и да живеят. Кое е могло да бъде по-утешително за новомъчениците и изповедниците от това да знаят, че Господ е винаги до тях – и в затворническата килия, и зад бодливата тел на концлагера. „Питаш, кога ще свършат мъченията ми? – пише свещеномъченик Иларион (Троицки) от затвора. – Ще отговоря така: аз не признавам мъченията и не се мъча. При моя „стаж”… не може да ме учудиш или да ме изплашиш със затвор. Вече свикнах не да седя, а да живея в затвора…”
- Вие предприехте изключителен труд да изучавате подвига на новомъчениците и изповедниците на Руската Църква и да съставяте пълни животоописания. Кое ви подтикна към това и в какво се състои работата ви в момента?
- Безусловно, преди всичко – дългът пред Църквата, осъзнаването на необходимостта това да бъде направено и разбирането, че това може да се осъществи в определено време. Има неща, които може да се направят сега. По-късно ще бъде трудно да се извърши същото, поне в необходимия обем. Жития се пишат въз основа на изследвания в различни архивни фондове, а методиката на изследването и написването на жития на новомъченици наподобява тази, по която са писани житията на древните мъченици.
Източник: Православие ру
