Оковите, които нямат катинар
Април 27, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Игумен Нектарий Морозов
Пасхалният период е радостен и светъл, но много свещеници още по време на поста предупреждават своите енориаши да не се отпускат съвсем. И в пасхалните дни има изкушения, и то какви… Но да се живее постоянно в опасения, че нещо ще се случи и ще ни постави на изпитание – също не е изход.
Кой ни изкушава?
Всеки от нас има изкушения през целия си живот – понякога дори по няколко в един ден или час. Обикновено изкушения наричаме някакви трудни обстоятелства, които се превръщат за нас в повече или по-малко сериозни изпитания. Собствено казано, думата „изкушение” е синоним на думата „изпитание”, но все пак има известна разлика в значението й.
Ние знаем от Свещеното Писание, че всеки, който пристъпва да служи на Господа, трябва да приготви душата си за изкушение (виж Сир. 2:1). В книга Премъдрост Соломонова се казва, че по подобен начин златото се поставя в горнило и там се изпитва (виж Прем. 3:6), т.е. изяснява се какъв е съставът му и дали има примеси. Точно така през своя живот всеки един от нас се нуждае от изпитания, за да стане ясно какво има на повърхността на душата ни, какво има по-дълбоко и какво се крие в самата нейна сърцевина.
Би било голяма грешка обаче да считаме, че Бог ни изкушава. Апостол Яков недвусмислено казва, че Бог не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот (Иак. 1:14). В писанията на светите отци понякога се среща изразът „изкушение от Бога”, но трябва да знаем, че това е словесен обрат – в действителност Бог допуска човек да се изкуши, за да види сам себе си. За самия Бог не е необходимо да ни изпитва, за да види какво има в душата ни – Той и така знае това. Изкушава ни врагът на нашето спасение. В Книга Иов виждаме, как дяволът влиза в диалог с Бога и иска от Него позволение да изкушава Иов. Разбира се, този диалог трябва да се разглежда като някакво отражение на реалността – по-скоро като притча, отколкото буквално, но смисълът е ясен. Врагът изкушава човека, без да знае подробно всичко за него, но знаейки все пак твърде много. Много често самите ние познаваме себе си много по-малко, отколкото този, който търси нашата гибел. Именно затова се „нуждаем” от изкушения.
Думата „изкушение” е свързана не само с думата „изпитание”, но има явна родствена връзка и с думата „изкуство”. Има такова светоотеческо изречение: „Неизкушеният мъж, не е изкусен”. Изкуството, което овладяваме, преминавайки през изкушения е изкуство на надрастването, с Божията помощ, на самите себе си.
Фактът, че в молитвата „Отче наш”, която произнасяме ежедневно, има прошение към Бог да не ни въвежда в изкушение, може да предизвика у някого недоумение. Как да примирим този факт с твърдението, че изкушенията са необходими? Обяснението е в това, че когато молим „и не ни въвеждай в изкушение”, ние изразяваме своето смирение. Ние казваме на Бог, че не се считаме за способни да понесем изкушенията и Му се молим, ако е възможно, да ни освободи от тях. Но тъй като разбираме, че изкушения все пак могат да дойдат, се молим и за това, Бог да ни помогне да устоим в тях. Така че думите „и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия” са, на първо място, молба Бог да ни помогне да не паднем в изкушенията, а да устоим и да се покажем такива, каквито трябва да бъдем.
„Както е угодно на Бога, нека така и да бъде”
Как се създават изкушенията? Във всяка изкусителна ситуация има два компонента: някакви външни обстоятелства, които предизвикват у нас смут, и нашето вътрешно съдържание, което влиза в резонанс с тези обстоятелства и ни подтиква да реагираме на тях по неподобаващ начин. Ако в нас няма нищо, върху което обстоятелствата могат да въздействат, то изкушение няма да има. Това прилича на окови, които нямат катинар: опитват се да ти ги надянат, но те не се задържат, веднага падат и ти оставаш свободен.
Ето една съвсем проста ситуация: някой казва по наш адрес лоша, обидна дума. Тя може да засегне у нас гордостта, тщеславието, самолюбието и да се залови за тях. Няма никакви обективни и неотстраними причини, които да ни заставят да се обидим. Спомням си как някой нарекъл преподобни Силуан Атонски „куче”, а той му отвърнал: „Винаги ме наричай така”. И това не било подигравка, просто този случай не бил изкушение за него. Или друг пример: в „Духовни полета” (сборник с разкази за живота на древните подвижници – бел. ред.) се разказва за една жена, която дошла при стареца и със сълзи и тревога му разкрила притеснението си, че навярно Господ я е оставил, защото за цяла година дори и една кокошка не й е умряла. Разбира се, това не означава, че домашните животни на вярващия в Бога непременно трябва да измират. Същността е в друго – в нагласата. Ако човек живее в готовност, да не приема твърде присърце материалните неприятности, които могат да му се случат, както и подобава на един християнин, то за него непредвидените финансови загуби няма да бъдат изкушение. Това, както показва опитът е много важно, тъй като съвременните хора преживяват твърде тежко именно изкушенията, свързани с пари. Тази обикновена жена, която се безпокояла, че всичките й кокошки са живи, очевидно разбирала същината на духовния живот, а именно, че духовното израстване е невъзможно без скърби. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма друг начин да се приближим до Бога, освен чрез скърбите, които Бог ни изпраща. Често това изречение бива разбирано неправилно: то не означава, че човек непрестанно трябва да скърби. То означава, че ни се изпращат поводи за скърби, а ние трябва да ги преодоляваме, решавайки всеки следващ път: „Както е угодно на Бога, така нека и да бъде”. Във всеки такъв момент ние правим крачка към Бога. Но дори и когато това вътрешно решение никак не ни се отдава, трябва по-често да си припомняме думите на праведния Иов: Господ даде, Господ и взе; както беше угодно Господу, тъй и стана; да бъде благословено името Господне (Иов 1:21).
Изкушенията премахва и молитвата, която чуваме в Гетсиманската градина: Отче Мой, ако е възможно нека ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а като Ти (Мат. 26:39). Затова, когато молим Бог да ни избави от беди, скърби и нещастия, много полезно е да завършваме всяка своя молитва с тези думи и да си спомняме какво е претърпял след това Господ на Кръста. Тази молитва е залог за това, че когато се срещнем с изкушението, от което се боим, няма да паднем в отчаяние, като от нещо необяснимо, а ще се постараем да го понесем достойно.
„Приготвих се и не се смутих”
Но дори и ако сме настроени по такъв начин и поддържаме в себе си постоянна готовност за изкушения и решимост да ги преодоляваме, все пак винаги ще претърпяваме някаква вреда от изкушаващата ситуация. Във връзка с това възниква въпросът: защо ние много пъти сме се отнасяли спокойно към несправедливите и неприятни думи по наш адрес, а в някакъв момент са ни казали същото и ни е станало много обидно? Или, например, някой редовно прави забележки на палуващото дете, спокойно или с леко раздразнение, но веднъж му се случва да го обземе такъв гняв, сякаш огнена лава всеки момент ще се излее от гърлото на вулкан и той се изпълва със страх от това, което може да направи в следващата минута. Ключовата променлива в нашето състояние е концентрацията. Когато тя намалява, вероятността да реагираме на ситуацията правилно, осъзнато и без да се поддаваме на страстите също става по-малка. Най-често се затрудняваме да запазим концентрацията си тогава, когато сме претоварени с много задачи. Например, връщаме се от работа и в градския транспорт някой грубо ни блъсва. При нормални обстоятелства не бихме обърнали внимание на това. Но ние имаме неприятности в службата, семейни проблеми, носим в ръцете си тежки чанти с продукти, чиито дръжки са се врязали болезнено в пръстите ни. Освен това в главата си прехвърляме различни варианти, какво да отговорим утре на началника и едновременно с това си мислим, че трябва някак си да успеем да измъкнем от чантата телефона си, защото сме си забравили ключа, а не е ясно дали у дома има някой… За врага остава само малко да доотработи тази ситуация и тогава дори възпитаният и сдържан човек няма да се справи с нея.
Ясно е, че такъв „срив” не винаги може да бъде предотвратен. Но по възможност трябва да избягваме подобни клопки и да се пазим от нагърбването с много задачи едновременно. Преди всичко – аз винаги повтарям това – нужно е ежедневно да имаме поне малко време за уединение, за да обмислим ситуациите, които повече или по малко са предвидими за нас, да решим как да постъпим в един или друг случай и вече да не въртим това в главата си, докато вършим нещо друго. Трябва да правим всичко възможно да насочим съзнанието си, вниманието си към настоящия момент и да се стремим да подреждаме последователността на събитията. Например, пиша писмо и някой идва при мен – следователно аз оставям писмото и се заемам с този човек. В този момент не мисля какво още трябва да напиша в писмото, какво ще ми отговорят, не трябва ли първо да допиша писмото, а след това да поговоря с човека. Не мисля дори, че вече е време за обед, а аз още не съм закусвал. Ако това ми се отдаде, аз най-вероятно, ще се окажа подготвен за обратите, които могат да възникнат в разговора с този човек.
Псалмопевецът Давид казва: приготвих се и не се смутих (Пс. 118:60 – по слав. прев.). Това означава именно, че трябва да сме съсредоточени и готови да реагираме правилно, а не да изпадаме в смущение и объркване. Преподобни Амвросий Оптински казвал, че смущението не се числи сред добродетелите: дори ако спонтанно сме казали или извършили някоя глупост, то от нашия смут няма да произлезе нищо добро – по-скоро в резултат от това ще направим нови грешки и от смущение ще преминем към пълно объркване. А за объркването преподобни Исаак Сириец пише, че то е колесница на дявола, защото на него врагът, като пълководец, влиза в нашия живот и преобръща, разпилява и разрушава всичко както му е угодно. Затова смущението, в което изпадаме по един или друг повод, е не само неприятно следствие от изкушението, но и поражда множество други изкушения.
За да не изпаднем в смут в сериозен и важен момент, трябва, според мен, да се учим да преодоляваме смущението в обикновени битови ситуации. Човек отива някъде, подхлъзва се и пада в локва. Това, разбира се, е неприятно – мокри му, студено му е, а и коленете може да си е поохлузил. Но не това го занимава, той цял е погълнат от мисълта: „Какво ще си кажат за мен хората?!” Ето го смущението, което произлиза от гордостта, от себелюбието и тщеславието. Човек вече си е решил, че сега вероятно ще го помислят за пиян, или за бездомен, или за пиян и бездомен едновременно, и от това му става обидно. А нормалната реакция трябва да бъде друга: да позвъним там, където ни чакат, за да съобщим, че ще закъснеем или няма да можем да присъстваме, а след това да помислим как да се доберем до вкъщи. Тогава и в някаква извънредна ситуация, когато трябва да помогнем на някого и да постъпим по християнски, ще можем да се съсредоточим върху необходимите действия, а не върху това как нещата изглеждат отстрани и какво ще кажат хората.
Много важно е също, когато нещо ни е хвърлило в смут, да не въвеждаме в смущение и другите. В такова състояние човек започва да търси опорна точка и ако я търси в другите хора може за броени минути да позвъни на един, на втори, на трети и да преразкаже случилото се на всички тях. Понякога, на всичко отгоре, в тази ситуация той получава противоречиви съвети, защото хората също се поддават на първата си, емоционална реакция, и по-нататък всичко ескалира.
Как да се противопоставим на това? Несъмнено, ние трябва да имаме представа за кръга от ситуации, в които непременно трябва да се свържем с близките си или с колегите си – според обстоятелствата. И обратно – има ситуации, при които е безполезно да се съветваме с когото и да било, а максимално бързо трябва да реагираме сами. Във всички останали случаи трябва да се учим да оставяме пауза между импулса за действие и самото действие. Тази пауза може да не е голяма, но през това време можем да разберем трябва ли да правим това, което сме искали да направим веднага или не. Нещо се е случило – и аз веднага искам да съобщя за това. Но струва ли си да се обръщам именно към този човек и да му го разказвам именно с тези думи? Ако изчакаме малко, имаме шанс да постъпим правилно, особено ако в този момент се обърнем към Бог с молитва и попросим да ни вразуми.
Как обикновено говореха професионалните дипломати и кадровите разузнавачи от старата школа? Това винаги ми е правило впечатление… Болшинството от тях никога не отговаряха на зададения въпрос мигновено, дори ако въпросът е съвсем обикновен. Това е някаква привичка: човек е свикнал с това, че всяка негова дума може да има последствия, при това не само за него, но и за подчинените му, а понякога и за цялата страна. Точно същото, между другото, се случва и в съвсем друга област – криминалната: там човек е принуден да сдържа думите си, знаейки, че може да му се наложи да отговаря за своята прибързаност понякога и с живота си. За нас, християните, това важи в още по-голяма степен, защото ние знаем, че за всяка своя дума ще трябва да дадем отговор на Страшния съд, където ще се реши нашата вечна участ. И макар че отговор ще дадем не веднага, а по – късно, трябва винаги да помним това.
Да стигнеш до дъното
Важно е да помним, че всяко изкушение има начало и край. Има хора, които се оплакват, че целият им живот е едно непрестанно изкушение, но това означава, че тяхното възприятие вече е повредено. Всяко продължително изкушение, все пак се дели на различни отделни изкушения, а те понякога са твърде кратки. Няма такова изкушение, което да продължава цял живот. А щом е така, може и да се потърпи – нали животът не винаги е скръбен, а и радостен. Ако нещо ни подсказва, че сега се чувстваме зле и така ще бъде винаги – това не е „нещо”, а някой – това е врагът на човешкото спасение. „Несправедливи са към теб сега? Така ще бъде и занапред”; „В момента си без работа? Няма и да намериш” и тем подобни. Но всичко това на практика е лъжа, защото ние виждаме, че човешкият живот се състои от издигания и падения или, в крайна сметка, от някакви вълни. Понякога положението е лошо, после малко по-добро, после добро, после малко по-лошо, а след това може би дори и много добро. Трябва да разбираме, че ако сега положението е толкова лошо, че не ни стигат сили, след това ще бъде по-добре – нали по-лошо не може и да бъде. В последните години, във връзка с икономическата ситуация, у нас постоянно се чува изразът „ще стигнем до дъното”. Е, ще го достигнем, ще се оттласнем и след това – нагоре… Така и човек, когато върху него се стоварят някакви беди и несгоди, периодически достига до дъното, след това натискът на външните обстоятелства намалява и започва движение нагоре. По същия начин, когато ни е добре, трябва да си даваме сметка, че ще има момент, когато ще бъде по-зле и да се възползваме от настоящата ситуация: не да се измъчваме в очакване на лошото, а да употребим времето за отдих, събиране на сили и благодарност съм Бога. А времето, когато се чувстваме зле, е време за търпение, за преуспяване в мъжество и в доверие към Господа. В човешкия живот няма празно, безполезно време, няма време преживяно напусто, стига само човек да се стреми да бъде с Бога. Всичко се превръща в опит – положителен или отрицателен, но опит. И това също трябва да помним в изкушенията.
Защо за врага е толкова важно да внуши на човека мисълта, че в живота няма никакви „вълни”, а само едно непрестанно блато? Защото най-гибелно за него е, ако ние се отнесем към изкушението като към изпит, като към момент на краткосрочно, но необходимо напрягане на силите. Нищо не обезсилва човека така, както мисълта „Това никога няма да свърши!”, но тази мисъл не е за нас.
А най-поразяващ удар за врага ще бъде, ако ние… обикнем изкушенията. Вероятно малцина са онези, които са обичали или обичат да се явяват на изпити в университета. Налага се по-малко да спиш, да отлагаш неща, с които ти се иска да се заемеш, а след това да чакаш оценката и да разбираш, че тя може и да не съвпадне с твоята собствена оценка за способностите ти. Но можем да променим отношението си към момента на изпита и да се готвим за него не като за нещо неприятно и трудно, а като за възможност да разберем какво на практика струваме. Това е момент на израстване. И изкушенията са моменти на израстване: преминавайки през тях, ние ставаме по-зрели. Особено ако след това положим осмислен и сериозен труд над грешките си, без който е невъзможно да се придвижваме ефективно напред.
източник: Православие и современность
