Добродетелите на сърдечното пространство
Април 11, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : митр. Николай Месогейски
Откъс от книгата на Месогейския и Лавреотикийски митрополит Николай „Великата Четиридесетница – пътят, целта, наградата”. Книгата съдържа беседи, проведени в течение на Великия пост през 1997, 2005 и 2007 години след вечерните богослужения.
Периодът на Великата Четиридесетница е преди всичко период на духовни подвизи и принасяне на духовни плодове. Всички християни, всички вярващи, всички членове на Църквата, всеки, който иска да преживее този период угодно на Бога, след общата разслабеност на целия ни живот, на която помага и нашето паднало естество, полага усилия, съсредоточава силите си и започва трудно седем седмично шествие. Четиридесет и девет дни сякаш не са много, но те са напълно достатъчно, за да ни дадат вкус към Божественото и накрая да напълнят ръцете ни с пожънатите духовни плодове. Тези духовни плодове са добродетелите – резултат от Божията благодат, „всеплодието на Божествените заповеди”1, за което говорят степенните на трети глас.
За добродетелите е казано много: деятелни, съкровени и вътрешни, отнасящи се ту към една, ту към друга категория, събрани в знаменитата книга „Лествица” на свети Йоан Синайски – книга, която съгласно устава на манастирските богослужения, се чете на части в течение на целия пост. Нашата свята Църква се отнася към тази книга с особена почит и я споменава в четвъртата неделя на поста. Дори само фактът, че тя се използва в продължение на Светата Четиредесетница, свидетелства за важността, която Църквата придава на култивирането на добродетелите и на тяхната връзка с истинското покаяние.
Реших, че трябва да посветим беседите през този пост на по-задълбоченото и съществено осмисляне на добродетелите, като ги разделим на определени категории.
Нека разгледаме първите седем добродетели. За отправна точка може да ни послужи думата, характеризираща първата вечерня от Великата Четиридесетница – вечернята на опрощението. Каква прекрасна дума – опрощение! В днешното евангелско четиво ние чухме какво бе казано по този въпрос: Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец (Мат. 6:14). В този ден Светата Църква ни напомня и ни подбужда преди да встъпим в попрището на добродетелите, преди да положим начало на духовните подвизи на Великия пост, непременно да се запасим с благословението на опрощението. Четиридесетницата започва с опрощението, но опрощението е и неин печат, неин завършек, печат на Страстната седмица. Опрощението е необходимо условие за приобщаването ни към радостта на Възкресението. Вечерта на Велика Събота, преди да бъде възгласено „Христос воскресе!”, ние пеем стихирата „Воскресения ден”2, в края на която се казва: „ да простим всичко заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна”. Т.е. поради Христовото възкресение да си простим всичко един на друг и тогава ще пеем: „Христос воскресе”. Условие за резултатност на нашия подвиг, съпровождан от жътва на духовни плодове, е опрощението, с което трябва да започне всичко. Условие за преживяване, за приобщаване към радостта на Христовото Възкресение отново е опрощението. Условие за прощаване от Бога на нашите грехове е нашата собствена прошка на другите хора. Същото казваме и в молитвата „Отче наш”. Условие за приобщаване към чашата на живота – Божественото причастие – е опрощението. Ако не сме се помирили с близките си, с хората, които сме наранили и които, навярно са ранили нас, ние не можем да се причастим. Неотменно условие за духовен живот, неотменно условие за встъпването в попрището на Четиридесетницата е да очистим себе си чрез тази велика добродетел. Опрощението е врата, изход от греховното състояние и вход в истинския живот, в живота по благодат.
Опрощението се отнася към добродетелите, свързани с пространството. Нека назовем всички тях: опрощение, отстъпчивост, уединение, просвещение на ума, широта на сърцето и, накрая, взаимопроникване с Бога. Чудни думи! Нека разгледаме тяхното значение, да надзърнем в своята душа – има ли ги у нас, за да можем с желание за тяхното придобиване да започнем своя подвиг.
Опрощението
Това е първата добродетел, свързана с отварянето на сърцето, с увеличаването на неговата вместимост. В него трябва да намерят място другите хора, техните недостатъци, всичко онова, с което те са ни навредили, дори техните оправдания, макар те да ни се струват несъществени или лъжливи. В нашето сърце трябва да намери място всяка тяхна немощ, натрапчивост, нашата неспособност да ги разберем и всички онези трудности, които те ни създават.
Колко е трудно да приемеш хората такива, каквито са! Ние искаме те да бъдат такива, каквито желаем да ги видим. Но така не става. Съзнателно или не те ни причиняват някакво зло. Някой има странни привички или поведение, различаващо се от нашето, някакви обичаи, които ни смущават, всякакви слабости, различни прояви на падналата, грешна човешка природа. Но подобни неща, несъмнено, има и у нас. Бог ни призовава да отворим сърцето си и да поместим в него ближните, такива, каквито те са – да възлюбим своите братя. Братята и сестрите обичаме не за това, че те са добри. Обичаме ги, защото са ни близки, защото са от една кръв с нас, защото имат еднаква с нас наследственост. Всички ние имаме една и съща наследственост, едни и същи грехове, едни и същи черти, белязани с печата на падението. Но ние имаме и други сходни черти, които ни дава купела на светото кръщение – възможността да пристъпим и да се приближим до Божията благодат. И ето, Църквата ни подбужда преди началото на подвига, преди да пристъпим към Тайнствата, преди да вкусим радостта на Възкресението, преди да направим каквато и да било крачка, да отворим сърцето си и да поместим в него своите братя; да забравим това, което те са ни направили, да оставим всяка горчивина, да заглушим в сърцето си всеки отрицателен звук.
Следователно, първата крачка, първата добродетел (ние знаем колко лесна е тя на думи и колко трудна на дело) – това е добродетелта на опрощението. Трябва да осветим мястото, а за да направим това, трябва да осветим пространството на своето сърце, пространството на своята човешка ипостас. Това пространство, макар че трябва да бъде място на нашата личност, в която се проявява и почива Бог, обикновено става място на нашето „Аз”, поробено от страстта на себелюбието. Първата крачка към освещаването на пространството на нашата душа е приемането на другите хора в себе си.
Отстъпчивостта
Втората крачка представлява друга добродетел – отстъпчивостта. Трябва да се научим да отстъпваме, да сдържаме себе си, да се смиряваме и да не мислим, че моето пространство, аз сам, моите навици и качества, всичко, което е свързано с мен, по определение, е по важно от другите хора. Не, възлюбени братя и сестри! Християнинът винаги лишава себе си от такива права. Той сдържа себе си, ограничава себе си, постъпва според завета на Свещеното Писание: преваряйте се в почет един към друг (Рим. 12:10). Затова лесно отстъпва на другия човек първенството, честа и правата. Той не настоява, не проявява упорство. Никой от проявяващите упорство и страстна настойчивост не може да преуспее в претворяването, преобразуването и обновлението на своята душа.
Уединението
С това възможностите за разширяване и освещаване на нашата душа не се изчерпват. Това не са единствените и, разбира се, не са последните стъпки. Както казахме, първата крачка е да поместиш другите в себе си, да намериш място за тях в себе си. Втората крачка е малко да смалиш себе си. Но има и трето състояние, което ни води към третата от добродетелите на пространството – уединението. Уединението – това е отдалечаване от своето място, свеждане до нула на своя егоизъм, унищожаване на своите привързаности, на прилепеността към своята воля, право, мнение, изискване на нещо – даже и необходимото – от другите; изтребване на привързаността към светския начин на мислене, към всичко, което ни свързва с този свят и поробва душата ни. Уединението е избавление, бягство от тези окови.
Отварянето на ума или разширяването на сърцето
Почти всички книги, посветени на аскетиката и четени през времето на поста в Църквата, посвещават своята първа глава на уединението. Задължително условие за истински живот е излизането от това, на което ние погрешно сме се научили, от своите неправилни навици, от това, което поробва душата. Тогава ние достигаме четвърто състояние, когато не само ближният идва в пространството на нашата душа, не само се отдалечаваме от своя егоизъм, но Сам Бог посещава светилището на душата ни. Изразите, които обикновено се използват за описване на това състояние са същите, които аз употребих в началото: отваряне на ума и разширяване на сърцето. Изрази толкова съдържателни и единствени по рода си! Изрази, появяващи се два-три пъти в Стария Завет (виж Пс. 4:2; 17:20; 117:5; 118:45) и два пъти в една и съща глава от Второто послание на свети апостол Павел до Коринтяните в Новия Завет (виж 2 Кор. 6:11,13).
В един от псалмите се казва: В утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4:2). В друг псалм: Изведе ме на просторно място (Пс. 17:20). И апостол Павел казва в Послание до Коринтяни: Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено… разширете се и вие (2 Кор. 6:11,13). Думите широта, простор, пространство имат две различни значения. В Стария Завет те означават облекчение, утешение, лекота. Трудно ни е, имаме проблеми и Бог ни дава облекчение. Ето какво е простор. Но в Новия Завет тази дума има друго значение: отваряне на нашето сърце и изпълването му с любов, с радост.
Често ние сме така тесни! За обозначаване на това има даже специални изрази: тесногръд човек – така казват за сърцето; скудоумен, ограничен човек – така казват за ума. Един човек не може да разбере или да приеме друг. Защото е налице тази теснота, ограниченост. Обратно на това, за човека на благодатта, който умее да прощава, да отстъпва, за което говорихме, е лесно да отвори своя ум и да се просвети, да изправи помислите си и да няма препятствия в тях. Тук е налице придобиването на великите добродетели на сърдечния мир и мира на помислите, свободата на мисълта и душата, смиреномъдрието и, накрая, обитаването вътре в човека на богатството на любовта.
В добродетелта на опрощението човек, както казахме, радушно приема в себе си брата. Ако е отстъпчив, той ограничава себе си, няма вече големи претенции. А ако е възпитал в себе си уединението, той оставя своята воля и изисквания. Ако човек живее в „широтата” на Новия Завет, в неговата откритост, простота и сърдечна широта, тогава приема в своето сърце Самия Христос. Тогава не в желанията си, а в действителност, на практика преживява „простора” на Стария Завет – лекотата на истината, утешението на свободата, вместимостта на вътрешния човек и радостта.
Взаимопроникването3
Има още едно духовно състояние, което можем да причислим към добродетелите на пространството, както ги нарекохме, и с тази добродетел да завършим. Това е състоянието на взаимопроникване, в което целият човек се вмества в Бога. Благодарение на „широтата” човек по благодат става така огромен, че може да приеме „невместимия” Бог. Благодарение на взаимопроникването, човек става толкова малък, толкова смирен, че се вмества в Бога. При това състояние човек не само приближава небето до земята, но и преобразява самата земя в небе. Това е състоянието на небесния, обожения човек, живеещ в Христа, на благодатния човек; на този човек, който забравя за своето мъничко място, отхвърля тленния и лъжлив рай на своето „его” и се издига към небесния рай.
Църквата непрекъснато говори за рая, това тя прави особено през Великия пост, започвайки от началото му и продължавайки чак до самата Страстна седмица. Всички богослужения от утренята на Неделя Сиропустна говорят за рая, но – напомняйки за грехопадението и изгонването. На Велики Четвъртък и Велики Петък, при завършека на покайния период, богослужението отново ще ни говори за рая, напомняйки ни за обръщането на разбойника, който станал пръв негов жител. Разбойникът приканва всички нас да преобразим пространството на своята душа в пространство на рая. Призивът се състои в това – да станем ученици и подражатели на разбойника, а това е и целта на нашия подвиг – да се научим на неговите тайни, на неговото изкуство, с помощта на което той съумял да похити даже рая. Така казва богослужението: „Покаянието на разбойника открадна рая”.4
Какво благословено дело: още в този живот да живееш в пространството на рая, в райско състояние! Колко необходимо е това за всеки християнин! Не знам дали хората, живеещи извън Църквата, могат да изпитат райско състояние. Мнозина търсят земен рай, но напразно. Но колко много от нас, християните, живеят без рая! Какво нещастие за първите! Каква трагична ирония за вторите! Всеки християнин, живеещ в Църквата, не е християнин и не може да разбере Великата Четиридесетница, ако не съумее да насади в своето сърце жаждата по рая.
Да ни сподоби Господ Бог да започнем на дело изпълнението на добродетелта на опрощението, за да си простим един на друг у дома, на работното ни място, в Църквата и така да можем впоследствие да се научим на отстъпчивост. От тук ще преминем към практиката на уединението, т.е. на оставянето на своята воля, на своите права, за да достигнем до това благословено състояние – взаимопроникването с Бога. Взаимопроникването се състои в това – да влезем в Божието пространството, а на Него да дадем да влезе в дълбините на нашето битие. Такъв човек се съединява с Христос, става обожен, духовен, небесен човек, човек на рая.
Целта на нашия пост, на подвизите и богослуженията ни е в това, да изградим в себе си обожения човек. Преобразяването на нашето мислене, формирането на такъв характер, култивирането на такива желания непременно, с Божията благодат, ще ни доведе до опит, който Бог нека дарува богато на всички нас. Амин!
Бележки:
1. „Боящиися Господа блажени, в пути ходяще заповедей: снедят бо животное всеплодие” (степенни на 3 глас, 3 антифон)
2. В богослужебната практика на Гръцката Църква, по време на литията, освен стихирата „Воскресение Твое, Христе Спесе” се пее и тази стихира
3. περιχωρηση – гр.
4. Ипакои, глас 1
Източник: Православие ру
