Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението
Декември 15, 2016 in Беседи, Начална страница, Семейство
Автор : Иерей Андрей Чиженко
Трябва да се живее с живота на Църквата. Този живот трябва да се обича. И не само това – Православието е живот. Не механично спазване на различни обреди и присъствие на Литургията с поглеждане на часовника. Не. То е живот. На първо място вътрешен живот на душата и сърцето, а след това и на послушното тяло. Когато четеш житията на светиите, често срещаш описания на това, как те са се молили. Колко пламенно! Колко искрено, жертвено, с отдаденост, имайки пред очи живия невидим Бог! Как всяка дума на молитвата е преминавала през сърцето им! В житието на праведния Алексий Бортсурмански например можем да прочетем как той се молил за възкресението на едно починало момченце. И със силата Божия момченцето възкръснало!
Разбира се, нужно е да се живее молитвено както в дома – светилище на нашето сърце, така и в Божия дом – храма.
Според мен пробуждането у детето на любов към богослужението започва не в храма, а у дома, в семейството. И главният въпрос е: какво изпълва живота на родителите? Живеят ли те църковен живот? Опитват ли се да спазват Божиите заповеди? Защо често в сърцето на детето се заражда протест, бунт?
Детето, за разлика от възрастния, все още не умее да си слага маска, да хитрува. То възприема всичко честно и просто. Ако то вижда, че родителите не живеят по Божиите заповеди, а се придържат само към външната форма, към обредната страна на църковния живот, тогава детето започва вътрешно, може би и неосъзнато, да се бунтува.
– Вижте себе си! – ни казва то със своето поведение.
Нали децата попиват не толкова думите ни, колкото нашите постъпки, делата ни. Нашата „истина за живота”, а не маската, която показваме на света. Затова при възпитанието на детето, с Божията помощ, трябва да започнем от собственото си възпитание, давайки му добър пример и показвайки му верен духовен път, тъй като традицията не е ровене в пепелта, а предаване на огън – огъня на нашата любов към Бога.
Ще приведа пример от живота… Към един архимандрит от Троице-Сергиевата Лавра се обърнал за помощ негов съселянин – баща на бесновато момче (момчето страшно сквернословило). Родителят не разбирал откъде детето му е възприело това. Архимандритът започнал да разпитва бащата и той му разказал, че по принцип води благочестив църковен живот, но има една тежка греховна привичка, с която му е много трудно да се бори. От време навреме се напива и в пияно състояние много псува. Посъветван от архимандрита, бащата се избавил от тази гибелна страст, а след него престанало да сквернослови и момчето.
Трябва да разберем, че нашето влияние върху децата ни е определящо. За тях ние сме целият свят. Затова трябва да поправяме себе си, а те ще почувстват тази благодат и също ще започнат да се поправят и да вървят по стъпките ни.
При това трябва да се вземат предвид особеностите на детската психология и да се действа изключително от любов към детето. Ако в сърцето си чувствате тази любов, може да му се скарате и по-строго, за да разбере позицията ви и вашата непреклонност по този въпрос. Но ако сте изпълнен с гняв, раздразнителност, злост, по-добре в този момент да не предприемате нищо. От това нищо добро няма да излезе. Яростта ще помрачи разума ви, сърцето ви и ще ви подтикне към неправилни постъпки. Успокойте се, помолете се и когато възвърнете своя мир, с Божията помощ се заемете с възпитанието на детето.
Струва ми се, че по време на храмовото богослужение, свещеникът, заедно с енориашите, трябва да изхожда от думите на апостола: „Един другиму теготите носете и така ще изпълните закона Христов.” Плачещите, вдигащите шум по време на богослужението деца – това е наше бреме, наша тегота. То ни разсейва, но това е и нашето бъдеще. Бъдещето на Църквата. Най-лесно е да ги заплашим. Но те ще пораснат и изобщо няма да влязат в храма, таейки в себе си своята детска обида. Според мен нашата задача – и на свещеника, и на енориашите – е да приласкаем изнемогващата майка, която е довела в храма на служба едно, две, три деца, да ги обгърнем с любов и добронамереност. Та това е подвиг: да ги склониш да дойдат, да ги облечеш, да ги срешеш, да ги доведеш и да издържиш осъдителните погледи, когато децата започнат да лудуват.
При обучение вниманието на детето се концентрира за 15 – 20 минути. Да се поставим на неговото място. Богослужението – това е поток от думи, които то не разбира. Детското телце търси изход, чувства нужда да потича, да подскача. Затова у дома родителите трябва с прости думи да обясняват на детето какво представлява богослужението. По време на службата детето може да бъде изведено за малко от храма, за да пренасочи вниманието си, може да му се разреши да порисува… Разбира се, в разумни граници, може да се приложи и строгост, но само като имаме за ориентир компаса на любовта в сърцето си – той винаги ще ни покаже вярното решение. Водете често детето в храма без оглед на каквото и да било. Но се съобразявайте с това, че то не може да издържи дългата вечерня. Помазали са ви с елей – вървете у дома. За него и това е достатъчно. Трябва да бъдем внимателни към детето. Във всичко трябва да се спазва мярка. И по-често се съветвайте за духовния живот със свещеник. Всеки случай е индивидуален и изисква внимателен личен подход.
Имахме случай, когато енориашите, застанали в плътен строй, не пуснаха една майка с кърмаче до Светата Чаша. Това е страшно. В сравнение с него, детските закачки в храма са просто дреболия.
Ако ние се превърнем във фарисеи и законници, ще тръгнат ли след нас децата ни? Ето за какво трябва да мислим на първо място. В известен смисъл от нас зависи дали децата ни ще видят през нас – през нашите души и сърца – Божествената любов и Христовия образ, Който е в любовта и милосърдието…
източник: Православие. ру
