Послушница на своя син
Януари 30, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор :
Обителта, посветена на архистратиг Михаил на гръцкия остров Тасос, е подворие на манастира Филотей в Света Гора. Тук старицата Теофано, майка на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски), е прекарала последните години от живота си и се е представила в Господа на 27 февруари 1986 г. Герондисата на манастира игумения Ефремия е благословила да се запишат разказите й за старицата Теофано, а също и спомените за нея от сестрите на манастира.
Старицата Теофано е наричана в манастира на архистратиг Михаил „баба“, както и изобщо в духовното семейство на стареца Ефрем Аризонски. „Дядото“ е наричан старецът Йосиф Исихаст, духовен отец на архимандрит Ефрем, затова и старицата Теофано е станала „баба“. Как тази обичана жена, изживяла по-голямата част от живота си в света и прорастила трима сина, един от които е станал светогорски игумен и велик старец, е достигнала такава духовна висота, ще се опитаме да разкажем в тази статия.
Иска ми се примера на тази православна християнка, съчетаваща в себе си добродетелите и на майка, и на монахиня, да вдъхнови нашите боголюбиви читателки, както мирянки, така и монахини, за да се стараят да й подражават по своите сили в подвизите и молитвите. Освен това се надяваме читателите на тази статия да възлюбят майка Теофано, да почнат да се обръщат към нея за молитвена помощ и да просят от нея застъпничество и вразумление, без съмнение вярвайки, че тя има дръзновение в Господа Бога, Когото така е обичала и на Когото искрено и от цяла душа е служила до последния си дъх.
Човек на молитвата
Старицата Теофано (със светско име Виктория Мораитис) е имала истинска майчинска любов към хората. По характер била строга, но с любов. Тя била строга преди всичко към себе си, а после към другите, към тези, чиито души Господ й дал да се грижи за тях – към своите деца и млади послушници. Старицата е била човек на молитвата, но освен това била и много милосърдна и милостива, въпреки своята строгост.
Тя била вярваща жена, редовно посещавала храма, но в ранната си младост живяла без някакви особени подвизи и нямала старец, който да я направлява в духовния й живот. Обичала да посещава нови места, да пътува. Едва след пожара, случил се в дома й и след някакво чудо, свързано с този пожар, тя се обърнала с цялата си душа към Христа. Скоро след това Господ й пратил духовник.
Както е известно от книгата на архимандрит Ефрем „Моят живот със стареца Йосиф“ духовник на нейното семейство станал отец Ефрем (Караянис), ученик на Йосиф Исихаст, който излязъл от Света Гора и се настанил в град Волос. Той станал духовник на общината, член на която била Виктория и нейните приятелки. Някои от тях се омъжили, други избрали пътя на монашеския живот. Виктория се отличавала сред тях със своята скромност и боголюбивост, имала такъв дар на молитви, бдения и човеколюбиви дела, че нейният духовен старец Ефрем казвал: „Всички ние заедно не струваме колкото Виктория.“
Нейният мъж, Димитрий Мораитис, също бил вярващ човек, посещавал богослуженията, но нямал такава ревност към Бога, като неговата жена. Но никога не й пречил в духовния й живот и подвизи. Например Виктория постоянно се подвизавала в пост, както по време на църковните пости, така и извън тях. Готвейки се да приеме Светите Христови Тайни, тя, по благочестивата гръцка традиция, съблюдавала така наречения „триимерон“ – пълен тридневен пост без да вкусва храна. При всичко това тя вършела необходимата домашна работа, включително възпитанието на своите деца. След три дни на пълно въздържание тя се причастявала със Светите Христови Тайни и вкусвала малко храна в този ден, защото на следващия отново започвала да се готви за причастие с нов тридневен пост.
През нощта често се събуждала и ставала за молитва в кухнята. Молела се коленопреклонно със сълзи и множество поклони. Нейният син Янис, бъдещият старец Ефрем й казвал: „Мамо, когато завършиш молитвата си, събуди ме за да се помолим заедно.“ Така той още от детство, благодарение на майка си, обикнал нощната молитва. Когато бил малък, му било трудно да се моли дълго, но се стараел да се събуди и помоли, колкото може.
Както вече казахме, мъжът на старицата Теофано й позволявал всичко онова, което било свързано с пост и духовен живот, но не се стремил да подражава в подвизите й. Той бил от така наречените „умерени християни“. Имал си своя работа – неголяма дърводелна, където се трудел заедно със синовете си, обучавайки ги от ранна възраст в своя занаят и мечтаейки да им остави работилницата в наследство. По-късно тази професия наследил по-големия брат на стареца Ефрем – Николай. Той се трудил там всеки ден, вече със своите деца и внуци.
Военните години
Димитър и Виктория имали четири деца. Първо се родила дъщеря им Елена в 1924 г. Виктория била сираче и докато се омъжи й се налагало да чисти дома на съседите си за прехрана. Това вършела от единадесет годишна възраст. Една от жените, у която работила, била особено добра към нея. Тя полагала грижи към Виктория и дори й помогнала да се омъжи. Затова първото й дете нарекли в нейна чест – Елена. Еленица – така наричали момиченцето, умряло в ранна възраст. След това Виктория имала трима сина – Николай (1926 г.), Йоан (бъдещият старец Ефрем, 1928 г.) и Христос (1930 г.)
През Втората световна война Гърция била окупирана. Във Волос и другите градове настъпил глад. Принуждавали се да събират и ядат трева, за да оцелеят. Освен това мирните жители били в постоянна опасност от страна на окупаторите. Но молитвата на Виктория пазела семейството и децата й в тези трудни години. Неведнъж бъдещият старец и неговите братя буквално по чудо избегнали смъртта.
В тези години, за да помогнат на родителите си в прехраната на семейството, Янис и неговите братя продавали всякакви неща на градския пазар – хинин, копчета, кибрит… Веднъж, когато Янис и Николай отишли да продават, пазарът бил обкръжен от немците, хванали всички, които били там и казали, че ще ги разстрелят. Николай бил излязъл от пазара малко преди това, затова не бил хванат, а Янис се оказал между тези, които немците повели на разстрел. В последния момент жителите на града уговорили немците да пуснат поне жените и децата. Янис тогава бил на 15 години, но бил нисък и слаб от глада и слабото си здраве и изглеждал по-малък от възрастта си. В Гърция в тези години момченцата носели къси панталонки като шорти, и зиме и лете. Старецът бил с една глава по-нисък от юношите на неговата възраст и на 15 години още носел къси панталонки. През тези години изобщо дрехите се носели дълго, кърпели ги докато се съдерат съвсем. Това и го спасило – благодарение на детските дрехи, ниския ръст и слабостта, минал за дете, и в последния момент го пуснали заедно с жените и другите деца, а всички юноши и мъже в тоя ден немците разстреляли.
В друг ден пак там, на пазара, войниците хванали и пребили почти до смърт по-големия брат на стареца, Николай, без никаква особена причина.
В тия дни често виждали обесени хора. Живеели в атмосфера на постоянен ужас и страх. Само вярата и молитвата поддържали Виктория и нейното семейство. Когато започвала бомбардировка, всички съседи бягали в бомбоубежището или се криели по мазите, а Виктория заставала на колене пред иконите и се молела. Толкова силна била вярата й.
Известие от Господа
От самото начало Виктория знаела, че едно от децата й ще стане монах. Тя получила две известия от Господ за това. Ето как узнах какви са били те. Когато беседвах със старицата Ефремия и сестрите от манастира на архистратиг Михаил, не можаха да си припомнят какви бяха те.
Тогава старицата Ефремия заключи: „Има само един вариант да се узнае, как е било – трябва да се говори с някой, на когото старицата Теофано лично е разказвала за това събитие, с някой човек, който е познавал добре старицата в нейния живот.“ Тогава аз мислено помолих старицата Теофано и стареца Ефрем да ни изпратят такъв човек, защото не ми се щеше да пиша нещо, което не отговаря на действителността.
В последния ден от пребиваването си в Гърция, когато се намирах в един от манастирите на стареца – в обителта Възнесение Господне, в местността Проти, окръг Серес тук дойдоха група поклонници от град Волос – роднини на старицата Теофано и стареца Ефрем. Сред тях бе Елени Ксени; като разбра, че аз съм дошла от Аризона, се разговорихме и ми каза, че е духовно чедо на стареца Ефрем от 12-годишна възраст (а сега бе на 65 г.). Веднага след това сама, по собствена инициатива започна да ми разказва историята на виденията, които липсваха в моето повествование. Ето какви думи записах:
„Герондиса Теофано, с която се запознах в Портария, е разказвала на моята майка затова, как Господ й дал два знака за стареца Ефрем. Това са били видения между сън и наяве. Първия път тя видяла три венеца, които полетели към небето. Два от тях били лаврови венци, а един златен, и този венец полетял по посока на Света Гора. Тогава тя била бременна, а и не знаела, колко деца ще има. Когато й се родило третото дете, бъдещият геронда Ефрем, 40 дни след раждането, между сън и наяве, тя чула глас: „Виктория, излез навън, погледни своя син, стареца, който пристигна от Света Гора.“ Тогава тя с учудване си помислила: „Как така? Аз току що родих дете! Кога успя да стане монах?“ Но все пак излязла от дома и видяла стареца – новороденият младенец на няколко дни, но във вид и образ на йеромонах, в пълно игуменско облачение, украсено с цветя и злато.“
Знаейки, че Янис трябва да стане монах, Виктория била особено взискателна към него. Но тя била любяща, макар и строга майка. Братът на стареца Николай отбелязва, че винаги искала от детето точното изпълнение на своите поръчения: „Не на половина, а цялото и точно, както трябва.“
В 1947 г. старецът Ефрем отишъл на Атон. Баща му не искал да го пусне, не го благословил да стане монах – нужен му бил помощник в дърводелската работилница, където винаги имало много работа. Тогава майката помогнала на Янис да замине тайно. В дадения случай тя постъпила против волята на мъжа си, защото знаела, че волята на Господ се състои в това синът й да стане монах.
Това станало така. Когато Янис навършил 19 години и техният духовник, отец Ефрем го благословил да отиде на Атон, майката помогнала на сина си да приготви всичко необходимо за път. Бащата, знаейки силното желание на сина си да отиде на Атон, строго го контролирал и искал той да му докладва къде се намира и кога ще се върне. Тогава при тях имало курсове за катехизация, нещо като училище за младежи, което Янис посещавал редовно. Баща му не му пречил да ходи на тези уроци, които водел техният духовник, отец Ефрем. В деня на отпътуването му за Атон майката посъветвала Янис да напише бележка на баща си, че отива на урок по катехизация и ще се върне по-късно. В своите беседи старецът казвал, че това даже съответствало на действителността – какво друго, ако не уроци по катехизация му предстояли на Атон за начало?
Янис оставил бележка, взел приготвените вещи и пеша се отправил към пристанището, за да вземе кораба за Атон. Бащата се върнал от работа и попитал Виктория къде е синът им. Тя му показала бележката и той, като я прочел, се успокоил. Но след като минал часът, когато Янис обикновено се връща от урока, бащата се разтревожил и започнал настойчиво да разпитва жена си. Накрая тя била принудена да му разкрие истината. Тогава бащата изрекъл с гняв: „Това няма да стане“, грабнал велосипеда и се втурнал към пристанището, с надежда да догони сина и да го върне вкъщи. По пътя той паднал от велосипеда и толкова силно се ударил, че не бил в състояние да продължи преследването. Бил принуден да се върне у дома с празни ръце. В своите беседи старецът казвал, че видимо такава била волята Божия, в онзи ден той да се качи на корабчето и да отплава за Атон.
Приемане на монашеско пострижение
От Атон той написал на майка си само едно писмо, в което казвал: „Тук ние, мамо, не се мием с вода. Ние се мием със сълзи.“ След това много години от него нямало никакви новини. Както знаем, за пръв път старецът излязъл от Атон в света по завещанието на стареца Йосиф, за да посети след неговата смърт своята родина, град Волос, и да поеме духовното ръководство над сестринството, което по това време се намирало в един дом в местността Стагиятис в района на Пилиу. Тогава той се срещнал със своята майка и както знаем, тя дори не го познала – дотолкова старецът се бил променил за годините, преминати в подвижнически трудове.
В 1962 г. по благословението на стареца Ефрем сестринството от Волос придобило малък парцел в местността Портария в планинската част на Горен Волос, за да си построи обител. Преди там нямало манастир. Веднага след това била пренесена чудотворната икона на Божията майка, която дотогава се намирала в къщата в Стагиятис.
След пренасяне на иконата на новото място започнали работи по ремонт на зданието и благоустройство на земята и в 1963 г. сестринството се преместило в Портария. Скоро старецът Ефрем извършил първото пострижение в новопостроения манастир – над своята майка Виктория, която била наречена Теофано и над нейната приятелка, която нарекли Матрона. Старецът Ефрем нарекъл своята майка в чест на блажената царица Теофано (поч. 893 – 894 г.), съпруга на Лъв Мъдри. Старецът много я почитал, затова и нарекъл майка си така в нейна чест, а след нея много игумении и монахини получили същото име.
След пострижението старицата Теофано не останала в Портария, а се върнала за известно време обратно в дома си. По това време нейният съпруг, бащата на стареца Ефрем, бил умрял, но най-малкият от синовете й, Христос, още не бил женен. Старицата живяла в дома си заедно с малкия си син дотогава, докато той се оженил, след което вече окончателно се прибрала в Портария, в манастира.
Скоро след пострижението на своята майка, старецът Ефрем извършил пострижение над Мария, която нарекъл Макрина – тя станала игумения на манастира в Портария. Старицата Теофано била нейна възприемница в пострижението, затова майка Макрина я смятала за своя старица и духовна майка. В Портария в продължение на много години те делели една и съща килия и продължавали съвместните молитвени подвизи, които правели още в света в дома на Виктория, затваряйки се през нощта в кухнята, за да прекарат часове в съвместна коленопреклонна молитва. Те били големи молитвеници. Местните жители свидетелстват, че виждали, как нощем от манастира към небето се вдигали два огнени стълба – това били молитвите на стариците Теофано и Макрина.
Така старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.
Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.
Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените в литийната част, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да присядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.
Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досаждали, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя задрямала. След малко клепалото заудряло за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.
Последно изпитание
Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и се парализирала. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голяма майсторка във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.
Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:
„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).
Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. И къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, една от монахините, така обикна майка ми, че просто думи нямам! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…
Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…
И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнателност за пръв път обръщаше внимание на окръжаващия свят. Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх, цяла една река от страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.
Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя притежаваше изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“
След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.
Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да му се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се помолих.
Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.
На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.
За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.
Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е рекъл Христос – смъртта, това е само сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.
Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, нашивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия неин живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“
Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.
Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция примерно на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.
Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който се съдело, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.
По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!
източник: Православие.ру
