Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията
Юли 1, 2017 in Свещеническа конференция
Автор : Прот. Валериан Кречетов
Има добри, порядъчни хора, които идват в храма с години – три, пет…, но тяхната църковност не става част от ежедневието им. Животът им си остава напълно светски, а Църквата е някъде там, в периферията. Те не раждат деца (максимум две, които носят на причастие докато са малки). В енорийския живот не се включват.
Какво да прави с тях свещеникът? Или да остави всичко както си е, и те или сами ще се въцърковят, или ще си отидат?
протойерей Валериан Кречетов, с. Акулово
Отец Йоан Крестянкин казваше, че не можеш да направиш нищо вместо човека. Можеш да му помогнеш, но ако сам той не се потруди – нищо няма да стане. Бог не спасява насила, без желанието и участието на самия човек. Има такива вечни студенти – учат, учат и все не завършват. Кой е виновен – този, който преподава, или този, който учи?
Протойерей Гергий Бреев, Москва
Това е много болезнен съвременен въпрос. Струва ми се, че правилното отношение е следното: погледни себе си – колко години си свещеник? Какво успя да промениш в себе си? Най често ние свещениците се вглеждаме в себе си и си казваме: „Боже мой! Ето, от този навик отвикнах, а този никак не успявам да преодолея. И в същото време свещенодействам!” По същия начин не бива да изискваме и от човека – прави това и това, не нарушавай тази и тази заповед и да чакаме да се справи. Не. Нужно е напътствие, трябва да му кажем: „Да, наистина е така. Все пак чувстваш ли как с времето любовта ти към Църквата се е увеличила, как връзката ти с нея е укрепнала? Ако не си бил на Църква месец или два, по същия начин ли се чувстваш или някак по-различно?” А той казва: „Какво говорите, отче! Две седмици не съм ходил в храма и вече чувствам как ме тегли натам и сякаш на криле летя към Църквата”. Макар от страни да не се забелязва, той с любов отива в храма.
Има насочващи въпроси, които могат да бъдат зададени: „Как си? Нещо отдавна не съм те виждал в храма? Къде беше? Да не беше болен?” Или нещо такова.
Ако човекът е безразличен – има такива флегматици, които никак не могат да се вземат в ръце, и ако към тях проявяват взискателност, това не им помага. Те разбират само едно – че ги притискат и изискват от тях нещо, което те не могат да дадат.
А ако човекът е на 70 или 80 години – нищо не можеш да направиш. Амвросий Оптински казвал: „Да учиш старец е все едно да лекуваш мъртвец”. Дошъл е човекът – какво да очаквам – че утре ще му порастат крака, ръце, че бялата му коса ще почернее и той ще тръгне да бяга, ще полети!? Това, разбира се, няма да се случи. Дай Боже само да донесе своя кръст до края, да не се отрече от християнското си призвание. Но в същото време трябва да се разбира, да се чувства вътрешната нагласа на човека – каква е тя? Ако го тегли към Църквата – Слава Богу! Слава Богу!
Днес по енориашите се усеща, че не е изживяна още враждата между роднините вътре в семейството. Това е потресаващо тежко положение. Гледаш и мислиш: „Боже мой! Син, баща, майка – живеят и започват да враждуват помежду си, между тях се появява неразбиране, отхвърляне; готови са да разделят апартамента, да си отидат един от друг или пък единият гони другия”. Тази обстановка е много тревожна, чудиш се – как е възможно да се стигне до това състояние? То е обичайно днес. Гледаш – и ти става тъжно. И най-вече – започваш да съветваш и човекът даже не разбира защо не трябва да гони родната си жена от дома. Или защо майката или бабата не искат дъщерята или внучката да живеят с нея и т.н. Това е нонсенс! Умът не го побира. А в същото време идва – и започваш лекичко да го подтикваш напред: „Е, и сега? Жена ти си тръгна от теб огорчена. Тя иска да живее с теб, обича те, имате деца. Постарай се да превъзмогнеш това, все пак така не бива. Нали Бог е установил семейството, венчани сте”. Но тук има някакъв вътрешен момент… яли са се един друг с години, с десетилетия и накрая вече взаимно са си опротивели.
Сложна работа. Много такива сложни обстоятелства има в живота на човека и в същото време хората ходят на Църква – един, втори, трети. Всички. Но когато се стигне до: „Хайде, давай, поправи се” или „Спазвай Божиите заповеди” – не искат и да чуят. Нещо подобно на казаното в псалмите: „Като глуха аспида, която затиква ушите си” (Пс.57:5). Такова състояние също бива присъщо на човека понякога. Затова пастирът трябва да бъде много внимателен, трябва да подхожда с любов, с търпение, не с нагласата „само аз мога да упътя”, а с убеждението че единствено Божията благодат може да измени човешкото сърце.
Ако човек се кае, осъзнава състоянието си – той вече е попаднал под въздействието на Божията благодат и с него може да се разисква въпросът за неговото поправяне. Но ако не иска да приеме това, да се работи с него е много трудно.
Източник: http://priest.today
Близки теми:
Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките
Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията?
Мисията сред младежта трябва да бъде най-важната задача, която стои днес пред нас
Св. Лука за кръстниците и кръщението
Наставление към свещениците
