Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата

Май 17, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Автор : отец Димитрий Гагастатис

Отец Димитрий Гагастатис (1902 – 1975) е роден в с. Платанос, окръг Трикала, Гърция. Завършва основно училище в родното си село. От дете помага на селския свещеник в църквата. Поради бедността на семейството не успява да продължи образованието си. След отбиване на военната си служба записва средно училище и добива диплома, която му позволява да стане свещеник. Встъпва в брак с Елисавета Куцибирис. В семейството им се раждат девет дъщери. През 1931 г. е ръкоположен последователно за дякон и за свещеник. Служението му съвпада с изключително тежки за Църквата и за гръцкия народ времена – италиано-немската окупация, както и гражданската война. Заради верността си към евангелските заповеди преживява много гонения. Задочно е осъден на смърт. Служи в своето село в продължение на четиридесет и две години. През 1973 г. е пенсиониран по здравословни причини. Последните две години от живота си прекарва в своя дом, потопен в умна молитва, благодарейки на Бога за болестта, която му е изпратил – злокачествен тумор. Упокоява се в Господа на 29.01.1975 г. Основен източник на сведения за живота му са неговите автобиографични записки, написани по настояване на негов събрат – свещеник, по-късно митрополит на Халкида Николай.

 

Целият живот на отец Димитрий преминал сред низ от чудесни случаи и явни прояви на Божията милост и благоволение, които той приемал със смирение и детска простота. Отец Димитрий смятал себе си за неук и недостоен, но вършел своята длъжност с великата надежда, че Бог, който го е позовал за служение, ще му помогне със Своята благодат. Постоянно се молел – и когато вървял по улиците на Платанос, и когато работел на нивата си. Всяка своя грижа – и пастирска, и лична, поверявал на своите застъпници – Светите Архангели, за чиято църква се грижел от дете. Обичал нощните богослужения. Многократно предприемал отслужване на Литургия в продължение на четиридесет последователни дни. Тези служби започвали в три часа през нощта и в тях участвали голяма част от енориашите.


Надарен от Бога с дара на евангелската любов, о. Димитрий денонощно се грижел за своето паство и горещо се молил както за него, така и за целия свят. Нека и ние да имаме неговите молитви.


Младежки години

…Тъй като семейството ни беше бедно, не можах да продължа образованието си… В края на 1917 г. придобих няколко овце и станах овчар. За да укрепя вярата си, изучавах житията на светиите и всяка християнска книга, която ми попадаше. Така избягвах светските компании. Обикновено влизах с овцете в най-дълбоките клисури, за да мога да се моля. Сатаната много пъти ме изкушаваше и подхвърляше в ума ми разни съблазнителни картини… През нощта демони идваха в моята колиба, опитвайки се да ме унищожат. Използваха различни лукавства, но аз държах в колибата си икони на светци, на които се молех… Майка ми често палеше кандилата в църквата на Светите Архангели и сe молеше там. През май 1920 г., по обед, оставих кошарата и отидох в къщи, хапнах малко и легнах да спя. Докато спях до по-малкият ми брат Йоан, яви ми се един старец и каза: „Стани бързо! Излез веднага навън, защото къщата ще падне и ще загинеш!” Събудих се, но не видях нищо. Веднага събудих брат ми и изтичахме навън. Едва се отдалечихме на около петдесет метра и покривът рухна. Ако този старец не беше дошъл и не беше ме събудил, щяхме да загинем. Делото никога не губи своята ценност. Каквото посее човек, това и ще пожъне. Волята на Господа беше да живея и да изповядвам вярата.


… Рано сутринта в сряда, на 8 април 1921 г. тръгнах за Трикала, за да се запиша в жандармерията. Преди това отидох при моите защитници, светите Архангели. Поклоних им се и им се помолих със следните думи: „Отечеството ме зове да отида… Желая да ме укрепите, да ми помогнете да се върна безбедно, жив и здрав пред вашите двери и да ме избавите от всяка неволя”. След два дни пристигнах в Атина и там ме записаха в жандармерията. Изпратиха ме в Мала Азия. Бях определен да служа в „батальона на смъртта”. Лице в лице със съда…Водихме жестока и сурова борба. Беше много трудно да се усамотя и да се помоля Богу. Със себе си носех хартиени иконки, които пазя като спомен и днес, както и житията на св. Антоний Велики, Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Димитрий и други. Носех ги във войнишката си куртка и ги отварях, за да се помоля на Господа, на Пресвета Богородица и на светите Архангели и така да намеря утеха. Една нощ, заедно с още двама войници, бях поставен на стража. Около полунощ пристигна турска конница около 150 души. Какво можехме да направим ние тримата? Извикахме: „Турун, халт!” Откриха огън. Засипаха ни с дъжд от куршуми. Едва успях да извикам: „Архангеле Михаиле, спаси ме!” Другите двама бяха убити, а аз паднах в една леха със зеле в близката градина. Турците на коне започнаха да претърсват градината. Един от тях мина на половин метър от мен. Конят запръхтя, но аз не мърдах. Моментът беше трагичен и не може да се опише. Чух глас, който говореше нещо на турски. Не разбрах всичко, защото бях полумъртъв. След това чух и друг глас: дойде подкрепление и турците се оттеглиха. Аз бях спасен, а другите двама загинаха. Нима това не е велико чудо на светия Архангел? …


През юни 1924 г. бях пуснат от войската с отлична характеристика. Като се уволних, записах средно училище и получих диплома, която ми даваше възможност да стана свещеник. На 24 май 1934 г. станах дякон, а два дни по-късно бях ръкоположен за свещеник.

Мрачните години

… През мрачните години на италианско-немската окупация и гръцката гражданска война, аз, Слава Богу, научих, че нашата вяра е жива за онези, които вярват с чисто сърце. В един неделен ден, през февруари 1942 г., след края на божествената Литургия, италианската войска влезе в моето село и поиска всички, които имат оръжие да го предадат. Аз още преди това бях събрал оръжието и го бях предал на отговорните лица. Дойдоха и втори път и отново търсиха оръжие. Арестуваха двадесет и четирима души и се готвеха да ги разстрелят. Селото беше обзето от паника. Нямаше никаква надежда за спасение. Оставаше ни да се надяваме само на Божията помощ. Веднага се затекох в църквата на светите Архангели, мястото, на което Архистратизите вече бяха извършили безбройни чудеса. Паднах на колене и от дъното на душата си започнах да ги моля да направят чудо и да избавят арестуваните от челюстите на смъртта. Дори не си спомням какво съм говорил в молитвата си. Помня само как почувствах, че светите Архангели ми дадоха сила и кураж, че всичко ще бъде под тяхната закрила.


Взех решение и побързах да се явя пред италианския офицер, докато върволицата осъдени вече тръгваше към своята Голгота. Обърнах се към него и му казах: „Отговорно гарантирам, че тези хора нямат оръжие.” Щом ме видя, офицерът спря и каза: „Каквото иска попът, това ще стане.” „Бих желал, ако е възможно, да освободите тези двадесет и четирима души, защото са невинни.” Той се съгласи. „Заради вашият свещеник – каза офицерът – ще пощадя живота ви”. Радостта ми беше неописуема. Виждате ли каква сила има молитвата? Господ казва: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7:7)


… На 22 февруари 1943 г. прокомунистическите сили влязоха в селото, скандирайки патриотични лозунги. За да спечелят селяните, в началото изглеждаха като светци, но бяха „вълци в овчи кожи”. И аз се излъгах, така че от начало ги следвах. Снабдявахме ги с храна, с дрехи и т.н. Но от първата минута, в която започнах да ги подкрепям, църквата на светите Архангели престана да ме приема. Когато влизах вътре, усещах силен натиск да изляза колкото е възможно по-бързо, сякаш някой ме гонеше навън. Разбрах, че съм сгрешил и заради това ще бъда наказан. Молех Архангелите да ме избавят. Една неделя, докато служех, преди славословието, през главата ми мина мисълта, че комунистите ще започнат да гонят Църквата и аз трябва да се жертвам за нея, съгласно светото Евангелие: Добрият пастир полага своя живот за овцете (Иоан 10:11)… Реших да проповядвам против комунизма. Когато завърших Божествената Литургия, отидох до църквата на светите Архангели и ги помолих да ми помагат в голямата борба, която ми предстоеше. От този момент вече не изпитвах страх…


Същата нощ видях на сън двама бляскави офицери в униформата на гръцката войска, които ми донесоха няколко хляба и казаха: „Не се страхувай! Ето вземи този хляб, защото пред теб е велик, суров, стръмен и неизбежен път. Той ще завърши с победа, но трябва да мине много време. Ще бъдем с теб при всяка опасност. Това е истинският път Божий!”


… Три пъти ме викаха, искайки от мен да размисля и да не проповядвам против комунизма, а да мълча, както направиха останалите свещеници в окръга. Аз останах непоколебим и се молех на Архангелите да ми помогнат. Не подписах декларация за сътрудничество, както желаеха те.


„Ще умра, изпълнявайки своя дълг” – казах.


Тогава ме осъдиха на смърт. Първият, който подписа присъдата ми беше владиката. Изпрати ми своя архимандрит, отец Козма, заедно с петима войници, за да изпълнят присъдата и да затворят устата ми. Аз им бях голямо затруднение, тъй като в село не можеха да ми направят нищо. Енориашите ме слушаха, защото при всяка беда пръв им се притичах на помощ и правех всичко възможно, за да ги избавя. Пристигнаха в петък, октомври 1943 г. Бях в гората, където сечах дърва за семейството ми. Щом влязох в село, веднага усетих опасността… През нощта не дойде никой. Останах у дома и чаках. Сутринта, около десет часа, дойде един офицер от прокомунистическите сили, съпроводен от двама войници. Искаха да ме отведат. Отворих им и казах: „Много добре знам какво ме чака. Моля ви да ми дадете малко време, веднага ще се върна. „Запалих кандилото на иконостаса и изпях няколко тропара като „О Тебе радуется” и др. След това извиках попадията и четирите ми дъщери. Казах им няколко утешителни думи: „Отивам на мъченичество. Господ ме зове. Нека се прослави Неговото Име”. Раздялата беше болезнена и не може да се опише с думи. Дълбоко развълнуван, тръгнах към мястото на екзекуцията.


По път ги помолих да ми позволят да вляза за десет минути в църквата на светите Архангели. Исках да се помоля за последен път и да се простя с тях. Удовлетвориха желанието ми и останаха да ме чакат навън, пред вратите. Влязох в храма, паднах на колене пред иконите и започнах от дълбините на душата си да се моля и умолявам със следните думи: „Ако още не е дошъл краят на живота ми, избавете ме, както можете. Но ако Господ ме призовава на мъченичество, нека е благословено. Само се молете за мен, да ми прости греховете, защото като човек съм грешил и с дума, и с дело.” Молих се на Архангелите да се застъпят за мен пред Господа да ми прости и да защити семейството ми. Щом започнах молебена и изрекох „Благословен Бог наш…” , чух силен звук от иконостаса и иконата на светите Архангели се разтресе, сякаш за да ми каже: „Не се бой. Ние сме с теб!” Събрах смелост и излязох навън, но там вече нямаше никой. Слязох в селото. Всички бяха разтревожени и изплашени. Изненадващо дошли немците и поставили своя стража по периферията на селото. Комунистите се оттеглили. Тогава възкликнах: Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му. И да бягат от Лицето му всички, които Го мразят”.


… През февруари 1945 г., срещу Месопустна неделя, комунистите ме извикаха: „Утре сутринта ще те качим на кон и ще отидем с цялото село в Трикала, за да работите на изграждането на железницата.” „Да не сте полудели? Утре имаме дори венчание!” „Ще заведем и младоженците. Сега времето е трудно” – отговориха ми.


Побързах към църквата на Архангелите и им казах: „Не допускайте неприятелите да постъпят по своему! Покажете своето чудотворство! Не позволявайте който и да било да отиде на железницата”.


Рано сутринта тези злобни демони започнаха да бият камбаната и с мегафон да призовават селяните на железницата… Спуснах се до енорийската църква „Свети Николай”. С комунистите разговарях най-вежливо. Помолих ги да ми позволят да служа. За минута спряха, а после започнаха отново. Помолих ги да слязат от камбанарията, но те започнаха да ми се подиграват. Подтикнат от божествена ревност, след като прочетох Шестопсалмието, взех една здрава дъбова тояга и отидох пред иконата на свети Николай. „Свети Николай – казах – нима не чуваш какво става навън? Те не ни позволяват да служим! Свети Николай, ти веднъж си ударил Арий! Защо свети Николай е направил това? Когато свети Спиридон взел тухла и я стиснал, за да докаже догмата за Светата Троица, така че нагоре се издигнал пламък, вода паднала надолу, а пръстта останала в ръката му, нещастният Арий казал, че това е магия. Тогава, воден от Божествена ревност, ти си го ударил. Затова са те хвърлили в тъмница, но Христос и Света Богородица са те избавили, защото си бил праведен… Сега аз, от моя страна, ще ударя тези дяволи и ще ги смъкна от камбанарията. Аз ще нанеса удара, но цялата отговорност за това, което ще ми се случи после, ще падне върху теб!” Излязох и смело им извиках да слязат от камбанарията… Хвърлих се върху тях и започнах немилостиво да ги налагам. Всички тях съборих долу, а мегафона счупих. Не си спомням какво съм им говорил. Върнах се в църквата и казах: „Ударих ги, свети Николай! Сега всичко е в твоите ръце. Не допускай който и да било да отиде в Трикала”. И се случи чудо. На железницата отидоха само осмина селяни. Аз останах в църквата и, жив и здрав, служих Литургия. Най-искрено свидетелствам, че не ми казаха и дума: благодатта на свети Николай и на светите Архангели не им позволи! Ако Бог е с нас, кой ще бъде против нас?

Следвоенни години

… На 1 юни 1963 г. Негово преосвещенство епископ Дионисий (смиреният архиерей, който, както ми беше открито, имаше обичай често да се моли на хълма, където върху него слизаше светлина, която го укрепяваше) ми каза, че епархията намира за добре на Петдесетница да отида в манастира „Света Троица” на Метеора, за да служа на празника на тази обител. Приех, първо заради послушанието, но и защото самият аз имах желание за това, понеже на такива места винаги може да се намери кътче за молитва. Каква радост, какъв благослов! Нощта срещу неделя прекарах в молитва, а сутринта служих Литургия. По време на Херувимската песен от олтара започна да се разнася неописуемо благоухание, защото там се намираше ковчеже с мощи на светци. Ето я нашата вяра! Тя ни свидетелства, че е жива. Службата беше преизпълнена с умиление. След края й цялото паство се разотиде с радост, а аз коленичих пред Бога и Му благодарих за всички чудеса, които показа на моето недостойнство…


… На 7 юни 1963 г. работех на нивата си и пръсках овошките. От моята глава и от дясната ми ръка още се усещаше благоуханието, което отнесох от Петдесетница. Докато работех, пеех песнопения, особено такива, посветени на Пресвета Богородица. Когато седнах да си почина, чух глас, който ми каза: „Ще бъдеш добре дошъл на Света Гора на Моя велик празник. Пиши до каливата на Даниелитите и те ще се погрижат за теб. Очаквам твоето пристигане!” Скочих радостно – Пресвета Богородица ме канеше в Своята Градина! Но от друга страна се натъжих, като помислих, че аз, най-недостойният от моя род, сигурно няма да мога да се присъединя към великите хора от света – крале, патриарси, архиереи и останалите, които ще присъстват на този велик празник. Освен това и разходите по пътуването бяха много големи. Въпреки всичко реших да отида, защото съдейки по всичко, такава беше волята на Пресвета Богородица.


На другата сутрин отидох при преосвещения владика и му разказах какво ми се случи. „Върви на Света Гора” – каза ми той… Показах му своята дясна ръка, която, както и главата ми, още благоухаеше. Посъветва ме да запиша случилото се на Петдесетница, защото тогава се бе спуснала Божията благодат.


Междувременно – какво чудо – се появи една госпожа, която каза, че ще подпомогне финансово моето пътуване. Разбрах, че Пресвета Богородица е устроила всичко… На 19 юни пристигнах на Света Гора. Носех кожена торба, в която беше моето духовно снаряжение. Почти всички, които срещах бяха много любопитни да узнаят какво един скромен свещеник носи в торбата си. Архиереи, патриарси и много други желаеха да им отворя торбата и благоговейно се кланяха на Света Богородица. Фотографираха се с мен, чудейки се как един неук и нищожен свещеник, какъвто съм аз, носи наоколо такива неща. Оказваха ми голяма почит, защото, както ми се струва, с мен беше Пресвета Богородица…


На 26 юни посетих скита „Света Анна”. Поклоних се на светите мощи, които се пазят там и тръгнах към манастира „Свети Павел”. За нещастие се изгубих и тръгнах в погрешна посока. Изненадващо дочух глас от гората: „Отче, отче, спри, изгубил си пътя!” Обърнах се да видя кой ме вика. Видях някакъв млад монах, около тридесет годишен. Неговата поява беше много впечатляваща и не може да се опише с думи. Поклони ми се по монашески, като каза : „Отче, благослови!”, а след това ми каза да го следвам. Попитах го откъде е и къде отива. „Оттук съм, а това е и мястото където отивам” – отговори ми той. Тъй като бях жаден, първо ме заведе до един извор, а след това и до манастира „Свети Павел”. Благодарих му и се сбогувах с него. Изведнъж той изчезна. Когато се отдалечих на двадесетина метра, неочаквано ме побиха силни тръпки и аз си помислих „О, Боже, какво ми се случи на мен, грешния”. От дълбините на душата си благодарих на Пресвета Богородица.


… През ноември 1968 г. реших още веднъж да отслужа низ от четиридесет литургии. Всеки път, когато идваше този период, сатаната нападаше попадията, за да ми създава пречки за това. Какво ли не ми каза: „Ще се разболееш, ще умреш сам в Архангелската църква и хората ще ни се смеят…! Нито един свещеник, с когото съм разговаряла не ми е казвал, че трябва да правиш това… Ако се разболееш, няма да се грижа за теб…! Няма да меся просфори…! Прави каквото искаш! …” и т.н. Преструвах се, че не слушам. Предавайки се на Бога, на света Богородица и на светите Архангели, започнах ежедневно да служа поредица от четиридесет Литургии, въпреки че по това време вече чувствах болки в стомаха.


Отивах в църквата в един и половина, за да се моля. Службата започвах в три часа. На първата Литургия присъстваха около двадесет души, между които имаше и деца. Как бих могъл да изоставя тези души, които бяха жадни за Божията благодат? Ще служа, докато имам сили за това! Завърших службата в шест сутринта и отидох в къщи, за да си почина малко. Взех лекарствата си и хапнах, след което отидох на нивата, която се намира на четиридесет и пет минути път от моя дом. Работих до три и половина след обед. През цялото време се молих и повтарях химна „Богородице Дево, радвай се…” Привечер отидох в Архангелската църква, за да отслужа вечерня. Бях много уморен (когато се връщах от нивата, заваля и дъжд). Но като ударих камбаната, неочаквано видях пред себе си моя обичан Стилиянос (председателя на християнската организация „Свети Нектарий”). Знаете ли колко ме успокои и зарадва това? „Бог е жив и никого не забравя”, казах си. Така аз грешният и нищожен свещеник добих нови сили и завършихме вечернята с голямо умиление. През нощта, когато служих втората Литургия, богомолците се удвоиха.


… Един ден работех на нивата. Цял ден пренасях вода и я наливах в една бъчва, откъдето тя се изтичаше по маркуч и напояваше цялата нива. Всеки път, когато изливах водата в бъчвата, казвах: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”. Привечер отслужих вечерня и изпях няколко песнопения. Чух как жабите крякат, сякаш се викат една друга. И тогава се случи чудо. Всички жаби, които се намираха наоколо, се събраха около мен, на разстояние около два метра и в тишина слушаха как пея. Една от тях се приближи още повече и мирно слушаше песнопенията. Когато завърших, „запяха” те. След това си отидоха, сякаш бяха разумни човешки същества. „Отче Димитрий, – казах сам на себе си – понеже не си достоен да проповядваш на хората, проповядвай на жабите”.

Болестта

…На 22 март 1966 г. почувствах силна болка в корема, която беше съпроводена от обилно кръвотечение. Отидох на лекар в Трикала. Лекарят ми каза, че става дума за стомашно кръвотечение. Благодарение на лекарствата и на строга диета, изглеждаше че има подобрение, което продължи до февруари 1969 г. Срещу Сиропустна неделя ме обхванаха непоносими болки. Бях в църквата „Св. Николай” и с огромни усилия успях да стигна до Архангелската църква, като по път казвах молебния канон. Исках да изпея и Акатиста на Пресвета Богородица, но непоносимата болка не ми позволи да направя това. Мъчих се цял час, опитвайки да се изправя и да помоля Архангелите да ме избавят. Накрая успях да се привдигна и да взема кръста от светия олтар. Прекръстих се с него и – чудо! – в същия момент болката изчезна!… Сутринта отидох на рентгенова снимка. Докторът отново ми предписа строга диета.


На 17 август отидох на Метеора, за да се помоля и да оплача греховете си. На 20 август, докато спях в манастира „Св. Стефан” , яви ми се един възрастен монах и каза: „Отче, как си? Чух твоите молитви и дойдох да те видя. Къде те боли? Започна да ме преглежда, сякаш е лекар и в един момент ми каза: „Няма нищо от това, което са ти казали лекарите. Аз ще ти кажа какво ти е… Ето откъде идва болката… Прекъсни пътуването си и започни да се лекуваш, колкото е възможно по-скоро.”


… На 9 септември отидохме в Атина. Около полунощ започна да ме мъчи непоносима болка. Имах силно кръвотечение и много повръщах… Дойде линейка и ме откараха в болницата, но болката не преставаше. Прехвърлиха ме в болницата „Благовещение” и, след дванадесет часа непрекъснати мъки, болката стихна. Сложиха ме в инвалидна количка и ме откараха в Рентгена. Сестрата ме смести в един ъгъл, като осъден изгнаник. Аз от своя страна чаках в страшна неизвестност като болния от Витезда. Търпеливо чаках и не спирах да благодаря на Бога, че ме удостои да бъда изкушаван, да се покая и в последните години на живота си да стана по-добър човек. Резултатите показаха злокачествен тумор. Оперираха ме точно на онова място, което ми посочи св. Нектарий (монахът, който ми се яви на Метеора)… В операционната зала влязох като кротко и радостно агне. „Ще се потрудя, сякаш сте мой баща, но не знам какъв ще бъде изходът” – ми каза лекарят. „Вършете работата си както знаете, а Бог ще направи както е Нему угодно. Нека е благословено Неговото Име” – отговорих му аз… След операцията лекарят каза, че се е случило чудо. Никой не вярвал, че ще я преживея. Мнозина идваха лично, за да се уверят в това. Наричаха ме възкръсналият Лазар.


… Върнах се в село на 20 октомври. Както бях обещал, отидох веднага при моите защитници, светите Архангели. Благодарих им, че ме върнаха жив и прочетох молебен канон и акатист. Едва тогава си отидох у дома…

Четиринадесет дни преди да почине отец Димитрий пише:


„От смъртния одър и посредством телефона на умната молитва ви посещавам трикратно през нощта. Край себе си имам и сътрудник – попадията, която се грижи за мен и ме утешава със своя отговор: „Господи, помилуй!”. Трогнат съм, че имам някой край себе си, особено в молитвата. Понеже и двамата сме неуки, питам се, дали не правим нещо неугодно Богу… Сатаната смущава ума на попадията и тя не вярва, че ще получи награда от Бога само за това, че казва „Господи, помилуй!” Но един ден ни посетиха двама учени свещеници и те я успокоиха. Сега всичко тече леко. Как добре устроиха всичко Пресвета Богородица и светите Архангели! Болката върши своята работа, а аз своята. Щом завърша молитвата с епитрахила, вземам броеницата на попадията и се моля около един час. Попадията безропотно се грижи за мен. Щом завърши готвенето, взема и тя броеницата… Божествена радост, благослов Господен!”

 

 

(откъси от автобиографичните записки на отец Димитрий Гагастатис)