Ето какво значи да обичаш
Юни 22, 2017 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
Автор : Архимандрит Силуан (Васан)
Прочетох една малка история, която ми направи силно впечатление. Аз винаги съм споделял с вас всичко красиво и полезно, което намирам, и сега също искам да споделя прочетеното с вас. И, както винаги, се надявам, че между тези редове, на всеки от вас ще се открие някакъв благ промисъл.
„Малко пред Втората световна война живеела една забележителна съпружеска двойка. Те много се обичали. Мъжът се стараел при всеки възможен случай да покаже на жена си своята любов. А тя била красива, чувствителна и имала крехко здраве.
Започнала войната и мъжът трябвало да отиде на фронта. Наложило му се да премине през много тежки изпитания, но всеки път той като по чудо оставал жив. И всеки ден молил Бога да му помогне да оцелее, за да се върне у дома, при своята жена, която толкова обичал. Мисълта за това, че отново ще я прегърне сгрявала душата му и му помагала да понася глада, студа и раните.
Когато войната завършила, той, щастлив както никога, летял към къщи, сякаш на криле. Ето, селото му вече се виждало в далечината и неочаквано той срещнал свой приятел! Когато радостта, че отново са се видели живи и невредими се уталожила, приятелят му започнал да го утешава, говорейки за някакво изпитание, което го е сполетяло.
– За какво изпитание говориш? – попитал мъжът със свито сърце.
– Ти какво – нищо ли не знаеш? Жена ти е била тежко болна. Преживяла е болестта, но сега лицето й е обезобразено – съчувствено отговорил приятелят.
Мъжът се отпуснал на земята като подкосен и горчиво заплакал.
И ето, привечер той наближил до своя дом. Виждайки го, съпругата му не можела да се нарадва и не спирала да благодари на Бога, че той се е върнал жив! А след това двамата седнали край масата… и тя изведнъж разбрала, че нейният мъж, любимият й, е загубил зрението си във войната. Мислейки, че той е ослепял вследствие на раняване, тя не го разпитвала за нищо, за да не му причинява излишни страдания. Започнала да се грижи за него, както преди и както подобава на любеща жена, и те преживели щастливо още 15 години.
След тези 15 години на пълно щастие, но също и на тайни страдания, защото тя била неизлечимо болна, жената предала Богу дух. А любещият съпруг затворил очите й… и отворил своите! През всички тези години той се преструвал на сляп, за да не умножава страданията й.
Ето какво значи да обичаш! Да станеш сляп, за да не нараниш другия.
Често би било по-добре и ние да затваряме очите си, защото се случва нашият поглед да бъде много по-тежък, отколкото си мислим и от този укорителен поглед този, когото гледаме, може да стане още по-лош. Много хора губят сили за борба със себе си или с изпитанията само защото сме ги погледнали не както трябва! Заради нас животът им може да стане още по-тежък. Нали ние не виждаме как боли душата им, скрита в инвалидизираното тяло, или прикрита от уродство или от някакъв вид грозота, или от овладелия я порок, или от депресията, с която се бори…
Но за да затворим очите си и да не виждаме това, трябва да обичаме. Ние не можем да престанем да виждаме чуждото безобразие, когато в нас има равнодушие, глупост или желание да маргинализираме човека, а само тогава, когато проявяваме чувствителност, деликатност и великодушие.
Необходима ли е любов, за да се държиш просто и естествено? Очевидно да! Трябва да обичаме, за да не позволим другия да се почувства оскърбен или упрекван. За да не станем причина, поради която той страда, а – напротив, да му помагаме и да облекчаваме, доколкото можем, неговата болка.
Не прави ли това Христос в нашия живот? Струва ми се, че Той ни гледа със затворени очи, нали иначе ние не бихме могли дори да Го погледнем, чувствайки се толкова виновни пред Него.
Когато прочетох историята се помислих още: колко рядко чуваме за подобни случаи в наши дни! Днес любовта сякаш е охладняла. Ние сякаш вече нямаме сили да обичаме или може би просто сме станали твърде егоистични?
По-рано отношенията между обичащите се бяха много по-трайни, красиви и щастливи. Преди ги имаше красотата и свещената любов между двама души. Един прост жест, едно цвете, един поглед вече бяха източник на радост, на сърдечен трепет и сълзи на щастие. А сега… Непрекъснато чуваш за раздели и скърби, за скандали и обвинения.
Всички се оплакват от някого. Всички някого обвиняват. Много малко са онези, които биха поели вината и отговорността за раздялата върху себе си. Може би ние вече не можем да обичаме? Вече не можем да прощаваме? Любовта вече няма никакво значение за нас? Или ние просто сме така обзети от любовта към себе си, че ближният става за нас бреме.
Всички знаем, че за да се устроят отношенията, за да се устрои семейният живот, единият трябва чрез любовта си да умножава щастието и красотата в живота на другия. Отдавна е известно, че „любовта е огън, но гори, когато хвърляш в него дърва” и тогава обичта може да бъде непрестанна.
Нито в една книга не е писано и никой не е казал, че да обичаш, означава само да изпитваш щастие. Не, любовта означава да желаеш доброто и щастието на другия. Това означава да се откажеш от своя егоизъм и своята гордост, да се смириш, за да цари мир, да се молиш с упование, задоволявайки се с малкото, което имаш и да благодариш за него, да бъдеш щастлив, виждайки че другият е щастлив и да живееш възвисяващо…
Да обичаш – в това е мъдростта на живота. Да обичаш означава да имаш мъдро сърце. Да обичаш означава да владееш науката, която изцелява, а не умъртвява, утешава, а не унищожава!
Може би четящите тези редове се придържат към друго мнение и мислят, че не ми прилича да пиша за любовни отношения, понеже не знам „колко трудно е това”. Може и да са прави, но аз, както всеки свещеник, страдам много повече, отколкото можете да си представите, когато виждам изтерзани сърца и сълзи на прекрасното лице на другия. А за любовта е толкова тежко да вижда това…
Източник: Православие ру
