Няколко истории от торбата на архим. Григорий Дохиарски
Декември 12, 2016 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
Автор : Архим. Григорий Дохиарски
В паметта ми е великият художник и реставратор Антоний Глинос, който, виждайки в Синайския манастир изписаната с восък икона на Христос, дълго се чудил на майсторството на иконописеца, а после, поглеждайки в очите Му, с изумление възкликнал: „В този поглед може да се прочете всичко!”.
Все повече се убеждавам в истинността на твърдението, че очите говорят и изразяват мислите дори тогава, когато устата са затворени и гласът не се чува. Само с един поглед може да предадеш на другия човек и мисли, и това, което е на езика ти, и дори това, което е дълбоко в сърцето ти. Една смирена изповед ще потвърди истинността на моите думи.
Очаквайки в болницата „Благовещение” реда си за процедура, един дядо ми разказа за незабравимия поглед на своя брат. На малкия остров Сикинос живеела съпружеска двойка. Поради бедността им, дъщерята била принудена да се омъжи за троглодит (пещерен човек, отшелник- бел.прев.). Той живеел сам в пещерите на острова, гледайки неголямо стадо кози и овце. Рядко го виждали вкъщи. Всеки път като се прибирал толкова уморен, като го виждали, децата се скривали. Майката напразно им казвала: „Деца, не се страхувайте, това е баща ви”. Третото раждане било неуспешно и майката с детето починали. Двете по-големи момчета останали сираци. На острова една бездетна съпружеска двойка англичани си имали къща. Децата ходели там, за да получат малко храна. Веднъж англичаните казали на по-голямото момче, което им изглеждало по-умно: „Ще те вземем при себе си, но ще трябва да изгониш от къщи своя брат.”
Хванах го за ръката, изкарах го навън, натирих го по стълбата и блъснах вратата. Когато пуснах ръката му (това беше най-страшният момент в моя живот), той повдигна очите си, погледна ме и сякаш каза: „На кого ме оставяш?” Но сърцето ми се беше ожесточило и мислех само за собствената си изгода. Оттогава винаги пред очите ми е този поглед, мисля за него постоянно и той не излиза от сърцето ми. Всеки път, когато ми става весело, той, като надгробна плоча, притиска моята радост.
– Какво стана с твоя брат?
– Трудно ми е да говоря за това. Дори къщурката, която имахме от майка ми, я взе нашият чичо, а моят брат и досега живее в пещера без светлина и вода. Само големи червеи му правят компания по време на сън и трапеза. – Какво говориш, дядо, нима все още има хора, които живеят в пещери? Нима никой не може да ги подслони?
- Сега, отче, го докарах в Атина и го водя по лекари, за да заглуша поне малко спомена за онзи страдащ поглед, но въпреки това не намирам покой. Погледът му постоянно изгаря сърцето ми. Чуй, отче, винаги гледай в очите на човека, за да видиш и да разбереш всичко. Ако е тъжен, премахни от него скръбта му, а ако е весел, покрий го, за да не изгуби радостта си. …
И още един поглед:
В годините, когато в Албания – на тази територия на древен Илирик, започнало да се разпространява безбожието, нейният хитър управител не искал това да изглежда като негова собствена инициатива. Той организирал така нареченото Движение, за да може да изглежда, че безбожието идва от народа, а не от властта. След като опиянил народа с виното на богоотричането, в слепотата си започнал сам да унищожава всичко, което напомняло за вярата.
В едно село, както ми разказваше жителят на Северен Епир Василий, училището се намирало до църквата. Учителят в нея бил грък.
„По цели дни той ни учеше колко по-добре би било, ако нямахме нито религия, нито Христос, нито Църква. Той ни казваше, че църковните забрани превръщат живота ни в мъчение. Думите му звучаха толкова убедително, че един ден ние всички нахлухме в църквата, започнахме да сваляме иконите и да ги хвърляме в камиона, като ненужен боклук. Така добре ни промиха мозъците, че изобщо не разбирахме какво правим. Лично аз свалих иконата на Христос от епископския трон и я захвърлих в държавния камион. Всичко ставаше толкова бързо, сякаш Сам Бог напускаше страната ни. В този момент, когато протегнах ръцете си, за да сваля иконата, очите ми се срещнаха с очите на Христос. Аз усетих укор в очите Му, като че ли ми казваше: „Какво Съм ти направил, че Ме гониш?” Но си помислих: „Искаш или не, но Ти ще напуснеш моя живот. Държавата нареди в Албания да изчезне дори паметта за Теб.” Минаха години, вече имах семейство. Когато се роди дъщеря ни Евангелия, едва поглеждайки в очите ù, казах: „Този поглед ми е познат. Къде съм го виждал? Къде съм го срещал? Не помня.” По-късно, когато се установи, че Евангелия е родена с увреждане, я закарах при една баба, която лекуваше с билки. И когато тя ми каза: „Това е Божи гняв, не може да се излекува”, – си спомних погледа на Христос на иконата в селската ни църква и оттогава не намирам покой. Срам ме е да срещам укоряващия поглед на дъщеря ми, усещам, като че ли ми казва: „Ти, татко, веднъж си ял горчиво грозде, а аз ще страдам винаги.” Ето на какви полезни находки се натъква духовникът по време на изповед.
В Атина живеела съпружеската двойка – Фипас и Йота. Те ядели и пиели от масата на съвременния свят, винаги гледали тази маса и никога не повдигали очи към висотата на небето. Тяхното мото било: „Ако се наслаждаваш на земни блага, това е достатъчно.” Смятали, че мислите за бъдещия вечен живот са утешение само за тези, които са лишени от удоволствия в този свят. Те приличат на хляб, който гладният сънува през дълги зимни нощи, завит с грубо вълнено одеяло: студът го кара да мечтае за това, от което има нужда.
Щастието на съпрузите станало още по- голямо при раждането на прекрасно момиче и те решили да ù дадат всичко.
Островите на Егейско море се предлагат на богатите гърци като изключително място за почивка през летните месеци. За съвременния равнодушен човек на всеки от тези островчета съществуват само плажове и центрове за развлечение. Той не забелязва пътя към храма, камбаненият звън преди утренята и вечернята са пречка за него, свещеникът с черно зацапано расо е петно върху туристическия имидж на острова – по-добре би било изобщо да го няма това средновековно страшилище.
Лятото е време не само за туризъм, но и за жътва. Жътварят събира в житницата пшеницата от планинските склонове и се радва на плодовете на своя труд. Но не трябва да забравяме, че има и друг Жътвар, невидим и неочакван. Той се втурва със своя сърп в живота ни и пожънва не само възрастните, но и младите. Този сърп прекъснал живота и на единствената дъщеря на нашите герои, и то при такива странни обстоятелства, че случилото се продължавало да ги тревожи в продължение на много години след това. Караниците между съпрузите и търсенето на виновния се превърнали в обичайни; те станали суеверни и започнали постепенно да се отдалечават един от друг. Пробвали да се доближат до Църквата, но опитите им да се въцърковят били някак си неправилни. В края на краищата, жената започнала да изпитва отвращение към мъжа си. Тя отново пожелала да има дете, но само не от него. Поискала развод и го изгонила, като го изпратила да живее при старата му майка. Като останала сама обаче продължила да се ползва от материалната подкрепа на изоставения мъж. Един игумен я молил да не тласка добрия си съпруг към трети брак (за Фипас това бил втори брак), защото древните са казвали: „Първият брак е радост, вторият – снизхождение, третият – нещастие”.
Но тя, свикнала да задоволява всичките си желания, останала непреклонна. Духовникът се опитал да намери някакъв изход и я посъветвал:
- Не мисли само за себе си, помисли и за мъжа си. Бъдете едно семейство, макар и условно.
– Няма да стане. Аз се събрах с един човек, при това набожен, който ми харесва. Бременна съм от него.
– Ще се омъжиш ли за него?
- Не. Исках дете – получих го, а съпружески живот не ми трябва.
Когато Фипас чул това, не се разсърдил: той продължавал да обича жена си и грижата му за нея не намаляла, макар тя и да била на грешен път.
– Жал ми е за нея, отче. Трябва да ù помагам, защото тя няма средства за живеене.
Минали пет месеца, откакто жената признала за своята незаконна бременност на духовника, с когото не била общувала оттогава. Обърнала се към него с молба да се помоли. Но той отказал: „Молитвата предполага послушание!” Възползвала се от посредничеството и ходатайството на изоставения си мъж, но огорченият игумен отново отказал.
Накрая, една вечер мълчанието било нарушено. Убитият от мъка съпруг обявил на духовника, че съдът разтрогнал брака им, но го притеснявало не това, а състоянието на бившата му жена: приели я в болница, нейният живот и животът на неродилото се още дете били в опасност. Той плачел от мъка и се притеснявал за живота на майката и детето, макар и да му е било чуждо. Ни най-малко не се чувствал оскърбен: честта и мъжкото достойнство били забравени пред смъртната заплаха. Той плачел и просел за усилена молитва, но старецът сякаш не го чувал: в това време той осъждал себе си, преценявал се и се намерил нищожен. Везната, на която се намирал изоставеният съпруг, натежала. И старецът, който до този момент държал теглилката, я хвърлил засрамен на земята. Устните на пустинята едва не произнесли: „Тя си получи заслуженото. Това е добър пример за праведния Божи съд”, – но те били затворени от риданията и сълзите на света на незлобието и духовното превъзходство. И тук е уместно да си спомним сестра Евгения, която казваше: „Братя, нека първо придобием добродетелите на миряните и едва после да се заемем с придобиването на монашески добродетели.”
Източник: Списание “Амвон” храм Св. Атанасий – Варна
