Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш
Май 14, 2017 in Външни
Автор : Архим. Андрей Конанос
Попитах едно дете: „Когато съгрешаваш, как чувстваш Бога пред себе си?“. То ми каза: „Да ме гледа с недоумение, да ме съжалява и да се ядосва“. Друго ми сподели: „Чувствам, че Бог ме наказва“. Светците ни казват, че когато съгрешаваме или когато сме съгрешили в живота си, чувстваме как Бог ни прегръща по-топло, по-горещо, с по-голяма любов, защото тогава имаме по-голяма нужда от това. Бог обича всяко Свое творение, обича тебе, обича мене, не само когато сме добри, но и когато правим грешки, когато падаме.
И когато си блуден, Бог те обича. Ти си ценен в Неговите очи, не защото си добър или лош, а защото си творение на Неговата любов, на Неговите ръце. Ти си в пътуването, в което се бориш и се подвизаваш, и Бог не те съди, защото това, което днес представляваш, е определен момент от живота ти, определен етап от живота ти, определена трудност в живота ти, бориш се, полагаш усилия, не успяваш, Бог пак те обича. Ти си като дъската, а Бог наблюдава и вижда усилието ти да работиш с Неговата благодат, да вземеш четката и да изобразиш в сърцето си Неговото лице, Божието лице, лицето на Христовата любов – не можеш, правиш грешки, на едно място замазваш, на друго изтриваш, на трето оплескваш всичко.
Бог обаче казва: „Накрая очаквам да видя съвършения образ, не бързам. Знам, че днес ти направи грешка, знам, че работиш, не правя прибързани изводи, уважавам те, не те сравнявам със светците, ангелите и архангелите, със света Богородица, с най-красивата душа, с прекрасното сърце, не те питам: “Ти защо си такъв?”. Той не ни сравнява с никого, обича всеки един по изцяло личностен начин. Не знам дали си виждал колко различни етапи има изображението върху дъската, когато някой изобразява светци, как постепенно полагат цветовете, сенките, всичко, което правят. Ако видиш творбата в началните етапи, тя не е хубава. Не можеш да я вземеш и да я занесеш в някоя църква, работата не е приключила. Не можеш да я сложиш в стаята си, защото още не е завършена. Тя обаче не е негодна! Не трябва да я подценяваш, не трябва да я изхвърляш и да правиш заключения. Въпреки че не е завършена, тя си заслужава, защото се работи по нея.
Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш
Бог така ни обича, защото вижда, че ние постепенно се опитваме да се уподобим на Него, да вземем любов от Неговата любов, живот от живота Му, светлина от светлината Му. И Той знае, познава и затова обича. Когато не обичаш, това означава, че не познаваш. Този, който знае какво реално става при другия, той го обича и знае, че другият не е негов враг. Ще възлюбиш жената, която ти е причинила голяма болка, която те е наранила изключително много, ако разбереш, че твоят проблем не е тя, а нещо в теб, което още не е изцелено – една отворена рана в тебе, която още не е зараснала, една болка, която още не е стихнала. Нямаме врагове! Не съществува такъв враг, когото да си струва да намразиш. Не съществува враг в този свят. Ако издириш в живота на този, който ти е причинил голямо зло, неговите подбуди, как и защо, детските му години, как се е чувствал, защо е стигнал дотук, ще видиш, че той не е твой враг, не е твой противник! Затова Христос ни казва: „Не бойте се!“. Някой може да ви засегне външно, но никой не може да засегне душата ви, никой не може да ви навреди. Когато някой ти е навредил и чувстваш, че го мразиш, в действителност не той ти е навредил, нещо друго е виновно. Вината е някъде другаде,нещо друго те дразни. Затова попитай Бога:
– Боже, този човек, когото аз мразя, Ти мразиш ли го?
Христос ще ти каже:
– Не! Аз съм му простил на Голгота и сега прощавам на всички и обичам всички!
– Ама как го обичаш?
– Аз виждам други неща, които ти още не си видял. Виждам, че и той много е изстрадал, виждам, че той се отнася така с тебе не защото е лош, а защото се отбранява, страхува се!
– Ама как се страхува, знаеш ли каква голяма щета ми причини!? Заради него загубих мястото си. Отмъщава ми, съди ме!
А Бог ти отговаря:
– Ако можеше да видиш страха в душата му, тревогата в сърцето му, отсъствието на мир в съвестта му, нямаше да го мразиш, щеше да го обичаш, щеше да чувстваш милосърдие. Той има нужда от твоята любов, той има нужда от опора, а не от отмъщение!
Научи се да отмъщаваш, както Бог „отмъщава”!
Той не отмъщава, а винаги отвръща с любов и това обезоръжава хората. Когато научиш повече за някого, когото не понасяш, ще видиш, че и той заслужава твоята доброта, твоята прошка. Просто не сме истинни. Възможно е той много пъти да проявява злоба, но никой не е зъл. Никой не е зъл! Стига само да направиш така, че злобата да се превърне в доброта. Стига да натиснеш подходящите бутони в душата му, за да се чуе тази мелодия на любовта. Изглежда, натискаш погрешен клавиш и се получава дисонанс, чуват се истерии, викове, хули, злоба, но в него съществува красив свят, който още не сме се научили да откриваме, да го разкриваме, да го намираме. Това е трудно, зная, трудно е, защото всички ние, така да се каже, не сме почувствали голяма любов в живота си. Казвам ти да възлюбиш някого, но ти ме питаш: „Как да възлюбя?“. Повечето от нас сме смесили любовта с личните си нужди.
Един млад човек ми каза нещо, което много ме впечатли:
– Обичам една девойка изключително много, ценя я изключително много, удивявам ѝ се изключително много и я искам изключително много!
– И какво смяташ да правиш?
– Нищо! Тя никога няма да го научи!
– Защо?
– Защото обича друг. И тъй като я обичам, затова и не ѝ говоря. Тъй като я обичам, затова и никога не се меся в нейния живот. Завърших университета и имах за цел да се сближим, за да създадем семейство, без нещо греховно, без нещо неморално, с много здрави подбуди, но когато разбрах, че има други намерения, я оставих на спокойствие. Обичам я и затова не ѝ говоря! Обичам я и затова я отбягвам!
Да превърнеш любовта в себе си в сълза, в диамант, в болка
Това означава „обичам” – да мисля доброто на този, когото обичам. И в този случай го правя, за да не се обърка едно сърце. Така уважаваш конкретния път, по който някой иска да върви. Любовта те кара да се отдръпнеш встрани, да превърнеш любовта в себе си в сълза, в диамант, в болка, от която ще бликне жива вода[1], и тогава в сърцето ти ще потекат води – как да го кажа – на божествената благодат, пък нека изглежда, че не проявяваш любовта си, че не я показваш, тази любов става дълбока в тебе, ставаш много чувствителен, много истински, много честен човек и в даден момент това ще бъде възнаградено.
„Обичам детето си“, казва майката и му се обажда 500 пъти по телефона. Казва, че прави това от любов, за да го види къде е, какво прави, но реалността е друга: тя не може да понесе детето ѝ да си тръгне от нея, от ръцете ѝ, от самия ѝ живот. „Къде си? С кого си? Защо закъсняваш? С кого говориш? Коя е тази?“ Това е подозрителност, това е болестна връзка, това не е любов, която означава отдаване, която означава: “желая ти доброто и искам да разпериш крилете си”. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“[2], казва св. Йоан Предтеча, когато вижда Господа. Обичам Господа и понеже Го обичам, не ми пречи да отида в ъгъла, защото, където и да отида, пред мене се простира светлина, която няма край, и винаги ще съм в светлината, когато Го обичам. Затова, където и да отида, където и да съм, аз се радвам с този, когото обичам; обичам го, въпреки че изглежда, че аз угасвам, изчезвам; обичам го и от дистанция и го чувствам в сърцето си; оставям пространство за другия да диша, да се движи, да се чувства свободен, не ме интересува дали говори с други, не се скандализирам, не ревнувам, не страдам. И знаеш ли докъде води това? Той те обича още повече, не се откъсва от тебе. Защо ли? Защото ти го оставяш да се отдели. Когато оставяш някого да се отдели от тебе, той не се отделя, когато го дърпаш насила, ти го отблъскваш. Знаеш, че това се случва в много връзки, а понякога и в твоята. С други думи, случва се да казваш: „Ревнувам мъжа си, не мога…“. Ако го обичаш, вгледай се в себе си, открий красотата си, научи се истински да го обичаш и да се молиш за него, да чувстваш това, което той чувства и да казваш: „Дали сега му е приятно това, което правя? Това, че го притискам, че го изморявам, че ставам досадна съпруга, дали му харесва?“. Или мъжът да казва: „Дали ѝ харесва на жена ми?“.
превод: Константин Константинов
