Пътувахме към манастира „Преп. Давид” в Евбея, за да се срещнем със стареца Яков, но по пътя го срещнахме и той ни каза, че отива да причасти един човек, а след това ще се върне в манастира. Влязохме в манастира с надежда, че ще чакаме неговото завръщане. Докато се покланяхме в храма, вратата на олтара се отвори и от нея излезе старецът Яков. Той ни поздрави. Аз се изумих. След като преди малко го видяхме, а разстоянието беше такова, че беше необходим най-малкото един час, за да отиде, и след това да се върне. Аз го попитах:

 

- Отче, прости!

 

- Да, детето ми!

 

- Не те ли видяхме по пътя по-рано?

 

- Да, детето ми.

 

- Не отиваше ли да причастиш един човек, който е на умиране?

 

- Да, детето ми.

 

- Ходи ли? Причасти ли го?

 

- Да, детето ми.

 

- Но как отиде и се върна толкова бързо?

 

Той ни каза само:

 

- Детето ми, това е Божа работа! – и си тръгна.

 

Така още преди да го срещна лично, бях получил опит кого отивах да срещна. Така стигнахме до манастира. И тогава стана една малка битка между нас, защото аз, бидейки млад дякон, отидох да му целуна ръката, а той ми грабна ръката и искаше пръв да я целуне.

 

- Ама, геронда, аз съм дякон!

 

- Аз, детето ми, се научих от родителите си… (не се чува добре в аудиозаписа - бел.прев.)

 

- Ама аз съм дякон – му казах.

 

Учудих се на силата, с която беше хванал ръката ми. Не можех нищо друго да направя. Той пръв ми целуна ръката, след това аз целунах неговата ръка и той ми каза:

 

- Сега си добър монах, защото прояви послушание.

 

Това беше първото ми преживяване с него. От онзи имахме близки отношения още 20 години. Не знам дали го опознах добре, но започнах да осъзнавам думата свят, която чуваме и се питаме какво е един светец, какво ще рече – Бог ме удостояваше да виждам пред мен жив светец, истински Божий човек, човек, който живееше с Бога.

 

На Литургията какво казваме? Светинята е за светиите! И какво отговаряме? Един Свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Но ако един е Свят – Христос, как казваме свети Димитър? И въпросът е може ли човекът да бъде в общение с Бога? Бог пръв влезе в общение с човека, когато прие нашата човешката природа и влезе в нашия свят. Когато Бог се съедини с нас, Той ни даде Неговата благодат, това единство на човека и Бога в Христовата личност, това е спасението на човека и неговата възможност да се съедини с Бога. Пред себе си виждах това богословие на Църквата, виждах го в един човек, защото тази харизма има само един светец – да свидетелства и да утвърждава, че да, Бог стана Човек, да, човекът може да стане бог, да, Христос се разпна и осъди моя грях в Неговата плът, да, Христос възкръсна и победи моята смърт и ме въведе в Неговото царство, да, Христос бе възнесен и ме пренесе отново там, откъдето тръгнах, в рая, в царството Божие. Да, всичко това може да стане мое, защото Той изпрати Светият Дух да ни дари целия този живот. Всички тези истини в Църквата се преживяват опитно, аз вече ги виждах и изследвах в лицето на един човек.

 

Той искаше прошка дори за това, че ти говореше

 

Друго нещо, което констатирах още от първото посещение, беше, че от пет думи, които щеше да каже, четири от тях бяха: Простете ми! Той искаше прошка дори за това, че ти говореше. Той имаше това смирение. Никога няма да забравя, когато като много млад монах, заедно с нашия досточтим старец и наскоро починал игумен на манастира Григориу о. Георги (Капсанис), отидохме да се поклоним в храма на св. Йоан Руски в Нео Прокопио и в манастира „Преп. Давид”. Нашият старец о. Георги с голямо уважение и любов му каза:

 

- Геронда, ще дойдете ли да ни благословите в манастира на Света Гора?

 

А отец Яков отговори:

 

- Кой? Аз? Аз съм едно умряло псе, което замърсява въздуха. Какво бих могъл да правя там?

 

Наистина ни впечатли, защото това не беше смирение на думи, които ние лесно свикваме да казваме, а неговото чувство беше такова.

 

През всички години констатирах, че пред мен имах един човек с истинска вяра. Коя вяра? Не тази, която имаме предвид повечето от нас. С критерия на стареца Яков повечето от нас сме невярващи, ако ще да се правим на вярващи. Вярвам означава доверявам се. На кого? На Божията личност и слово. Той такава вяра имаше. Както казваме по време на св. Литургия – целият си живот на Христа Бога да предадем, това беше неговият живот. Той всичко доверяваше на Бога. И изпитанията, и изкушенията, и болестите превръщаше в своя молитва и ги доверяваше на Бога – от момента, в който самият св. Давид го прие в манастира. Той стигнал пеша, тръгвайки една вечер от селото, където живял, да се поклони на преп. Давид, веднага щом излязъл от казармата. Вратата била затворена, но един калугер му отворил и той влязъл вътре и продължил към храма. В онзи ден в манастира имало двама монаси. Единият бил пред вратата на храма и нещо поправял. Веднага щом видял стареца Яков, го огледал хубаво и го попитал:

 

- Добре, ти как влезе вътре? Кой ти отвори?

 

- Отецът!

 

Другият отец обаче спял в това време. Монахът се учудил. Той искал да види дали другият отец наистина се бил събудил и отворил вратата. Но той още спял.

 

- Кой ти отвори вратата, детето ми?

 

- Ами един отец я отвори.

 

Той влязъл в храма, за да се поклони, и веднага щом стигнал пред иконата на преп. Давид, видял неговия образ и удивен казал на монаха:

 

- Той ми отвори!

 

Преподобният Давид му отворил, приемайки един благословен и осветен негов наследник.

 

Неговото оръжие беше молитвата,

 

която естествено беше плод от това доверяване. Защото молитвата означава предаване на нашия живот на Бога. Ние не се молим поради това, че Бог не знае кои са нашите проблеми. Молитвата е термометър, който измерва градусите на нашата вяра. Ако се доверяваш на Бога, ще говориш с Него. Ако молитва ти тежи, това означава, че Бог за теб е само едно име; но за стареца Яков Бог бе личност, на която се доверяваше, молеше, където всички негови проблеми и на другите хора ги превръщаше в молитва към Бога. В неговата килия върху масата винаги имаше купчина с писма, на които отговаряше. Но на повечето от тях той отговаряше с молитвата си и когато (молитвено) предаваше един човек на Божията любов, беше спокоен. Но и Сам Бог се намесваше в живота на човеците.

 

Да видим някои чудни събития. Когато бях ученик в училище чух, че той претърпял много сериозна операция. Операцията наистина беше сериозна и лекарят, който го прегледал, му казал, че отдавна би трябвало да е умрял предвид проблемите, които имал. Старецът Яков се колебаеше дали да ходи при лекарите – за да не гледат голотата на тялото му. Срамуваше се от това. Отивам при лекаря и блудствам – ми казваше.

 

Аз му казвах:

 

- Геронда, отивате, за да ви прегледа лекарят.

 

- За нас не е това, детето ми.

 

Когато му казали, че вече нямало накъде и трябва да направи операцията, той казваше:

 

- Аз, детето ми, мислех, че ще ми направят един разрез, за да направят операцията.

 

Когато отишъл в болницата, се помолил: свети Давиде, ако искаш да се върна повторно в манастира ти, ела и ме излекувай! И ако дойдеш, мини през Нео Прокопио и вземи и св. Йоан Руски. Мислех, детето ми, че светците ходят като нас – ми казваше.

 

В даден момент вратата на стаята му се отворила и видял две лица. Единият войн, а другият досточтим старец, който му казал:

 

- Как си, отче, какво правиш?

 

- Е, какво да правя, отци, ето, операция трябва да правя. Боя се!

 

- Не се безпокой! Ще оздравееш. Ние сме тези, които ти извика. Аз съм старец Давид, а до мен е преподобни Йоан и изповедник. Не ни ли извика? Дойдохме. Не се безпокой!

 

Те си тръгнали.

 

В деня на операцията го отвели в операционната, за да му сложат упойка. В момента, когато го поставяли върху операционната маса, видял как вратата на операционната се отваря и вътре влизат двамата светци.

 

- А, дойдоха отците.

 

Другите монаси, които били там, казали:

 

- Изглежда на отец Яков започна да му се завива свят и му се привиждат светци.

 

Той обаче ги чул и им казал:

 

- Не ми се привижда, а ги виждам реално.

 

Операцията приключила. Отец Яков, който, ако му дадеше чаша вода, щеше да помни това 20 години, винаги казваше най-добрите думи за лекаря. Да е жив и здрав лекарят, да е жив и здрав лекарят!

 

Един ден видял във видение св. Йоан Руски, който му казал:

 

- Отче Якове, чувам как казваш да е жив и здрав лекарят! Да, той е много добър лекар. Но аз направлявах неговата ръка. Трябваше да отминеш днес, но бе оставен за утре.

 

И слава Богу, това утре продължи 40 години.

 

Отец Яков беше сроден със светците

 

Можеше да им говори, да ги умолява и както ще видите след малко, дори да им се поскара.

 

Друг път той ми разказа за явяването на Света Богородица в болницата: изненадах се, детето ми! Имаше една медицинска сестра с детенце в обятията си. Аз се запитах, тук сестрите водят и децата си? Тя ме попита какво правя и аз й отвърнах. Тя ми каза: не се безпокой! Бързо ще се върнеш в манастира! и си тръгна. Тогава се обърнах към моя съсед по легло и го попитах коя беше тази госпожа?

 

- Коя госпожа? – му отвърнал той.

 

- Тази с детенцето? Сестрите тук водят и децата си?

 

Другият му казал:

 

- Аз не видях никаква госпожа и никакво детенце.

 

Именно защото не била някоя госпожа с някое детенце, а Пресвета Богородица с Христос.

 

Той години наред помнеше това, че му отидох на свиждане и повтаряше:

 

- Отец Павел, който дойде да ме види в болницата.

 

Преди малко казах, че негово дръзновение към светците го карало някога да им се поскара. Един ден дошло известие. През нощта някой съсякъл 30 маслинови дръвчета в градината на манастира. О. Яков научил това и много се разстроил. Той отишъл в храма пред иконата на преп. Давид и му казал:

 

- Геронда, аз оставих всичко, за да служа на тебе! И ти не се грижиш за твоите неща? Ако до вечерта не ми доведеш тук този, който отряза дръвчетата, няма да ти кадя повторно!

 

Вечерта, малко преди да започне Вечернята, някой почукал на вратата. Влязъл един човек, известен в областта, който поискал да се срещне с о. Яков. Веднага щом старецът го видял, той казал:

 

- Отче Якове, аз отрязах дръвчетата.

 

- Защо, детето ми, ги отряза?

 

- Сега ще ме заведеш в полицията?

 

- Няма да те заведа в полицията, но защо ги отряза? Ще ми кажеш – нима светецът е имал нужда от маслини? Разбира се! Знаеш ли, детето ми, на колко хора манастирът дава зехтина за цялата година?

 

Защото той се грижеше да има не само за манастира, а и за другите хора.

 

Жив опит от Божията благодат

 

Аз лично бях свидетел на друг случай. В Мантуди (селище в о-в Евбея, Гърция), където пребивавах, поддържах много добра връзка с учителите от училището. Известно време и аз бях учител и когато учебната година приключи и всичко вървеше добре, накрая, почти в последния ден, се получи някакво недоразумение. На обед отидох в моята килия, близо беше домът на един учител, обикновено там се събираха, както и в още един дом, и реших да отида да видя къде са. Веднага щом влязох вътре, видях, че се вдигаше врява. Започнаха да ми говорят различни неща, а накрая ми казаха – какво можеш да ни кажеш?

 

- Аз?

 

- Да.

 

- Какво ще правите довечера?

 

- Какво да правим?

 

- Имате ли нещо, което ви задържа тук?

 

- Не.

 

- И тъй, в автомобила и отиваме в манастира „Преподобни Давид”.

 

Една учителка ми каза:

 

- В този хал, в който се намираме, в манастира ли ще ходим?

 

Аз й казах:

 

- Ако не отидем сега, в хала, в който се намираме, кога ще отидем?

 

Отидохме. Бяхме осем човека. Поклонихме се. Седнахме там и по-късно при нас дойде последващият игумен – вече блаженопочивш отец Кирил, който с усмивка на уста ни каза:

 

- Изпийте едно кафенце!

 

- Добре, отче!

 

Той ни донесе кафето. Докато пиехме кафе, дойде и о. Яков. Всички станахме, поздравихме го и взехме благословение от него.

 

Аз му казах:

 

- Геронда, понеже някои от хората идват за първи път в манастира, ще ни кажете ли няколко думи за светеца и за манастира?

 

- Да, да, отче мой! О. Павел винаги води добри хора в манастира!

 

Той започна да им говори за светеца и манастира и в даден момент започна да им говори за всичко, което беше станало по-рано между тях. Те, изненадани, се обърнаха и ме изгледаха. Сякаш ми казваха: кога свари да му разкажеш всичко?

 

Аз се усмихнах. Нищо не им казах. Старецът им каза това, което имаше да им каже. Накрая ми каза:

 

- Ще останете ли, отче, да вечеряме?

 

- Геронда, не, няма да останем. Ще останем само на Вечернята и ще си тръгнем.

 

- Не! Не! Ще останете да вечеряме! Отиваме при о. Кирил да му кажем да приготви.

 

Когато той излезе, други веднага се хвърлиха срещу мен. Аз им казах:

 

- Хора, припомнете си, че от момента, в който дойдох във вашия дом, до този момент дори за секунда не сме се разделяли!

 

Тогава още не съществуваха мобилни телефони. Когато осъзнаха това, за повечето от тях през онзи ден се промени животът им. Защо ли? Защото имаха жив опит от Божията благодат. Те виждаха, че това не са просто думи, а реалност. Значимото е да се срещнеш с някой светец, с някой, който, бидейки светец, счита себе си за най-грешния човек на света.

превод: Константин Константинов