12 Избрани Беседи

Декември 26, 2016 in Видео

Автор :


На всяко нещо ще му дойде времето


Нашият Христос казва, че „този, който подобно на птичките и враните на небето, на дечицата и цветенцата се довери на Господа, ще види Неговия покров и обич. Ще му дам от всичко: и храна, и вода, и красота, и украшения; и ще намери благата на целия свят. Аз ще му ги дам.” Ти обаче не проявяваш търпение да видиш тези чудеса, а какво правиш? Постоянно се тревожиш. И Господ казва: „За да видиш това, което обещах, съблечи от себе си дрехите, които носиш и съсипват твоето лице. Аз искам да те разкрася, но как да те разкрася, когато ти отиваш и поставяш на лицето си твоите изкуствени украшения, човешките? Махни от себе си тревогата, за да ти дам хубаво мирно, тихо, спокойно лице. Свали от себе си тревогата, несигурността и паниката, които те правят грозен и карат лицето ти да старее, и дойде да облечеш, дойди да си сложиш Моята дреха.” Христовият мир, вярата в Христовата сила, упованието в Христовите думи. И след това знаеш ли какво да направиш? Простри се спокойно и чакай търпеливо Христовата благодат, която ще дойде да те промени. Стани такъв, какъвто Бог те иска и след това легни, спи и чакай. Довери се на Бога и остави всичко на Бога. Проявявайки търпение, ще виждаш всеки ден Бог да прави нещо в твоя живот. Всеки ден, когато се събуждаш, ще констатираш, че си по-близо до щастието. Ако погледнеш на всичко това логически, ще кажеш, че това, което Бог казва, няма да те направи щастлив, а напротив, то те оставя да висиш в празното пространство. Обаче. Това, което мислиш, че е висене в празното пространство, е най-сигурното движение на щастие. Бъди сигурен, че това, което мислиш, че е празно пространство, точно то ще доведе до изпълване на сърцето ти; ще видиш как животът ти ще се промени. „Не прави нищо – казва Христос, – за да отмъстиш на врага си. Остави, аз ще поема това. Аз ще направя каквото трябва. Ти прави само едно нещо. Какво? Обичай врага си. И когато го обичаш, сякаш сипваш жар върху главата му.” „Ама – ще кажеш, – аз искам да видя отмъщението. Искам да видя, че се намесваш, Господи. Да видя ред, справедливост в живота ми.” И Господ казва: „Да, ще го направя. Ще те оправдая. Остави обаче нещата. И когато дойде време, ще помогна. Искам обаче да помогна и на тази душа да разбере грешката си. Ти обаче прояви търпение. Остави Аз да те оправдая, а не ти.”

 

Господ казва да се молим: „Насъщния ни хляб дай ни днес.” „Господи, само за днес? А утре? Какво ще стане утре?” Остави утре. Днес не сме ли живи? Прояви търпение и ще видиш, че и утре ще почувстваш Христовата сила, отново ще видиш Неговия покров. Без да мислиш какво ще стане вдругиден, какво ще стане догодина, какво ще стане, когато навършиш 60 и 70 години. Остави нещата да се движат на самотек. В живота е необходимо търпение. Логиката ти казва: „Направи всичко сега. Бързай, движи се, търчи, върви по застрахователни компании, прави инвестиции сега, губиш контрола над живота си.” И Господ казва: „Не. Не се паникьосвай! Изчакай. Научи се да чакаш!”

 

Научи ли този урок на търпението в живота си? Помисли. Кога стана на 20 години от 18, кога стигна 40 и сега си на 85 и 90 години. Как минаха годините. И тогава, когато беше млад, казваше: „Хайде да порасна. Кога ще порасна, как ще се търкулне животът ми?” Видя ли как се търкулва животът? Бързо се търкулва. Какво е нужно? Да чакаме. Трябва да приемаме всеки ден спокойно, както Господ ни го дава. И на всяко нещо ще му дойде времето. Достатъчно е да проявяваш това търпение, да очакваш да дойде царството Божие, да очакваш Бог да устрои нещата, както Той иска.

 

Някои хора се уморяват в живота си. От мъките на живота и понеже не могат да чакат повече, стигат дотам да кажат „по-добре да умра”. Казват ми го и някои на изповед: „Отче, казах го няколко пъти: „Нека умра, Боже мой, животът ми дотегна, искам да се отърва, искам да мирясам!” Тази смърт обаче, която очакваш, не е добра смърт. И светците искали да умрат, но те гледали на края не като на избавление, а като на наслаждение. Те искали да умрат не от омраза към живота, а от копнеж по истински живот; за да бъдат близо до Христос. Не като избавяне от някакво мъчение, а за да живеят тайната – тайната на Бога по-пълно. Не за да се избавят от нещо, а за да се променят от нещо и Някого. От Бога. За да се преобразят от царството Божие. Светците искали да си тръгнат от тоя свят и били нетърпеливи, но именно защото възлюбили силно Бога и казвали: „Ах, Господи, вземи ме до Теб!” Казва го и св. ап. Павел: „Желая да се освободя и да бъда с Христа.” „Искам да умра. Не мога да остана повече в живота. Искам да си тръгна. Искам да си тръгна от този свят. Нямам търпение.” Но не го казвали, както ние го казваме. Ние го казваме, бидейки изморени и апатични, понеже не се радваме на Божиите дарове и ни дотяга животът. Не, брате мой. В този живот ще се изморим. Ще минем през много неща. Повече, наистина, ще бъдат скърбите в живота. Повече ще бъдат сълзите и въздишките. Разходите, болестите, тревогите са повече от усмивките и щастието. Зная го. И ти го казваш и всички го живеем. Заслужава си обаче да водиш тази борба. Всичко това, през което минаваш сега с търпение, ти приготвя рая. „Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас”. Това, през което сега минаваме, с търпението, което проявяваме, е нищо пред това, което ни очаква. Очаква ни прекрасен свят на щастие и радост близо до Бога. Всички светци, които са видели рая, казват: „Леле, Боже мой, ако знаех какво щастие ме очаква тук, никога нямаше да протестирам в живота! Постоянно бих проявявал търпение и бих чакал, само и само да живея това превъзходно състояние, което сега живея!” Затова прояви търпение. За да се насладиш на изпълненото с щастие царство Божие.

 

Някой друг път ще кажем защо си заслужава да проявяваме търпение, защото трябва да проявяваме търпение и за някои поводи и някои мисли, които ще направят търпението по-силно в сърцето ни. Защото много пъти идваш и казваш, плачейки: „Не издържам повече. Не мога повече. Не издържам мъжа си, който се напива. Не издържам жена си, която не ме оставя на мира и постоянно ми крещи. Не издържам детето си, което не ме слуша. Не издържам преподавателя, който ме е нарочил. Не мога едно, не мога друго. Не издържам, нямам търпение в живота. Умори се нервната ми система. Разболях се.” Обаче. Можем още малко да проявим търпение. И когато Господ види, че сме на предела на силите си и вече не издържаме, ще стане нещо и ще се намери решение. Днес във всеки случай проявихте голямо търпение. Изморих ви малко с тези неща, но темата за търпение е такава, че наистина е необходимо търпение и за да го живееш, и за да говориш за него и да слушаш за него.

 

 


Атеистът и старицата


 

В 12 през нощта се почука на вратата на свещеническата къща. Беше една старица, която търсеше свещеника, за да причасти един смъртно болен. Духовникът се приготви и бързо излезе с нея. Двамата стигнаха до една бедняшка къща.

 

Старицата отвори вратата и въведе свещеника в една стая. Той се озова насаме с болния. Когато го видя, човекът започна с жестове да му показва вратата, при което крещеше:

 

- Махай се оттук! Кой те покани? Аз съм атеист и такъв ще си умра!

 

Свещеникът буквално загуби ума и дума.

 

- Но аз не дойдох сам, извика ме старицата.

 

- Коя старица? Не познавам никаква старица!

 

Докато стоеше до леглото му, свещеникът видя над главата му една фотография на жената, която го извика и му каза:

 

- Ето тази жена ме извика!

 

- Коя, тази ли?! Знаеш ли какво говориш, отче? Това е майка ми, която почина преди години.

 

За един момент и двамата се вцепениха и уплашиха. Болният започна да плаче и след като се поуспокои, поиска да се изповяда. След това се причасти.

 

И от небето майка му се грижеше за него, да му покаже пътя на спасението…

 

превод от гръцки

 

източник:http://www.agioritikovima.gr/

 


Духовни наставления на стареца Арсений Пещерник и Исихаст за молитвата


 

 

 

Когато някои миряни се интересували от Иисусовата молитва, старецът Арсений обикновено ги питал: „Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли в храма, молите ли се в къщи? Постите ли в сряда и петък? Редовно ли се причастявате?“ Ако посетителите били семейни хора, добавял: „Спазвате ли въздържание с жена си по време на постите, възкресните дни, празниците? Толкова ли деца имате, колкото ви е дал Бог? Имате ли любов към враговете и приятелите? Ако вие така постъпвате, тогава можем да побеседваме за умната молитва. Ако ли пък не, то няма да има и умна молитва. И няма да си губим времето.“

 

 

Източник: Православие ру

 


Ако си такъв, какъвто Бог те иска, ще притегляш хората



Светците казват, че един от основните проблеми, които имаме, е забравянето. Освен чисто битовите неща, които трябва да свършим, ние забравяме и много други неща. Аз например вкъщи съм купил четири пакета сол, защото когато отида в магазина, си мисля, че може да е свършила и купувам. Така съм напълнил шкафа със сол. Забравям какво имам да правя и какво правя, но в пространството на духовния живот забравяме това, на което Христос ни учи. Резултатът от това е, че по време на изкушение ни обхваща паника, защото то ни се стоварва изненадващо и внезапно.

 

Светците казват, че всеки път, когато се чувстваме зле, независимо дали поради тревога или притеснение, или се сриваме, или ни обзема меланхолия или ни обхваща паника, със сигурност нещо сме забравили. Не е възможно в този час да си в съприкосновение с Бога, с Неговото учение и истини, с чувство в душата, а дори и само като мисъл. Не е възможно да се чувстваш толкова отпаднал. В момента, когато се чувстваме зле, нещо сме забравили. Добре е да си припомним това нещо. Затова служим постоянно света Литургия, затова постоянно четем, затова се молим постоянно, затова по време на св. Литургия свещениците казват: „пак и пак…”, отново и отново. Защо? Защото съм човек. Както казват някои – хубаво ги говориш тези неща и докато говориш, всичко е наред, но когато свършиш, започва пак същото – забравих думите ти. Отново чакам да те чуя и после пак забравям.

 

Коя е целта ни? Да дойде един момент в живота – ще е добре да не сме на 95 или 100 години, добре е все пак да е в тоя живот, в който тези истини ще намерят пространство в нас, ще започнат да доминират и ще бъдат основният елемент в нашия живот. Да ги почувстваме и те да ни напояват, за да живеем по-радостни и утешени. Една забравена истина е, че доказателство за духовен живот не са думите, а радостта, която се излъчва от нас. Можем да говорим много за Христос, но когато някой живее близо до нас, тогава вижда дали това, което казваме, ни е преобразило. Затова много често вкъщи се караме, притискаме другите, говорим им разни неща, припомняме им, но с това, което казваме, не докосваме сърцето им, защото не помним, че първото нещо, с което трябва да свидетелствам за Христос, е моят личен живот, а не думите. Думи в нашата епоха има много. Хората не се убеждават, защото казват – добре говорите, но не живеете това, което казвате. Затова и Христос казва: „по това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си” (Ин. 13:35). Тоест не от това, което говорите, макар че и то е необходимо, но не е достатъчно, защото не убеждава. Следователно основна истина, която забравяме, е, че приоритет в духовния живот трябва да се отдаде на това доколко нещата, които говорим, преобразяват самите нас. Прави ли те щастлив това, в което вярваш, успокоява ли те, умиротворява ли те твоята вяра? Живей това, което казва Христос и остави хората на спокойствие и на мира.

 

Обикновено ние създаваме напрежение вкъщи, в околните, на работа, в семейството, уж за да им помогнем заради Христос… А в действителност избиваме собственото си напрежение и неудовлетвореност, нашите лични емоционални, психологични и духовни проблеми. Човекът, който има покой в себе си, е умиротворен. Иска всички да се спасят, има благото безпокойство, за което говори старецът Паисий. Това благо безпокойство не го подлудява, той спи спокойно, защото поверява живота на хората на Бога.

 

На Света Гора това ми го каза един монах от „Света Анна” през в 1986 г. – аз тогава бях малък и мислех, че ако вярваш в Бога, това задължително ще има за последица да говориш, да търчиш, да променяш хората насила, с добро и със зло. Питах се тогава за този монах: той какво ще прави тук, цял живот ще стои в планината? Струваше ми се много любопитно и странно. Имах малко детска дързост и го попитах:

 

– Отче, какво правиш тук? С какво ще помогнеш на обществото?

 

– Аз ще оставя хората на спокойствие, това ще е моят принос, няма да дразня и безпокоя хората с моите страсти, няма да ги оковавам с моя натиск, с моя характер, ще стоя тук, да придобия мир и покой.

 

След това ме попита:

 

– Можеш ли да обгърнеш нозете на Христос и да се преобразиш? Това искам да постигна!

 

Накрая ми каза: „Можеш ли да станеш свети мощи, това ще е твоят принос.” Направи живота си такъв, че ти да бъдеш, какъвто трябва да бъдеш, а остави хората да те усетят. Св. Нектарий Егински къде е сега в неделя сутрин и какво прави? Стои там, легнал е, там са неговите мощи. Корабите отиват и се връщат в Егина, посещават светеца, той е свят и притегля хората. Ако си такъв, какъвто Бог те иска, ще притегляш хората, ще идват другите да те намират, без самият ти да ги притискаш, да упражняваш натиск, това е изконна духовна истина, която не сме разбрали.

 

Много пъти нашата прекомерна екстровертност крие наши лични недостатъци и проблеми. Жени, които крещят постоянно на мъжете си, проповядват, поправят, желаят да сложат всички в ред. И жени, и мъже, всички страдат от това, което показва, че самите те на първо място не са достигнали мир и не са се уталожили. Спокойният човек оставя спокойствие у всички. Другият ще се спаси, но не от тебе. Ако ти не го убедиш, друг ще го стори, ей така внезапно, докато не очаква. Ще отиде на някакво поклонение, ще намери брошурка на входа, незначителни на пръв поглед неща и ще си каже: виж тук нещо Бог ми казва! Не ти ще го промениш. Ти се успокой. Велико нещо е да помним, че най-важното в духовния живот е ние да придобием мир и спокойствие, нека не забравяме това.

 

Когато избухвам, само и единствено аз имам проблем в себе си. Никой не ми е виновен. Никой. От това си патят много жени, които се омъжват, и ми казват:

 

– Аз, отче, се омъжих!

 

Когато я питам как е въпросният мъж, тя ми отвръща:

 

– Добре е… Не е много, както аз го искам, но ще го оправя. Лека-полека ще го променя.

 

И това е мечтата на живота й. Жени се, за да го оправи. И мъжът казва същото на приятелите си: не е както трябва, но ще я поправя. Единият се опитва да поправи другия, първият дърпа насам, вторият натам. Така се карат до дълбоки старини и никой не казва: аз трябва да оправя себе си. Не се ожених за жена си, за да се правя на мисионер, да я поправя насила. Основните елементи на личността не се променят, примерно – една жена, която има голям инат, упорство, характерът й е такъв, леко ще омекне, но няма да стане ангел. Това са практически неща. На теория може да вярваш, че може да стане ангел. Но съм изслушал много изповеди и съм разбрал, че не ставаме ангели по отношение на основните си съставни елементи. Родителите с времето омекват, стават по-благи, но не се променят коренно. Освен, когато остарееш напълно. Казах на една госпожа:

 

– Виждам, че си напреднала в духовния живот, че си много спокойна, не се караш.

 

– Е, какво да правя, отче, как да се скарам – нямам сили, остарях, и той не може, има и захар, има и чене, като го махне, не може да говори…

 

Това са истини, които изглеждат шеговити, но ако потърсиш по-дълбоко, те крият много сериозни проблеми в нашия духовен живот. Затова се фокусирайте върху себе си. Когато си Божий човек, не искаш да убедиш никого, а убеждава твоят живот и пример. Това, че в сряда и петък ще постиш, без при това да безпокоиш другия, който не пости. Убеждава това, че в неделя сутрин ти ще отидеш на църква, без да се връщаш вкъщи намръщен заради това, че другият не е отишъл. Убеждава това, че ще отидеш на беседа и ще се върнеш с мир, свобода и спокойствие. А не да казваш: трябваше и ти да дойдеш, да чуеш какво казаха за тебе! Всичко казано беше за теб! Тоест идваш на беседата с цел да промениш другия. С цел да създадеш смут, напрежение и другият съответно чувства това.

 

Много ни харесва да четем жития на светиите, но какво вземаме от тях? И преподобният старец Порфирий казва това: не говори постоянно на детето, защото ще влезе само в ухото, по-добре го кажи на Бога, Той да го вложи в сърцето на детето. Да го промени по мек начин. А ние говорим, говорим и положението все си остава същото. Защото ние не се променяме. Истинското себепознание е, когато разбера, че всички хора дълбоко в себе си търсят нещо хубаво и красиво. Това също го забравяме – че не съществува лош човек, не съществува такъв, който да е грешен по природа. Нашето сътворение е преплетено с любовта на Бога, с Неговата благодат. С прошката, която сме получили в кръщението, със светото миро, със светото Причастие, чрез което се опрощават нашите грехове. Когато виждаш някой човек и имаш вътрешно напрежение и искаш да се скараш, помни, че този човек страда. Един светогорец казваше: когато виждаш, че някой те напада и има агресия към тебе, обижда те, или говори рязко, в себе си не приготвяй оръжията, за да воюваш с него, а си казвай: колко страда този човек в момента, нещо го притеснява, наскърбява, нещо го измъчва. Колкото повече вика, кара се, толкова повече страда и се мъчи. Той повече се терзае от теб. Който съгрешава, е жаден.

 

Човек не знае къде да намери Христос и започва да върши грехове. Колкото по-жаден за грях човек видиш и колкото повече се потапя в наркотици, пороци, беззакония, да знаеш, че той не е лош човек – това са виждали всички светци. Но ние го забравяме, клеймим хората като добри и лоши, праведни и грешни. В същото време виждаме Христос, че е постоянно с тези лошите, виждаме Го да яде, да ходи, да говори и да ги обича, а другите да се скандализират. Тоест ние – „добрите”. Когато Му казали: защо отиваш при тях, не виждаш ли, че са лоши, Той отвърнал: „не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мт. 9:13). Тези хора всъщност дълбоко в себе си не обичат, Господ ги изобличава. Като отишъл в дома на Симон, Той Му казал: ти не ми даде целование, докато блудницата Му целувала нозете. Тази греховна душа… Греховна в своята повърхност и дела, тя проявявала любов. А ти показваше само порядъчност, самооправдание, удовлетворение. Казваш си: аз съм наред, не съм като другите, като своето дете, което има срязани панталони и обици, и татуировки, което съм длъжен да поуча и поправя. Но зад всички тези външни неща виждай другия печат, който е от Бога. Не гледай татуировката – зад нея се крие душа, която жадува да отпечата в себе си любовта, която не е получила. Но когато стане скандалът, ние забравяме това. Говорим сякаш сме врагове и вкъщи има лагери.

 

Някои жени го казват: всички са се обърнали срещу мен, всички воюват с мене. Аз я питам: къде живееш, в Афганистан? Как така всички воюват срещу тебе? Това е твоят дом, семейство, деца. Но тя говори с агресивни, нападателни термини, термини от войната. В тази къща – казва тя – са си наумили да ме подлудят! Кои са те? Мъжът ми, децата ми… Не разбира, че връзката е връзка на съвместно пътуване. Всички отиваме заедно да постигнем целта, която е радостта и покоят на душата и единството на сърцата и телата, когато става въпрос за съпрузи. Ако това не се постига, цари само напрежение.


Как да придобия смирение?


 

Този, който притежава смирение, подражава на Самия Христос. Такъв човек никога не излиза извън себе си, никого не осъжда и не се превъзнася. Никога не жадува за власт, избягва човешката слава. Не се кара по никакъв повод.

 

Когато разговаря не е дързък и винаги изслушва чуждите съвети. Избягва красивите дрехи, външният му вид е прост и скромен.

 

Човек, който безропотно понася всички унижения и пренебрежения, получава голяма полза. Затова не скърби, а напротив, радвай се, че страдаш. Чрез това ти придобиваш драгоценно смирение, което те спасява.

 

Смирих се, и Той ме спаси (Пс. 114:5 църк.) Добре е да държим тези думи винаги в паметта си.

 

Не си струва да се огорчаваш, когато те осъждат. Скръбта по този повод означава, че имаш тщеславие. Този, който желае да се спаси, трябва да заобича хорското презрение, защото то носи смирение. А смирението освобождава човека от много изкушения.

 

Никога не ревнувай, не завиждай, не се стреми към слава, не търси високи длъжности. Старай се винаги да живееш незабележимо. По-добре светът да не те познава, защото той въвежда в съблазън. Със своите тщеславни речи и пусти подстрекателства той ни мами и ни нанася духовна вреда.

 

Твоята цел е да придобиеш смирение. Да си по-долу от всички. Да считаш, че не правиш нищо, достойно за своето спасение. Трябва да молиш Бога да те спаси по своето благоутробие.

 

Смирението, послушанието и постът раждат страха Божий, а той е начало на истинската мъдрост.

 

Всичко, което правиш, върши със смирение, за да не пострадаш от своите благи дела. Не мисли, че по-голяма награда ще получи само този, който се труди много. Човек, който има благо произволение и заедно с това смирение, даже да няма възможност да направи много нещо и да не е изкусен в нещо, се спасява.

 

Смирението се достига чрез самоукорение, т. е. убеденост в това, че по същество ти не вършиш нищо добро. Горко на този, който счита прегрешенията си за незначителни. Той непременно ще падне в по-тежък грях.

 

Човекът, който със смирение понася цялото отправено към него осъждане, се приближава до съвършенство. От него се възхищават даже Ангелите, защото няма по-труднодостижима и по-велика добродетел от смирението.

 

Нищетата, скръбта и презрението са венци за монаха. Когато той търпи безропотно грубости, клевети и презрение, с лекота се освобождава от лошите помисли.

 

Достойно за похвала е осъзнаването на своята немощност пред Бога. Това е познание на самия себе си. „Плача и се съкрушавам – казва св. Симеон Нови Богослов, – когато светлината ме озарява, и виждам своята нищета и познавам къде се намирам.” Когато човек познае своята духовна бедност и осъзнае в действителност на какво ниво се намира, тогава в душата му просиява Христовата светлина, и той започва да плаче (разказвайки това, старецът се развълнува и заплака).

 

Ако друг човек те нарече егоист, нека това не те опечалява и огорчава. Помисли така: „Може би съм такъв и сам не го разбирам.” Така или иначе ние не бива да зависим от чуждото мнение. Нека всеки да гледа в своята съвест и да се ръководи от словата на опитни и знаещи приятели, а преди всичко, да моли прошка от своя духовник. На основата на всичко това да изгражда своя духовен път.

 

Пишеш, че не ти се отдава да се бориш. Знаеш ли защо става така? Защото нямаш достатъчно смирение. Мислиш си, че можеш да достигнеш това само със свои сили. Но когато се смириш и кажеш: „Със силата на Христа, с помощта на Богородица и молитвите на стареца ще достигна желаното”, бъди уверен, че ще сполучиш.

 

Разбира се, аз нямам такава молитвена сила, но ти, когато ти се смириш и кажеш: „С молитвата на стареца всичко мога”, тогава по твоето смирение Божията благодат ще започне да действа и всичко ще се получи.

 

Бог гледа на „смирените и съкрушените” (Ис. 66:2). Но за да дойдат кротостта, спокойствието и смирението е необходим труд. Този труд се възнаграждава. За да придобиеш смирение, на мен ми се струва, че не са нужни многочислени поклони и послушания, а преди всичко твоите помисли трябва да се спуснат надолу, до самата земя. В тебе няма да има страх да не паднеш, защото ще си вече долу. А и да паднеш, щом си долу, няма да пострадаш.

 

Според мен, макар аз да чета малко и да не правя нещо особено, смирението е най-краткият път към спасението на човека. Авва Исая казва: „Научи езика си да моли за прошка, и смирението ще дойде при тебе.” Научи се да казваш „Прости ми” даже и в началото това да е несъзнателно, постепенно ще привикнеш не само да произнасяш тези думи, но и да ги почувстваш в сърцето си.

 

Светците учат, че колкото е голямо твоето благоразположение, когато молиш за прошка (с други думи смирението) – толкова и Бог ще просвети другия, за да бъде достигнато желаното примирие между вас. Когато се съкрушаваш и казваш: “Аз съм виновен, но не го осъзнавам”, скоро действително можеш да кажеш: „Да, аз действително съм виновен.” Когато убедиш себе си, че наистина си виновен, другият човек също ще промени своето отношение към тебе.

 

Настойчиво моли Бога да те дари с дара на самоукорението и смирението.

 

Моли Бога да ти даде умение да виждаш само твоите прегрешения и да не забелязваш греховете на другите. “Дай ми да виждам своите грехове и да не осъждам брата си”, казва св. Ефрем Сирин.

 

Смиреният човек счита себе си за най-долен от всички. Затова обича всички, на всички прощава и най-главното – никого не осъжда.

 

източник: пемтусия

 


Благодари на Бога за изкушенията


 

Един човек, не знаейки как да се справи с неочаквано връхлетелите го големи проблеми отишъл при отец Порфирий. По човешки изглеждало, че проблемите му са неразрешими и той проливал горчиви сълзи. „Слушай какво ще ти кажа, детето ми – казал му старецът, – Бог допуска малко изкушение, натоварил те е с малък проблем, едно затруднение… А ти, вместо да се радваш за оказаното ти доверие, стоиш със скръстени ръце и скърбиш. Кажи: „Христе мой, да бъде Твоята света воля. След като така си отсъдил или се е случило в резултат на моята слабост, и го допускаш, нека бъде Твоята света воля…Благодаря Ти, Боже мой.” В своите болести и страдания ние забравяме за благодарността към Бог.
Някога живяло едно момче. То било много стеснително и слабо. Връстниците му постоянно го обиждали. Затова често било тъжно и наскърбено, а като се завръщало вкъщи от училище, започвало да плаче. Майка му починала и за проблемите си то разказвало на баба си, дълбоко вярваща жена. „Не скърби, детето ми – казвала му тя, – но благодари на Бог за тези скърби и за всичко.” Минали години и момчето разбрало смисъла на наставленията, защото добрите думи попадат в душата, не изчезват, а остават там завинаги. Постепенно, подобно на добрите семена, покълват, растат и принасят плод.”

 

Обикни изкушенията

 

– Грижи се само за едно – казваше ми отец Порфирий – да очистваш ума си от помисли, защото твоята прекомерна чувствителност те потиска и ти носи скръб. Гони ги надалеч, избавяй се от тях. Обикни идващите изкушения. Тогава няма да се разстройваш и да скърбиш. Обикни всички братя като себе си. Обичай отец игумена. Отначало стареца, а после Христа.
– Как мога да обичам трудностите и изкушенията?
– Това е дълъг разговор. Има различни начини. Ако Христос дойде в сърцето ти, ще го изпълни със Своята любов. Тогава и едно, и друго, и трето …всичко ще изчезне…Ще остане само любовта. Над всичко е Любовта.

 

Из “Избрани съвети”

 


Най-голямата болест са „левите“ помисли


 

– Отче, когато трябва да уредя някой проблем, се тревожа и не мога да заспя.

 

– При теб основният проблем са множеството помисли. Ако нямаше толкова многобройни помисли, би могла да дадеш много повече от себе си както в послушанието си, така и в духовните занимания. Чуй един начин да избягваш многото помисли: Когато ти дойде наум нещо, което трябва да свършиш в утрешния ден, ти кажи на помисъла си: „Тази работа не е за днес, ще мисля за нея утре.“ Също когато трябва да вземеш някакво решение, не се измъчвай от мисълта, че трябва да намериш най-доброто решение и поради това постоянно да отлагаш. Избери една от възможностите и продължавай. След това остави Господ да се погрижи за останалото. Старай се да избягваш педантизма, за да не ти се замайва главата. Направи любочестно каквото можеш и действай с простота и с голямо доверие в Бога. Когато възлагаме на него бъдещето и надеждите си, сякаш Го задължаваме да ни помогне. И здрав да е човек, ако има много помисли, става негоден. Ако някой боледува и се мъчи, тогава има оправдание да се притеснява. Но когато човек е здрав, а се омотава и страда от „леви“ помисли, тогава е за връзване! Хем нищо му няма, хем се измъчва от помислите си!

 

В наше време най-голямата болест са суетните помисли на светските хора. Може човек всичко да има, но когато няма добри помисли, тогава се измъчва, защото не възприема нещата по духовен начин. Например някой тръгва на път, двигателят на автомобила му претърпява лека повреда и той пристига с малко закъснение. Ако има добри помисли, ще си каже: „Сигурно добрият Бог допусна тази пречка, защото можеше да претърпя някоя катастрофа, ако не бях закъснял. Боже мой, как да Ти се отблагодаря за това?“ И така прославя Бога. А ако няма добри помисли и не реагира по духовен начин, ще започне да обвинява Бога и да ругае: „Ето, щях да отида навреме, а закъснях – всичко стана наопаки! А и този Бог…“.

 

Човек получава помощ, когато посреща с „десни“ помисли всичко, което му се случва. А когато работи в „лява“ посока, тогава се измъчва, съсипва се, полудява. Помня преди години на път от Уранополи за Солун се качихме на един камион, където вместо седалки имаше някакви дъски. Вътре беше голям хаос: чанти, портокали, риба, празни вмирисани кафези от риба, деца от Атониадата – едни седнали, други прави, а също и монаси, цивилни… Един мирянин седна до мен. Беше пълен и понеже му беше тясно, започна да роптае: „Що за положение е това!…“ По-встрани седеше един монах, който, бедният, беше затрупан отвсякъде с празни кафези и само главата му се виждаше. Междувременно, понеже камионът се друсаше по черния коларски път, струпаните кафези падаха върху него и той се опитваше да ги бута с ръце наляво и надясно, за да не го удрят по главата. Показах монаха на онзи, който викаше, понеже беше малко притиснат: „Виж онзи в какво състояние се намира, а ти се оплакваш.“ След това се обърнах към монаха: „Как си, отче?“ А той с усмивка ми отвърна: „Дядо, тук е по-добре от ада!“ Ето: единият се измъчваше, макар че седеше, а другият се радваше, макар че кафезите почти го затрупваха. А имаше два часа път, не беше близо. Умът на светския човек се въртеше около мисълта, колко удобно щеше да му е, ако пътуваше с автобус и от това му идеше да се пръсне от мъка. А монахът размишляваше за страданията, които би имал в ада и чувстваше радост. Мислеше: „След два часа пристигаме и ще слезем от камиона, а горките души, които са в ада, се измъчват вечно. Слава Тебе Боже, тук съм по-добре.“

 

– Отче, на какво се дължи разликата в доверието, например на двама послушници към техния старец?

 

– На помисъла. Човек може да има развален помисъл за каквото и да било и за когото и да било. Ако човек няма добри помисли и в действията си не се освободи от своето „аз“, т.е. ако действа с някаква корист, тогава не могат да му помогнат дори и светиите. Не само да има свят старец или свята старица, не само свети Антоний да има за старец, но дори и всички светии не могат да му помогнат. И Сам Бог не може да помогне на такъв човек, макар и много да иска. Когато някой обича себе си, т.е., когато има себелюбие, тълкува всичко така, както на него му харесва. Затова едни тълкуват нещата според греховното си устроение, други – така, както им отърва и постепенно техните безразсъдни тълкувания стават като че естествени. Тогава както и да се държиш с тях, те се скандализират.

 

Има други хора – ако им обърнеш малко внимание, ако им кажеш една добра дума, летят от радост. Ако не им окажеш внимание, извънредно се огорчават и отиват в другата крайност под въздействието на изкусителя. Например виждат някое действие на другия и казват: „Сигурно еди-кое си нещо е така.“ И после вече са сигурни, че е именно така. Или виждат, че човекът отсреща има сериозна физиономия и започват да мислят, че той има нещо против тях, а той може да е сериозен, защото го занимава някакъв въпрос. Преди време при мен дойде един човек и ми каза: „Защо еди-кой си преди ми говореше, а сега не ми говори? Да не би да е затова, че веднъж му направих забележка?“. Казвам му: „Може просто да не те е забелязал, или да е имал някой болен близък и е мислел как да намери лекар, или да намери валута, за да замине за чужбина и т.н.“. И наистина, другият човек имаше болен близък и покрай това един куп грижи, а този се беше огорчил, че не се е спрял да приказва е него и беше напълнил ума си с помисли.

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″ Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 


По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола


 

 

Няма да отидем в рая, понеже не съгрешаваме. Внимавайте, единственият безгрешен е Христос и никой друг. Няма да отидем в рая, понеже не вършим грехове. Докато умрем, докато затворим очи, ще съгрешаваме. Ще отидем в рая, понеже се борим да станем такива, каквито Христос ни иска, и тази борба ще ни спаси. Дали ще съумеем да победим изкушението към някой грях или не, не зависи от нас, а от Божията благодат…

 

Трябва да се запитаме ще изпрати ли Бог Своята благодат? Тогава ще съумеем да не се гневим, да не блудстваме, да не крадем и т.н. Ако Бог не изпрати благодатта Си, няма да успеем да се преборим сами. Това не означава, че не сме такива, каквито Христос ни иска. Водим битка, борим се. Ние виждаме греховете си и мислим, че ако спрем да ги вършим, няма да съгрешаваме… с ума ли? С очите? С ушите?…

 

Не трябва да ни обхваща отчаяние и да казваме: „Все падам в капана на един и същи грях, значи нищо не постигам, значи… не правя нищо!” Правим изключително много, изповядваме се, смиряваме се, покайваме се… Това ще ни спаси, не добродетелта, която сме постигнали. Добродетели има и дяволът. Веднъж постигнах нещо добро и отидох да кажа на стареца. Като ме видя… бях начинаещ… веднага ме усети и преди да успея да пророня и дума, ми каза:

 

– Защо да се хвалим ние, момчето ми, защо да се гордеем? Понеже постим? Повече от дявола никога няма да постим, защото той никога не яде. Той е по-голям постник от нас. Понеже бдим и спим малко? Повече от него няма да бдим, защото той никога не спи. Въздържаме се, оставаме девствени заради Христовата любов? Имаме тази добродетел? Но по-девствени от дявола никога няма да станем, защото той и да иска плътски удоволствия, не може, защото няма тяло.

 

Не можех да повярвам! Колкото добродетели и да имаме, добродетелите, които дяволът има, никога няма да ги придобием. Спасили ли са го неговите добродетели? Не. Толкова ще спасят и нас. Какво искам да кажа с това? Че не трябва да бъдем добродетелни ли? Не. Ще се борим да придобием добродетели. Християнинът е добродетелен, но добродетелният не е непременно християнин. Хора с добродетели се намират и сред будистите, и сред индусите, и сред юдеите, и сред протестантите. Но тези добродетели сами по себе си не са спасителни. Спасява ни покаянието и това да бъдем смирени. В ума си да имаме смирение. Не само да казваме някакви празни думи:„Какъв съм аз, нищо не съм!” и да се правим на окаяни, за да ни отвръщат: „Не, не, ти си добродетелен, имаш и тази добродетел, и тази…”. И правейки се на смирени, да караме другия да ни възхвалява. Истинското състояние на смирение е не просто да говорим смирени думи, а да имаме смиреномъдрие, да имаме смирен дух и да не се мислим за по-висши от другите, защото в ума ни става всяко зло.

 

Ако падаме отново и отново, не бива да се отчайваме. Има го свещеника, има го епитрахила, съществува покаянието… Това ще ни спаси, нищо друго. Ще ни спаси покаянието и смирението. От тях трепери дяволът. Той има толкова добродетели, но една добродетел му е липсвала – смирението, и това породило целия ад, това донесло разрухата.

 

Именно за да покаже силата на смирението, както е казано в Писанието, Христос свел небесата, слязъл и смирил Себе Си, послушен до смърт. Смирил се дотам, че приел да Го убият. Това смирение ни е нужно, за да се спасим. И много пъти внимаваме да не паднем в някой грях, но Бог нарочно ни оставя да паднем, за да се смирим. И докато ние плачем за греха, който сме извършили, Бог ни увенчава за смирението, което сме придобили и за борбата, която сме водили. Затова никога не трябва да се отчайвате. Ще си поставите като правило да не съгрешавате повторно – „Няма вече да се гневя, няма да правя това или онова…”, но оттам нататък казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” И свеждаш глава под епитрахила на свещеника. Какво наистина сме придобили ще разберем, когато дойде време да застанем пред Бога. Човекът има една, а Бог друга мяра.

 

Никога не трябва да се отчайвате. Това, че не сте постигнали нещо, не означава, че сте се провалили. Никой грях не е по-голям от Божията любов, няма грях, който ще я победи. Ще се изповядвате, ще се причастявате, само не се отдалечавайте от Църквата. По-добре да си грешен в Църквата, отколкото добродетелен извън нея. По-добре Христов „хулиган”, отколкото „добро дете” на дявола. Ще ни спасят не нашите добрини, а това каква любов имаме за Христос и каква борба водим за Него.

 

Веднъж един отец беше заспал по време на службата. Манастирският живот е малко суров, душата може да се стреми към висините, но понякога тялото не може да я следва. Та отецът се унесе и когато свърши службата, докато стояхме отвън и чакахме да ни извикат за трапезата, един друг отец, за да го подразни, му каза на шега:

 

– Геронда, заспахте вътре, видях, че спяхте!
А той му отвърна:
– По-добре заспал в Ноевия ковчег, отколкото буден отвън!

 

По-добре да те спаси Христос, макар и да си заспал в Църквата, отколкото да си буден отвън, в потопа. Покаянието ще ни спаси, не нещо друго. Затова трябва постоянно да се покайваме. Защо? Защото съгрешаваме постоянно и не бива да се привързваме към греховете, които правим. Авва Доротей казва, че може дори само с поглед да нараниш някого и да съгрешиш. Е, какво да правим, да се затворим в една дупка и да не мърдаме, очаквайки да умрем?

 

Още щом отворите очите си сутрин, казвайте: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и„Слава Богу!” И така ще отидете в рая, бъдете сигурни. Защото човекът, който казва„Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и показва, че иска да бъде с Христос, няма да съгреши с волята си, ще съгреши въпреки волята си. Както свети апостол Павел казва:„… в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми… Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:23-25) И тъй, когато виждаме как свети апостол Павел не може да победи греха – той, който мъртви е възкресявал, ние ли ще го победим? Не. Тогава как ще се спасим? Казвайки: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” и чрез смирението.

 

Много пъти, когато искаме нещо, Бог не ни го дава само и само за да продължим да се молим, и когато накрая ни се даде това, за което сме се молили, всъщност сме получили по-голяма полза от самата молитва, която сме отправяли, отколкото от това, което сме придобили. Затова Бог понякога се забавя да ни даде това, за което многократно Го молим. Често Той ни поставя в трудни ситуации или ни изпраща страдания, например болести, с които сме възпрепятствани да съгрешаваме. Ако тогава се намираме в друго положение, щяхме да сме доволни и щяхме да можем да съгрешаваме. Затова никой не е доволен там, където се намира…

 

превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BF%D0%BE-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D1%85%D1%83%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%82/

 


Егоистът не понася да чака


„Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли.” С търпение проявих търпение. Очаквам Господа. Нужно е търпение, за да проявиш търпение. Странно съчетание, така, както е написано и както звучи- с търпение проявявам търпение. Да очакваш твоя човек, твоя съпруг, който си е тръгнал, детето ти, което се възпротивява и тръгва. Всичко това изисква търпение. Днес вдига бунт, да. Протестира и възразява. И какво ти казва твоят духовник? Какво да ти каже. Отиваш и казваш „Отче, намерете някакво решение!” Е, какво решение да ти каже човекът. Впрочем какво искаш да ти каже? „Моли се и имай търпение!” „И кога, отче, ще се промени детето ми?” „Не зная кога. Ти обаче ще чакаш.” „Ама, отче, то не ми отдава значение. Говоря му и ме обижда. Говоря му и ме хули. Как ще проявявам търпение? Как ще издържа това? Как ще го понеса? Ама довчера за това мое дете бях над всички и всичко. И сега не иска да говорим. Не иска да му давам съвети, не иска да ме пита, не иска нищо.” „И знаете ли какво си спомням?” – ми каза една майка. „Спомням си, отче, когато детенцето ми беше малко и веднъж трябваше да отида да изгледам някакъв театър със съпруга ми или да видим някой хубав филм. Трябваше да оставим детенцето ни на сестра ми да го гледа една вечер. Тогава моето мъниче не искаше да се отдели от мене. Не искаше да ходи, не можеше да издържи, не седеше без мене. И това детенце, което не можеше без мене, сега не ме иска. Иска всички други, неговите приятели, познати, но мене не ме иска. А някога не можеше без мене. Предпочита да отсъства от нас, от вкъщи, часове и дни наред. За него радост е да отсъства, да се махне, да отиде другаде. И аз, отче, как ще издържа? Как ще проявя търпение докато детето ми се върне обратно? Очаквам да чуя ключа във вратата вечер, да дойде, да се успокоя, да мога да заспя. И казвам: хайде да се върне! Хайде да се върне! Гледам часовника и минава 23.30, минава 00.00, минава 00.30, минава 02.30, минава 03.00. Веднъж се върна в 04. 30 часа сутринта. И аз чаках, чаках, чаках. Безкрайно търпение. Какво ще правя? Какво да правя? Не мога повече.” Какво да правиш? Да чакаш. „Как да чакам?” С вяра. Само с вяра. Ако вярваш в Христос, ще чакаш. Ако не вярваш в Христос, не можеш да чакаш. Защото само човекът, който се уповава на Божията намеса и помощ, чака. Другият постъпва по човешки и казва: „Ще направя моите постъпки. Аз ще се заема.” Ти обаче, който си пробвал всичко и си се разочаровал, след толкова грешки, които си направил, сега казваш, „Ех, нищо не става. Пробвах всичко. Търчах, крещях, биех, хулех, говорех рязко, хванах го за яката, зашлевих му шамар, заключих го, направих много. И знаеш ли какво постигнах с всичко това? Отчаях се. Отчаях се от себе си. Отчаях се от моите възпитателни методи, от моите техники, от моите тактики, отчаях се от моите думи. Отчаях се от себе си. Какво да правя?”

 

Знаеш ли какво мога да ти кажа, ако си се отчаял? Ти си блажен. Защото си постигнал нещо, за което другите доста ще почакат, докато го разберат. Кое? Това, че човекът сам по себе си представлява пълно (откровено) отчаяние. Да си се отчаял като родител е привилегия. Внимавай какво ще кажа, нека го обясня: когато се отчаеш от себе си, това е най-плодотворният и подходящ момент да възложиш надеждата си на Бога. Хубаво е да се отчайваш от себе си. Тогава се обръщаш към Бога.

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда.” И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи? Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?” На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси. Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да вземаш решение за всички въпроси. Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос. Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов. И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми.”

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да умра!” Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане. Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове. Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така. Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил отново и отново, молил се, и отново и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става.” Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне. След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение. Моли Бога да ти отнеме гнева. Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш, ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!” Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това.” Много. Св. Амон – осем години. Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст.” От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение. И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец? Защото Този, Когото чакаш търпеливо, не е някой случаен, а светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов. Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва. Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се е очертава в нас още от детските години. Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „ ако не се разберем до една година, ще се разделим!” Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение. „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Почакай.

 

Сещам се за един човек, който пазеше диета. Лекарят му казваше, че най-дълбоките слоеве мазнина (тлъстина) се топят много по-трудно. Ако пазиш диета, сваляш последните килограми много по-трудно, отколкото първите. Знаеш ли защо? Защото този слой мазнина (тлъстина) съществува в нас десетилетия наред. И с диетата правим именно това: обръщаме се назад и тръгваме да изгорим старите слоеве мазнина (тлъстина). Например, някой днес тежи 90 кг и иска да свали теглото си на 80 кг. 80 кг обаче е тежал преди доста години. Изминало е време, откакто за последен път е бил 80 кг. Качил е тегло, станал е 90 кг, 95 кг, килограмите му са се увеличили. За да стане отново 80 кг, той трябва да изгори тази мазнина (тлъстина), да се върне назад и да стигне до времето, когато е бил 80 кг. Трудно изчезва тази мазнина (тлъстина).

 

Така е и с нашата душа. Тя е натрупала мазнина (тлъстина). Страстите са създали такова наслояване в нас, което не изчезва лесно.

 

Трябва да проявяваш търпение към твоя човек. Да намериш място в сърцето на другия, да го оставяш да мисли, да решава, дори да си тръгне за малко, ако иска; тропосно (със своето поведение). И по място (топика), ако не издържа по друг начин. Да, остави го да си тръгне. Да отиде да отседне малко при майка си, при баща си, или и ти да заминеш; да отидеш някъде за малко сам. Да помислиш, да се успокоиш, да не бързаш. Не можеш да настояваш за любовта на другия и да казваш „ще се държиш добре с мене, ще ме зачиташ!” Това не става с натиск. Това става със свобода. Затова дай на човека си време, пространство, търпение.

 

Каза ми го и се трогнах: „Отче, остави ме девойката, която обичам, а бяхме сгодени толкова години. И аз какво да правя? Много я исках. Но знаех, че не може да претендираш за любов. Не мога да претендирам за любовта, да кажа на някоя жена „обичай ме насила, понеже аз го искам!”. И знаете ли какво направих? Оставих я да си тръгне. И сега седя и чакам. Търпя, обичайки. Търпя, болейки. Търпя, молейки се.”

 

Най-точната реакция. И ще видиш, другият ще се промени. Ако Бог иска и ако любовта, която проявяваш, е истинска; и ако твоето търпение е пълно с любов, тогава ще видиш, че човекът, който си тръгва от теб (жена ти, детето ти, съпругът ти), никъде другаде няма да намери толкова сладка любов като твоята. И ще се върне обратно. Ще отиде където иска, може да опита различни други неща, но няма да намери такава топлина, нито такова качество любов. Ще намери сурогати, фалшиви думи, користна и случайна любов; и пак ще се върне при тебе. Стига само когато се върне да те намери да чакаш. Ще чакаш ли?

 

Колко хубаво било, когато Одисей се върнал и намерил Пенелопа да го чака! Какво трогване! Помислете си Одисей да беше намерил Пенелопа омъжена с някой от кандидатите, които дебнели и търсели възможност да я вземат за съпруга. Пенелопа чакала; но и Одисей чакал. Той проявил търпение в това голямо пътуване и неговото търпение и любов били възнаградени. Защото било точно това: търпение, пълно с любов.

 

Блудният син също се върнал. Баща му го очаквал. Той проявил търпение. Той го гледал от прозореца как идва и от очите му струяла любов и носталгия; и доброта; и огромно търпение. И видял чудото.

 

Трудно е, брате мой, да проявяваме търпение. Нашата епоха е забързана и всички ни казват „Сега. Тук и сега.” Диетични центрове, изучаване на чужди езици, ускорени групи тук и там, всички ни обещават бързи резултати. Всички кухненски уреди са бързи, за две минути. Микровълнова фурна. Една минута и яденето е готово. Всичко, каквото правим в живота, има скорост. Всичко става бързо и светкавично. Идва Бог и ни казва „Знаеш ли нещо? Всичко това добре правиш, че го правиш бързо. Улесняват живота ти. Но душата отново иска дори днес, след толкова векове, своите ритми. Както тогава, когато те създадох, детето ми. Това не се е променило”.

 

Обработката на душата изисква търпение. Трябва да очакваш обещанията на Бога, за да видиш как се осъществяват. Бог е обещал много неща. И това, което е обещал, ще стане. Бог ни е казал например, че „блажени сте, ако плачете. Защото ще се разсмеете. Който плаче в този живот, ще се смее”. Изчакай. Нека ти обясня. Христос не е имал предвид сълзите, които проля вчера заради твоите нерви. Разбираш това, вярвам. Защото мнозина плачем и от нерви, когато крещим на другия и се сърдим. Той не е имал предвид тези сълзи. А ако плачеш смирено, ако плачеш понеже си онеправдан. Плакал ли си някога, бидейки онеправдан? Не защото си сърдит, твоят егоизъм е засегнат и твоят инат те е обхванал, понеже не е било по твоята. Не. Да плачеш понеже откровено са те онеправдали; онеправдан за истината. Плакал ли си някога, бидейки оклеветен? Зная някой, който плакал, бидейки оклеветен: св. Нектарий Егински. Колко ли е плакал в тази стаичка там в Атина, когато слушал толкова коментари за себе си. Той не бил безчувствен. Той нямал камък в гърдите си. Сърце имал. И със сигурност е плакал. Онеправдан, оклеветен; и чакал, и чакал. И видял справедливостта да тържествува. Кога? Докато бил жив, за съжаление, отчасти видял това. Господ обаче го оправдал напълно, макар и след смъртта му. Църквата в Александрия поискала прошка за клеветите срещу св. Нектарий и за начина, по който се отнесли с него. Светецът чакал толкова години и Бог го оправдал. Естествено, докато бил жив, хората не му дали тази сладка чаша на оправданието, а го напоявали с горчивина. С изключение на църковните хора, простите души. Обикновените вярващи винаги го обичали. Св. Нектарий обаче проявявал търпение. Затова и мнозина го наричали „Светецът на търпението, на търпеливостта”, защото изчаквал и не протестирал. И ти изчакай и ще видиш, че един ден сълзите ти ще се превърнат в диаманти, които блестят.

 

Господ е казал „Който Ме следва, още сега ще почувства рая в себе си. Аз ще Му се явя, и цялата Света Троица ще дойде и ще влезе в сърцето му. Който Ме обича, още в този свят.” И ти казваш „Къде е това? Аз не чувствам Бога.” Проявяваш ли обаче търпение? Подвизаваш ли се търпеливо? Колко? Нужно е много. Дни? Месеци. Месеци? Години, десетилетия. Направи място в себе си и остави Христос да влезе. Направи място, остави стабилно място за Христос и не сменяй постоянно пейзажа в сърцето си.

 

Когато някой става монах на Света Гора, един хубав подарък, който някои му правят, е икона на света Ипомони (от гр. ез. υπομονή – търпение). Защото в живота на монаха е необходимо търпение. Целият негов цял живот е едно огромно търпение. Живот е достатъчно монотонен: всеки ден служба, всеки ден събуждане в килията, утринна служба, правило, (молитва с) броеница, поклони. Хубаво е, разбира се, има и разнообразие, но има и монотонност в определени неща. И какво е нужно? Много търпение. В последованието на монашеското пострижение се казва „Придобий търпение”. Необходимо е да придобиеш огромно търпение.

 


Любовта не е чувство, любовта е сила




Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастирът Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не се отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-а на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник


За коварната страст, която може да те побърка


 





- Как да не се предадеш, да не изпаднеш в депресия от нарастващите предизвикателства на времето и невъзможността да им отговориш? Как съвременният човек да не се побърка от постоянния натиск?

 

- На езика на светите отци депресията се нарича униние. Тъгата е разновидност на унинието. Тя може да бъде светла – носеща радост, полезна, когато човек тъгува заради своите грехове, лоши постъпки – в резултат на нея се появява покаянието. Но има и неразумна тъга – когато човек е изгубил нещо (например, положението, което е заемал) или е загубил близки хора – и затова тъгува и се тревожи твърде много. Ако той не пресече веднага тази страст, следва хроничната ѝ форма – унинието, когато целият живот става мъка: всичко изглежда сиво и дори това, което преди е носело утеха – музиката, приятелите, не е способно да го зарадва.

 

- Това е опасно състояние, защото намирайки се в него, човек върши много глупости – понякога непоправими.

 

- И най- страшното е, че той предава това състояние и на другите. Без да искаме, ние се заразяваме с лоши неща един от друг. А когато се намираме сред радостни хора, ставаме весели, ставаме оптимисти.

 

Важно е да го разбираме и да не задържаме тази страст в себе си, защото тя не само оказва влияние върху нашето настроение, а ни разрушава физически отвътре. В резултат на унинието се появяват различни болести, нарушават се отношенията с близките. Освен това униващият човек трудно се настройва на вълните на молитвата.

 

Това е една от най-коварните страсти. Тя може да се появява и без видими причини. Например, започва да измъчва някои хора с еднообразие и да подтиква към всевъзможни развлечения. В резултат човек губи много скъпоценно време напразно, вместо да се заеме с полезен труд. Особено това се наблюдава сега, когато активно се разпространява интернетът и свързаните с него неограничени възможности. Ако човек няма вяра и страх Божий, той губи не само много време, но и директно, често без да осъзнава това, разрушава себе си, като влиза в нецеломъдрени сайтове. А ако в това блато попадне един християнин, той може напълно да забрави за своето християнско призвание, за отговорността си пред Бога, и да погуби себе си.

 

- Кои са първите признаци на унинието? Апатията, липсата на интерес към живота, към хубавото… Как да не пропуснем самото начало на болестта?

 

- Обикновено хората, изпаднали в униние, казват: ”Всичко е лошо,всичко е безнадеждно, навсякъде са само крадци и лъжци”. Това са първите признаци.

 

Свети пророк и псалмопевец Давид също пише в един псалом, че всичко е лошо, че не вижда нито един праведник наоколо: Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро (Пс. 13). Но Давид е разсъждавал така не поради униние, а защото в светлината на Божественото е виждал несъвършенството на околните. Той е гледал „ отгоре ‘’, а ние се опитваме да гледаме на света „отдолу ‘’, от кулата на болестното ни състояние, на душевното късогледство.

 

- Нима, когато всичко е лошо, проблемите са само в човека? Този, който в сърцето си има небе, вижда всичко по-различно, безоблачно. Но когато се редуват неприятности, проблеми в работата, с децата… Това е повод да се разстроиш.

 

- Почти няма човек, който да не се разстрои в такава ситуация. Но е важно веднага да събереш сили, да се концентрираш, за да преодолееш това изкушение.

 

- Как?

 

- Ние, християните, имаме най-надеждното средство за всички проблеми – това е молитвата. Дори ако в състояние на тъга и униние изобщо не искаме да се молим, много е важно да накараме себе си да го направим. Дори въпреки себе си.

 

- Дори едно „ Господи, помилуй”, ако не можем повече?

 

- Разбира се. Освен това, ако не искаш сам да се молиш, поне помоли за това други хора. И тогава постепенно състоянието на униние ще премине. Има такава народна поговорка: „Молитвата и трудът всичко ще преодолеят” (Молитва и труд все перетрут” –рус.). Освен молитвата е важно да накараме себе си да извършваме някаква полезна дейност. Унинието обикновено се засилва тогава, когато човек не е зает с нищо. Не случайно преподобни Йоан Лествичник поставя знак за равенство между унинието и леността.

 

- Какво се случва по време на молитвата?

 

- Човек възстановява загубената връзка с Източника на живота – Бога, Който е благодат, любов, радост. И тогава, каквито и скърби да връхлитат върху него, дори и най-тежки, на смъртно легло, вярата и молитвата му помагат не само да не губи бодростта на духа, а дори да се радва.

 

източник: списание “Амвон” храм св. Атанасий гр. Варна


Душеполезни поучения от св.Серафим, Софийски чудотворец


 


За да можеш успешно да се бориш срещу злото
, трябва да имаш ред в мислите си. Това се постига с повече мълчание, усамотение и молитва.

 

Винаги имай на ум и помни, че всяка дума от твоите уста е от значение и затова не се пали, за да не станеш предател на самия себе си. Затваряй устата и езика си, за да не навличаш страдания на близките и на себе си. Бъди благ и кротък с всички и тогава всяка твоя грешка те ще покриват с думите: “Абе, той е добър“.

 

Срещу враговете си се въоръжи с добро. Не си позволявай при никакъв случай да ги осъждаш.

 

Радостта не е волно чувство. Тя е съразмерна на стремежа ти да си в контакт с Бога и усещане на Неговите блага. Радостта е дар от Бога.

 

Когато те подпитват или рязко и нескромно ти поставят въпрос, за да те провокират, веднага ги парирай със „Защо питате?!”

 

Когато те подбуждат против някого, като ти казват: “Той е направил това или е казал за тебе онова”, или когато някой започне да те гневи и предизвиква, не бързай като някакъв глупав петел да се биеш, защото може да излезеш с окървавен гребен, от който да изтече кръвта ти и да умреш.

 

Когато получиш радост, смири се и знай, че тя води след себе си скърби, срещу които трябва да се бориш, а не да униваш.

 

Запечатай в ума си, че само с една неуместна думичка можеш да прогониш благодатта, а след това с много молитви ще трябва отново да я придобиваш. Усетиш ли, че почваш да говориш нещо нередно, кажи, че мисълта ти се е отплеснала и спри.

 

Самото ти излизане от къщи вече те поставя във връзка с много бесове и затова бъди внимателен, не шавай много напред-назад, излизай само при най-наложителни нужди и то с голямо самообладание и молитва.

 

Точно когато най-много ти се иска да кажеш нещо или когато те предизвикват и усещаш, че започваш да се разгневяваш или възбуждаш, тъкмо тогава се въоръжи с търпеливо мълчание или със задължително бягство, ако насреща ти е възпламеняващ мил образ. Мълчанието и бягството са ни дадени точно за тези случаи. Всеки може да си мълчи, когато е спокоен и необезпокояван. Печелившото мълчание е онова, което се проявява точно тогава, когато ти се предоставя случай да говориш.

 

Изкушенията се дават, за да се преодоляват, а не да падаш пред тях. Но за тая цел е нужно веднага, щом се появи изкушение, особено ако е свързано с гняв или блуд, да осъзнаеш своята немощ и усърдно да попросиш помощ от Бога с думите: “Господи, немощен съм, затова прояви в мен силата Си, защото без Твоята подкрепа не мога да устоя.”

 

Мълчанието е просто и затова в него е силата и победата. Силата върви с отговорността. Нека се дразнят по-често от мълчанието ти, отколкото от думите ти. И често повтаряй: “Моля! Простете!“

 

Обидите, които отправяш към другите, които и да са те, въртят се, въртят се и пак върху твоята глава падат. Отговори, когато те засегнат, но кротко, учтиво и с достойнство, без непристойни обиди и крясъци, които само издават слабостта ти. За да имаш нещо общо с Родения в яслите, трябва да търпиш спокойно униженията.

 

Денят зависи от вечерта, т.е. от предварително извършената за следващия ден молитва, откъдето следва ранно лягане, спокоен сън и навременно ставане на следващия ден.

 

Блудният бяс се обуздава, като се избягват поводите за него, т.е. като се въздържаш от пресищане, многословие и особено от съдене /злодумство/.

 

Внимавай в отношенията си с кръстените, не лукавствувай, защото техният ангел-пазител, когото са получили при кръщението, научава от твоя ангел-пазител за недобрите ти настроения към тях и ги предупреждава.

 

Изправен ли си пред много фронтове, захвани се с единия от тях и така ще видиш как да се оправиш и с другите.

 

Не проклинай, не осъждай дори дявола, защото ще попаднеш под ударите на собствените си проклятия и осъждания, защото и в тебе самия има много от дяволските черти.

 

Когато се наложи да се защищаваш, не пиши цели доклади. Отбранявай се само по конкретния случай и не зачеквай други въпроси. Дръж се човешки с всички. Не обръщай внимание на хорските приказки и клюки. Не напускай мястото си или работата си и се опитвай там да си пробиваш пътя.

 

Бог и ти – друг няма. Каквото сам си направиш, това ще бъде. Стане ли нещо, не обвинявай другите и не ги съди, но само себе си дръж отговорен и ще си в покой и на земята, и на небето.

 

Първото условие за всеки възход е смирението, т.е. да почувствуваш безсилието си и цялото си упование да възложиш на Бога.

 

Бог обича смелите и смирените.

 

Вижда ли ти се нещо тягостно и безизходно? Униваш ли? Отчайваш ли се? Или обстоятелствата ти се виждат непреодолими? Знай, че при всички тези случаи насреща е дяволът и поради тази причина веднага започвай да повтаряш многократно молитвата:“Господи Иисусе Христе, помилвай ме!“

 

Срещу злото трябва да се излиза с добро. Но не с половинчати средства и половинчато добро, не с нещо малко по-добро от злото, а с пълно, безрезервно добро. Само тогава има шанс да победиш злото с добро.

 

Уловиш ли се в непристойни и греховни мисли, веднага ги отстрани с молитва и не допускай да се стига до чувства, думи и дела. Ти не можеш да спреш ветровете, които духат, но се скрий на завет.

 

Щастлив ще си, ако всяко сполетяло те нещастие считаш за воля Божия, насочена към твое и за близките ти добро. И в ада да те пратят, и там се дръж за Бога. Три са степените на спасението: 1. Да не грешиш. 2. Сгрешил си – разкайвай се. 3. Зле се каеш – тогава търпи идещите скърби.

 

Не участвувай в никакви клевети, доноси и злословия. Прикривай врага си – само тогава и Бог ще те прикрива. Хубаво и здраво запомни нещо кардинално, а то е, че докато не запушиш устата си и не престанеш да осъждаш и обиждаш, винаги ще бъдеш неблагоуспешен. Със сигурност знай, че при каквато и да е обида и закачка или каквото и да е зло, идещо към теб от другите, кроткото и християнско държание е единственият отговор, при който ще има най-малко сътресение и вреда за тебе и близките ти!!! Запомни, това е нещо основно и животоспасяващо!

 

За да не изпадаш в блуд и гняв, по-ценното и от поста дори е мълчанието и то не въобще да не говориш, а да задържиш езика си от осъждане и злоречие. Запомни хиляда пъти, че нашият най-смъртоносен враг и злокачествен тумор, от който трябва да се освободим на всяка цена, е злословието, осъждането, многото приказки – това е, което ни разяжда и води към сигурна гибел.

 

Не скитосвай и не обикаляй от църква на църква, от манастир на манастир, от град в град и от държава в държава, защото благочестието не е в това. Стой на мястото си и там води битката с тъмните сили. Не се разпилявай.

 

По-добре не говори за нещата, които възбуждат страстите.

 

Човешката душа е като непревземаема крепост. Ключовете за нея Бог е поверил на самите нас. Ние сме тези, които с послушанието си към бесовете предаваме тези ключове в ръцете на злите, за да ни погубят.

 

Които съдиш и обвиняваш, вземаш върху себе си вината им.

 

Най-печелившата инвестиция, най-изгодният влог е добродетелта и милостинята.

 

Бог към нищо не благоволи така, както към премахването на прилепналата към душата гордост. Както и да се променят отношенията и обстоятелствата спрямо теб, душата ти трябва да си остава в еднакво непроменено просто и добродетелно разположение и състояние.

 

Когато дяволът не може да те провали по верови въпроси, подбужда те към осъждане, блуд, гняв, за да те залови в нравствен грях.

 

За всяко добро дяволът е направил фалшив дубликат, който трябва да умееш да разпознаваш.

 

Гневът не произтича от болест, а от гордост. За да не се предаваш на раздразнителност и гняв, не трябва да бързаш. Много внимавай над себе си да не оскърбиш някого с презрение.

 

Ако приемаш хората в Божие име, то всички ще бъдат добри към теб.

 

Когато те нападне мрачно настроение, не забравяй да укоряваш себе си, като помниш колко си виновен пред Бога. Осъзнай, че не си достоен за нещо по-добро и веднага ще получиш облекчение от мрачните, неприятни помисли. Почувствуваш ли се неспокоен, повтаряй често: “Търси мир.“

 

 

В света не съществуват дреболии. Всичко в света има своя цена и последствия.

 

Голямото добро и зло започват винаги от малкото и незабележимото.

 

Не забравяй, че разбойникът тридесет години разбойничил и като се покаял, влязъл в Рая, а Юда цял живот бил при Господа, но накрая Го предал.

 

Хвалят ли те, не говори нищо, наведи глава и очи и мълчи или пък посочи причината – Божието дарование.

 

Вниманието ни трябва да е насочено към нашия вътрешен живот, така че да не забелязваме това, което става около нас. Тогава няма да осъждаме. От неправдите тук много да не се огорчаваме и да се отнасяме към тях равнодушно. Правдата не живее на нашата земя. Ние очакваме ново небе и нова земя, където обитава правдата. Не се огорчавай, ако хората не те ценят и са несправедливи. Ти работиш заради Бога, а не заради хората. На другите оказвай милост, а към себе си бъди строг. За другите няма да отговаряш, затова следи не тях, а себе си, защото само за себе си ще отговаряш.

 

Който си мисли, че има добродетел, я загубва.

 

Мъдър е онзи, който у всички вижда хубавото, а у себе си – лошото. Глупавият у всички вижда лошото, а себе си счита за най-достоен.

 

Като се събудиш, кажи: “Слава на Тебе, Боже!” и не си припомняй сънищата си.

 

Когато работиш, казвай си: “Господи помилуй!”

 

В църква не говори, от такава привичка идват скърби.

 

Когато се молиш усърдно, внимавай – ще последват изкушения.

 

С хората, особено тези, които не са от твоя пол, не трябва да се отнасяш свободно, за да не служиш за съблазън.

 

Гредата, която имаш в окото си, когато съдиш другите, е гордостта – нея трябва преди всичко да извадиш. Гордият се лекува от Бога с вътрешни скърби, а смиреният търпи всичко, което иде от хората, като си казва, че е достоен за това. Бъди към всички почтителен, но не ласкателен. Поклони се и бързо си отиди. Гледай в земята, защото в нея ще отидеш. Смирението изисква да отстъпваш на другите, като се покоряваш и на по-младите, като считаш себе си за най-лош. Който отстъпва, той повече придобива. Смирявай се и всичките ти дела ще потръгнат. Ако някой ти се сърди, попитай го за причината. Ако някой ти е гневен, угаждай му. Мълчи пред всички и ще те обичат всички.

 

Ако те нападнат хулни мисли по отношение на Бог и светите неща или осъждаш, укорявай себе си в гордост, а на мислите си не обръщай никакво внимание.

 

За да запазиш в себе си страха от Бога, изпълнявай заповедите Му, като Го молиш Той да ти помага в това.

 

 

 

Бог обича трудовете.

 

Докато сме на земята, никъде не можем да минем без скърби.

 

Живот за Бога – това е нашето земно призвание.

 

За да се чуват молитвите ти, първо се помоли за враговете си, та и Бог да ти помогне, въпреки че с твоите грехове си станал Негов враг. Второ, протягай ръце към нуждаещите се и според силите си задоволявай ги, защото само така ще можеш да достигнеш висотата на милостивия Бог. Трето, не забравяй да помолиш Бог да усили вярата ти. След това необходимо е да си смирен, та към тази низина да могат да се стекат Божиите блага.

 

Почти винаги, когато сме в добро физическо и духовно състояние, стават сривове. Това е, защото се самозабравяме. Изпускаме позицията на предпазливост и въздържане. Успехите най-лесно се губят в момента на спечелването им. Древните подвижници са учили да се придържаме към един умерен, но постоянен режим на хранене и поведение. Бъди много внимателен, именно когато се чувствуваш най-добре поради някакъв свой успех. Плодовете на многото ти усилия могат да бъдат изгубени за миг нехайство.

 

Христос изисква да бъдем като децата. Детето се чувствува уверено, когато се държи за ръката на баща си. У него няма и следа от съмнение, че добрият татко ще му даде, каквото то поиска. Когато се молим на Бог, трябва да имаме същата детска жива вяра по отношение на нашия Небесен Отец. Това е едно от условията молитвите ни да бъдат чути. То е дар от Бога и затова преди да се помолиш за каквато и да било нужда, първо измоли Бог да те избави от неверието и да усили вярата ти.