Намали звука на телевизора, отивам да се моля, пречиш ми

Ноември 29, 2016 in Начална страница, Семейство

Автор : Отец Владимир Пархоменко

 

 

 

Щастливи са семействата, в които има съгласие по отношение на възпитанието на децата във вярата, но и при такива двойки възникват спорове по един или друг въпрос. А как да възпитаваме децата в ситуация, когато единият родител е вярващ, а другият – в най-добрия случай е равнодушен към вярата, а в най-лошия – агресивно настроен към Църквата? Тогава напълно се изясняват евангелските думи: „врагове на човека са неговите домашни” (Мат. 10, 36)! Но нека да не забравяме, че вкъщи, сред най-близките хора, ние полагаме първия изпит в духовния си живот. И от това, доколко успешно се проявим в семейното мисионерство, до голяма степен зависи, дали нашите близки ще се срещнат с Христос или, обратно, с всички сили ще избягват всичко, свързано с Неговото име.

 

- Отец Владимир, сигурно няма да сгреша, ако кажа, че днес по-голямата част от енориашите в храмовете са жени, които се намират на един или друг етап от въцърковяване.  В това време мъжете им наблюдават с подозрение този процес, понякога дори се противопоставят, а децата се намират между чука и наковалнята…

 

 

- Да, поне моята пастирска практика свидетелства, че ако първи се въцърковява мъжът, скоро цялото семейство идва в Църквата, и този процес обикновено преминава безболезнено или с минимално напрежение в отношенията между съпрузите. Но такива случаи са един на сто. Когато в семейството, което по-рано е живяло без Църквата, първа стига до вярата жената, нещата са различни – много по-тежки. И от жената се иска да прояви мъжество, мъдрост, търпение, такт, за да не стане нейното въцърковяване причина за семейни конфликти. Макар че на етапа на неофитството много рядко минава без това. Обикновено жената е толкова зашеметена от открилия ѝ се свят, изпълнена е с такова желание да сподели новите си знания, опит с близките си, че започва доста настойчиво да тегли роднините си в храма и веднага среща съпротива. Много неща в този момент зависят от свещеника, при който се изповядва жената, и от това, доколко правилно, внимателно ще я ръководи духовно, ще може ли да ѝ обясни, че на преден план трябва да е не скоростта на въцърковяването на домашните, а построяването с тях – и преди всичко с мъжа – на добросърдечни отношения. Между другото, понякога именно неразбирането, неудовлетворението в семейния живот довеждат жената в храма, и в този случай църковният ѝ живот, при неправилно поведение от нейна страна, може още повече да задълбочи съществуващите противоречия.

 

— Как може да се избегне това? Нека вземем стандартната ситуация: неделна сутрин, жената се подготвя за службата. Мъжът се сърди: по-рано са използвали почивния ден, за да отидат на пикник, на гости, а сега тя заминава за половин ден, а той остава сам…

 

— В началото, ако мъжът е недоволен, може би няма нужда да се ходи на служба всяка неделя. Може да посещавате храма през седмица или да обсъдите със съпруга ви други варианти: „Разбирам, че ти е скучно, но за мен това е важно, тегли ме към храма. Нали не си против все пак понякога да ходя на църква?” Тоест не бива да поставяте главата на семейството пред факта: „Сега живеем само така, както аз съм решила”. Трябва да се договаряте. Ако в събудилата се религиозност на жената няма противопоставяне на семейния живот, обикновено такава договореност е възможна. Поне, както показва опитът, един нормален мъж, който обича жена си, ще се отнесе към това спокойно.

 

По-сериозни проблеми се появяват по друга причина: когато жената захвърли семейството си заради църковния живот. Тогава може да чуеш от мъжа следното: „В главата ти няма нищо, освен Бог.” Това може да се преведе като „не съм ти нужен”. Той мисли, че тя вече не го обича. Приблизително същата ситуация възниква в семейството, когато се ражда първото дете. По-рано жената се е грижела за мъжа, обръщала му е внимание, а сега всичките ѝ грижи са съсредоточени върху детето. Но с това мъжът още може да се примири – все пак това е и неговото дете, а когато цялото внимание на жената принадлежи на „тези попове”, се поражда недоумение, ако не и гняв. Но мъжът не е виновен, че първи не е стигнал до вярата. Случилото се с жената е прекрасно и тя има повод да благодари на Бога за това, че Той ѝ се е открил. А към мъжа трябва да се отнасяме със съжаление и да проявяваме снизхождение към неговата духовна немощ. Това ще бъде християнска проява на любов. Същото се отнася и за другите роднини. Защото конфликти на религиозна почва възникват също така между родители и деца, братя и сестри. Трябва винаги да отчитаме духовната немощ на ближните. По-често да си спомняме, че още вчера сме били същите, и този свят, който ни се е открил, за тях все още е непознат. За това апостол Павел казва: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов” (Гал. 6, 2).

 

- И все пак, какво да правим с битовите проблеми и с това, че „ако Бог е на първо място, всичко е по местата си”? Нали това е така? Но когато молитвата и богослужението наистина са на първо място, а освен това ходиш и на работа, нямаш физическа възможност да изискваш от себе си пълноценно готвене-пране-чистене…

 

- Изразът за това, че Бог трябва да е на първо място, се отнася към вътрешното състояние на човека, към неговата устременост като цяло. Или човек се стреми към Бога и Той е над всичко в неговата ценностна система, или на първо място са някакви материални блага, пари, власт и т.н. Но дори и в манастирите времето е разпределено пропорционално, разумно между богослужения и послушания. По същия начин трябва да го разпределяме и в семейството. Към домашните задължения трябва да се отнасяме като към послушание и да ги изпълняваме отговорно, а не небрежно.

 

Ако вземем периода на ранната църква, апостолските послания, няма да намерим нито едно църковно правило, което да казва: „Щом жената е станала християнка, мъжът остава на заден план”. Напротив, жената-християнка трябва да бъде още по-добра, отколкото е била преди това. Въцърковяването на жената не отменя любовта към мъжа – това е най-важното. А своите желания трябва да съгласуваме с жизнената реалност: „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник” (1 Тим. 5, 8).

 

- Но нали на човек му се иска не само в неделя да отиде на Литургия, а да се посвети на храма през всичките дни – да живее в Църквата, да участва във всичко, което се случва в нея. Нима това е лошо?

 

- За човек, който има семейство, тази позиция е неразумна. Домашните задължения,  грижите за децата, за мъжа в никакъв случай не трябва да се изпълняват по остатъчен принцип. Трябва да се учим да съчетаваме служението на Марта и Мария. Така ще ви кажа: и в семействата на свещениците понякога се налага да жертваме църковната служба заради благообразието на битовата страна на живота. Така че, ако например, жената усеща, че домът трябва да се изчисти и подреди, а не остава никакво време за това, тогава, може би, си струва да пропусне вечерното богослужение, за да въведе ред. Вярващи лекари поемат дежурства в неделя, защото това е работата им, същото е при военните, спасителите. Грижата за дома и семейството не е по-маловажна, това е също задължение. Господ няма да похвали жената, ако тя отиде на Литургия да се моли, а вкъщи останат гладни деца и съпруг.

 

- За домашните задължения стана ясно, а как да подходим с проявите на религиозност вкъщи? Например, с утринната и вечерната молитва, молитвата преди хранене?

 

- Всичко трябва да се прави така, че да не се причинява дискомфорт на близките. Ако жената нареди на мъжа си: „Намали звука на телевизора, отивам да се моля, пречиш ми”, това, най-вероятно, ще предизвика у него негативна реакция. А ако жената тихичко отиде в спалнята или кухнята, затвори вратата и се помоли, без да пречи на никого, тогава и на нея никой няма да иска да ѝ пречи. Трябва да има деликатност в поведението. Ако пък жилищните условия са толкова ограничени, че няма никаква възможност да останеш насаме със себе си за молитва, в началото на въцърковяването може да се чете съкратено правило или да се чете през деня, когато мъжът е на работа, а децата – на училище. Относно молитвата преди ядене, първоначално домашните, може би, ще се отнесат към това с учудване – досега живяхме, не се молихме – и нищо, и изведнъж… Но постепенно ще свикнат. Като цяло, трябва да се стараем близките да нямат претенции към нас, църковният живот да не поражда у тях неприятни емоции. Този етап е много важен. От начина, по който жената се държи в началния етап на въцърковяването, зависи как близките ѝ ще се отнасят към Църквата впоследствие.

- Тоест мъжете, които са агресивно настроени към Църквата, често проявяват такава реакция не защото Църквата е виновна за нещо, а защото са се сблъскали с неправилно поведение на своите вярващи близки?

 

— Точно така. Когато жените започват да се извисяват, да се противопоставят на тях: „Сега сме синове Божии, а вие – синове на дявола”, те унижават мъжете си. Не трябва да има такива изказвания като: „Вие нищо не разбирате, вие сте нещастници, загиващи в дяволските мрежи, а ние живеем правилно”… Помните ли, какво наставление дава апостол Петър? „ Тъй също и вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та, ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещаване, като видят вашия чист богобоязлив живот. Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога. Защото тъй някога и светите жени, които се надяваха на Бога, украсяваха себе си, като се покоряваха на мъжете си” (1 Пет. 3, 1-6). За какво говори той? Живейте благочестиво, свято, и постепенно хората ще се убедят, че всички негативни представи за Църквата са продукт на информационната политика на враговете ѝ. Когато в Свещеното Писание се казва, че „неповярвал мъж бива осветен чрез вярваща жена” (1 Кор. 7, 14), се има предвид нейния начин на живот, нейното правилно поведение пред Бога, нейната молитва, любов, доброта, смирение и мъдрост в устройването на дома. А какво означава „възлюби ближния си като себе си” (Марк 12, 31)? Това значи да желаеш спасението на ближния, както желаем спасение на себе си. Трябва да различаваме, какво искаме: нашите близки да се спасят или тяхното поведение да не ни причинява дискомфорт.

 

- И все пак боли, когато невярващ мъж, опитвайки се да засегне вярващата си жена, казва: „Църквата е бизнес”, „Църквата е оръдие на влияние и заробване”, „Поповете карат мерцедеси” и т.н.  Как да реагираме на такива обвинения?

 

- В никакъв случай не бива да влизаме в спор, защото тази позиция на мъжа изначално не предполага нещо да му доказват, да го убеждават или разубеждават в нещо. Мъжът използва тези антицърковни аргументи не с намерение да разбере каква е истината, а с едно желание: да прояви своята власт и да отстои по този начин позицията си на главата на семейството. Така да се каже, той се опитва да усмири своята „половинка”. В такива моменти не трябва жената да възразява, да се впуска в горещи спорове, защото резултатът от тях ще бъде скарване, ако не и скандал. Може да кажете: „Да, има такова мнение. И това е мнението на хора, отнасящи се по определен начин към Църквата. Но има и друго.” Тоест може да дадете да се разбере, че не сте съгласни с тези твърдения, но е по-добре да не влизате в спор, особено в началото. По-късно, ако човек наистина поиска да разбере каква е истината, ще види, че обвиненията по адрес на Църквата са или лъжливи, или е налице манипулиране на общественото мнение. Но това няма да се случи бързо, веднага. В началния етап всичко, което се иска от жената, е да покаже на мъжа си, че влизането ѝ в Църквата не означава напускане на семейството.



Източник:http://www.eparhia-saratov.ru