Срещата на младия човек с Бога
Ноември 24, 2016 in Беседи, Начална страница, Семейство
Автор : Протойерей Александър Овчаренко
В юношеската възраст човек се оказва на кръстопът: той преразглежда това, което вече е усвоил от родителите си, търси свой, личен път към истината. Как да говорим с младите хора за Църквата? Как да намерим верните думи и да не ги отблъснем? Как самите ние трябва да се подготвим за този нелек диалог?
Как да говорим с децата за вярата и Църквата… Ако с малките това все още е възможно, при юношите се изисква особен подход. Обща рецепта тук няма. И слава Богу! Всички ние сме различни, различни са и децата ни. Затова към всичко трябва да пристъпваме с разсъдителност. Всичко, което се прави и говори без разсъдителност, може да доведе до твърде печални духовни последици… Без разсъдителност няма и добродетел.
Започвайки разговор с юношата, родителят, възрастният, свещеникът, трябва на първо място (разбира се, всичко зависи от обстоятелствата и случаят, който е довел до разговора) да намери самия себе си – този, който стои пред Бога по време на изповед, или който в редките минути на внимателна молитва чувства Божието присъствие. Ето това именно трябва да си спомним, да си спомня какъв съм аз в действителност, без маска – и от позицията на това състояние да разговарям с децата. Всички ние, волно или неволно, носим множество маски – на „учители”, „началници”, „страдалци”, „опитни” и т. н. Тези маски са очевидно лъжливи и фалшиви дрешки за нашите личности. Юношите веднага и много остро чувстват този фалш. Жизнено важно е разговорът да носи характера на искрена съпричастност, неравнодушност, болка, но не за нас, а за тях! Тук има голяма разлика!
Вярата на малките деца – това все още е само вярата на „тате и мама”, защото „така трябва” или „за да не ми се карат”, или по инерция (в юношеска възраст, ако децата са ходили на Църква още от малки). Те още не са имали онази лична и удивителна Среща, която трябва да се случи в живота им. Рядък и изключителен, можем да кажем дори уникален, е случаят, когато виждаме в някои свети деца истинска, жива и твърда вяра.
Много трудно е да се говори с децата за вярата, особено с юношите… Това са особени същества, с които не бива да се говори несериозно, не бива да се използват клишета и сухи образи. След минута скука те вече ще бъдат в друг свят, след пет – вече ще ви избягват. Но това не означава, че ние трябва да се опитваме да им се харесаме и да ги забавляваме. Ще се повторя – само искреността и уважението към събеседника, подчертаното уважение, даже бих казал, възприемането му като равен, е действено.
Отначало трябва да се изградят взаимоотношения и едва тогава да се премине към взаимодействие (т.е. за да се получи разговор е нужно отначало да се установят нормални човешки отношения). А тук с всеки е различно. Не бива да се чете морал. Неправилната проповед, подчертаната набожност отблъскват юношата от Бога и Църквата. Думите трябва да бъдат прости и достъпни. Христос проповядвал на учениците си и на народа с притчи, които били разбираеми за тях. Ако ние сякаш стоварваме цялото Евангелие върху юношата, то у него заработва „инстинктът за самосъхранение” на неговия юношески свят. Но ако не натрапваме нищо и не задушаваме човека, ние му даваме възможност да се отвори към нас. Не трябва да „вкарваме” юношите в Царството Божие, а да се постараем да се сприятелим с тях. Добре би било да узнаем интересите и проблемите на събеседника, т.е. да започнем обикновен задушевен разговор. А в този случай „мостчета” за преминаване към разговор за „единствено потребното”, ще се намерят предостатъчно.
Най-добре е да не сдъвкваме всичко, трябва да дадем душевната, духовната храна и да оставим юношата да мисли сам, да страда, да размишлява, да прави изводи. Разбира се тук е нужно изкуство – да го насочиш след Христа, но друг път няма. Ако ние искаме те да станат истински вярващи, трябва да рискуваме. Както по принцип и във всичко. Винаги трябва да се съобразяваме с възрастта на юношата – това е много важно, важно е също дали става дума за девойка или за младеж. Има специфика. Трябва да признаваме правото им на собствен избор и грешки. Това право е дадено от Самия Бог, който им е дал свободна и уникална душа. Това е априори.
Изобщо всеки разговор за вярата трябва да започва не с духовните моменти, а с душевността. Помните ли думите на апостол Павел от първото послание до Коринтяни? Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното (1Кор. 15:46). Ето например: Счупва се чаша. Деца. Игрова ситуация. Секунда – и детският поглед вече търси подкрепа: току-що беше безгрешно весел (тук петдесети псалом е неуместен), а сега вече е разтревожен – още няма уплаха, но той вече чака… Какво чака детето? Какво може да чуе от нас? На практика вариантите са само два. Първият – ярост, гняв от страна на родителите, наказание на детето. И като следствие, страх, парализираност на мислите, чувствата и накрая, в бъдеще – слабохарактерност. Изводи никакви. Ние бързаме да наказваме децата. И, като правило, ги наказваме не за нравствени провинения (леност, лъжа, подлост, страхливост), а за това, че са ни попречили да се „поотпуснем” или защото сме понесли материална щета. И вторият. Каква прекрасна възможност за възрастния, за родителя има в този спонтанен пример от живота. Как да се подредят приоритетите? Трябва да се възползваме от случая и да посочим нещо важно. Примерно. По-малкият е счупил чашата, а по-голямата сестра започва да почиства счупеното. Да подскажем на по-малкия, че трябва да благодари на сестра си и да я целунем по бузата. Да го поощрим да не се бои да признава грешките си и да умее да ги поправя. Да бъде внимателен с вещите: трябва да пазим чиста съвестта си по отношение и на Бога, и на хората, и на вещите. Това вече се отнася повече за големите деца. И за тях това ще бъде добър пример за любов, за помощ на ближния и удобен случай да се учат да не броят заслугите и добрите си дела. Малка е чашката, а ползата от нея може да се окаже огромна.
И все пак на юношата ще му бъде интересна не вашата компания, а компанията на връстниците, и това е факт. Но нашият разговор ще бъде разговор от сърце към сърце и юношата не може да не оцени това. Ние няма да можем да ги заставим да не извършват грешки и грехове – това по принцип е невъзможно. Те постъпват така, както е постъпила безразсъдната, невнимателна, самоуверена Ева. Те мислят, че целият свят е в краката им и ще пожелаят да вкусят греха. Но едно нещо е веднага да го изплюят, а друго – да протегнат ръка за следващия „плод”. И тук ние можем да изградим основи, да поставим стожер, на който някога по-късно нашите деца ще съумеят да се опрат, и надяваме се, ще направят избор в полза на доброто и добродетелта.
източник: Православие ру
