Изповядвайки се пред стареца Паисий Олару
Февруари 8, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Протосингел Константин Кирил
Срещнах стареца Паисий Олару по време на поклонничеството си в манастира Сихастрия и скита Сихла, заедно с моите съученици и преди всичко с моя уважаван отец и професор Константин Галериу, истински брилянтен водач в търсене и намиране на духовни съкровища.
По време на моето следване в Богословското училище в Букурещ бях посъветван от някои познавачи да чета свещени текстове в оригинал и едновременно с това да изуча повече езици, отколкото ми бе възможно. В един момент изпаднах в остра екзистенциална криза, която ме накара да се замисля върху смисъла на моя живот. Изморен и объркан, реших да направя пълна изповед (започвайки от моето детство) пред най-скъпия духовен отец, който някога съм срещал, стареца Паисий Олару.
В един от моите лични разговори със стареца архимандрит Никодим Сакеларие, той каза: „Старецът Паисий и старецът Клеопа са истински монаси и велики изповедници. От тях може да се научи много.“
И така купих билети за влака от Букурещ до Молдова. Въпреки, че тичах да хвана влака, го изпуснах. Ядосан и нетърпелив се върнах до гишето за продажба на билети и реших да взема следващия влак, който напускаше Букурещ, въпреки че щеше да ми се наложи да обиколя цяла Румъния. И така, взех влака по маршрута Брашов – Чичеу – Онести – Аджуд – Бакъу – Пиатра – Нямц, след това хванах автобус. Вървях пеша през целия път от Агапия до Сихла. Бях си нахвърлил едни странички със записки с дребни букви, за да се изповядам възможно най-подробно пред този свят мъж.
Старецът живееше в малка къщичка нагоре по хълма, вдясно от една църква. Точно преди да пристигна, силна буря разпръсна поклонниците, които идваха да видят Стареца. Аз го намерих откъм южната част на това място, в малка градинка между скалите. Приближих се, целунах му ръка, поисках му благословение и настоях доста рязко да чуе моята изповед. Той ми отговори направо, че това е невъзможно.
Сконфузих се от неговия отговор и си помислих, че може би това е защото не съм бил достатъчно любезен и уважителен и, че първо е трябвало да си поговорим преди да чуе моята изповед. Така, че опитах да завържа някакъв разговор и след това пак го помолих да ме изповяда. Старецът Паисий отново ми отказа. Направих последно усилие да го убедя да чуе изповедта ми, но и сега ми каза „не“.
Недоволен, объркан и развълнуван, аз го попитах, „А защо не?“ С дълбок глас той отговори: „Не мога, защото съм сляп.“ Отговорът премина като гръмотевица през мен. Помислих си: „Господи, не бих могъл да нося неговият кръст“, повече няма да съм способен да чета свещени текстове от целия свят на техните оригинални езици! – за мен това щеше да е голям удар. Признавам, че няма да е по силите ми да нося такъв кръст – „Защо го даде на своя възлюбен ученик, о Господи?“ – Но все пак, това не беше моя работа. Във всеки случай – си мислех – по-добре мъртъв, отколкото сляп.
Тежестта на неговия кръст ме разтърси. Въпреки това, моето егоистично упорство донесе следната мисъл в съзнанието ми: „Е, в действителност това, което искам от него е да ме изслуша, не да ме гледа.“ Помислих това без да го изричам на глас. Тогава той ме попита: „Знаеш ли къде е най-лошото място?“ Аз казах, че не знам. Той каза: „Най-лошото място е там, където съм. “ Попитах го отново дали ще чуе моята изповед.
Неговият категоричен отказ породи в ума ми следната мисъл: „Чудя се защо Старецът ме отхвърли? В края на краищата аз съм образован мъж, а той е просто един обикновен човек.“ В следващия момент бях изправен пред лавина от въпроси: „Какво търсите, идвайки при мен, един прост и необразован човек.“ Старецът се обърна към мен директно по име – „…защо не отидете да се изповядате и да говорите с вашите известни професори и ръководители – Отец Стънилое, отец Галериу и всички останали?“
Чувствах се, че бях в един друг свят в неговото присъствие. Пространството, времето и дълбочината на неговите думи приемаха едно ново измерение, сякаш че идва от друг свят. Изненадах се отново от точността на информацията, която ми даде, въпреки че не му бях казал името си, къде уча и кои са ми преподавателите – той ги знаеше. Огледах се наоколо – не видях никой друг, нямаше електрически кабел, нито телефон – да не говорим, че не бях споделял с никого моите планове за отиването и изповедта при Стареца Паисий. След това разбрах, че е харизматичен старец, че знае всичко, и че е имал дар на прозорливост от Бога.
Настоях за пореден път, опитвайки се да го накарам да ми обърне внимание. „Знаеш ли, отче, аз съм беден, направих много усилия, за да пропътувам целия път до тук за изповед.“ Той отговори: „Знам, че сте изпуснали влака си в Букурещ. Знам, че сте дошли тук след голям обход през Брашов, Чичей, Аджуд, Бакъу, но – не мога.“ И тогава ми се стори, че сякаш искаше да отклони темата на нашата дискусия, позовавайки се на това колко трудно е било да се преместват някои скали… Разбрах всъщност какво означаваше това – беше състоянието на моето сърце, което беше като камък. Отецът се позоваваше на Пророка, който казва, че сърцата ни трябва да се променят от каменни – в сърца от плът, за да може Бог след това да ги поднови със своя Дух. Силата на неговата вътрешна молитва беше способна да строши камъка на закоравялото ми сърце.
Какъв горчив вкус, причинен от отказа му и от моето наранено его. Реших да направя още един опит. Този път той обоснова отказа си с думите: „Аз съм ужасен човек, много упорит и горд.“
Разбрах, че непрекъснато ми показва огледалото на моя вътрешен живот. Реших да се откажа. Тази мисъл ми хрумна и си казах: „Спри да тревожиш този човек! Не губи времето му за молитва. Целуни ръката му, поискай му благословение и си отивай.“ Не бях завършил мисълта си, когато отец Паисий отново ме изненада, като каза: „Сега, мили мой сине, мога да чуя изповедта ти.“
Той ме хвана за ръка и ме заведе в килията си с малки прозорци, сложи си епитрахила и фелона, запали свещ и започна да казва молитвите преди изповед от сърце. В същото време взех листите с бележките от джоба си, като исках да направя пълна изповед. Опитвах се да хвана един лъч светлина от свещта и от малкото прозорче, за да мога да прочета всичко, което бях записал.
За пореден път – изненада. След като завърши молитвите си, отец Паисий започна да ме пита и да ми казва моите грехове, в реда, в който ги бях писал на листите. Имах чувството, че ще се запаля. Бурята от мислите и емоциите рязко ме бяха отклонили. Въпреки това, една лоша мисъл ми дойде в ума: около половин час след като отеца беше започнал да ми казва собствените грехове, си казах: „Отец Паисий е свят човек, но не е Бог.“
В началото си помислих, че е просто съвпадение, че е случайност да знае няколко неща за мен – но след като 45 минути той казваше дума по дума всичко, което бях написал в моите собствени листи, аз съвсем отстъпих – това беше твърде много! …
С натъжен глас той ми каза: „Скъпи ми сине, защо все още се съмняваш, дори и сега?!“ Тогава разбрах, че всичко, което ми казваше, за това, че съм сляп, глупав, със сърце като камък, инат, горд и всички други неща, за които ме обвиняваше е било, за да ми помогне да се събуди в мен смирението, покаянието и сълзите. От този момент нататък той промени своя метод на изповед.
Той ми казваше това, което беше в моя ум и сърце, и това, което е написано на листите ми, в продължение на повече от три часа. В един момент, спря, сякаш раздразнен, разстроен от мълчанието ми, но и за да прикрие дарбите си, които притежаваше и, които се разкриха в неговата килия и ми каза: „Първо ме смути един час да слушам твоята изповед – сега… казвай, това, което трябва да ми кажеш.“ Аз отговорих: „Отче, ти ми каза всичко. Нямам какво повече да кажа.“
Тогава той се обърна към мен, с думите, с които моята майка ме наричаше като дете; след това ми каза имената на моите родители, колеги, роднини, приятели, учители; възрастта им, професиите, значителни подробности за тях и много други подробности, свързани с живота на всеки. Стотици, стотици имена. Това ме накара да мисля, че най-страшните институции, чиято конкретна задача е да записват най-малките подробности в личното досие на човека, са само шега в сравнение с огромното количество информация, която отец Паисий ми даде в този ден.
Кулминацията на моята изненада беше, когато започна да ми говори за бъдещето. Разказваше ми историята на манастира Свети Стефан Велики в Путна, по начин, по който не би разстроил политическите власти, които са така враждебни към Църквата, както в миналото, така и сега.
В момента, в който започна да казва опрощаващите молитви, аз вкусих небесните радости предварително. Веднага забравих всичко, което ми беше казал за бъдещето, но когато събитията по-късно настъпиха в моя живот в ума ми се върнаха думите на Светия отец. В продължение на 30 години от моя живот думите, които ми бе казал отец Паисий Олару, се сбъдваха с математическа точност.
Нямам думи да опиша истинската радост, която чувствах, когато отец Паисий казваше опрощаващата молитва.
източник:valahia.wordpress
