Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки
Юли 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Старец Моисей Светогорец
Две хиляди години след идването на Христос в света Той остава непознат и светът има погрешна идея за Него. Това не оставя незасегнати и християнските общности. Съществува впечатлението, че Христос е просто един Бог сред боговете, Който сега обитава на небесата, много далеч от нас, че религията, която Той основа, е една хубава религия, навярно най-хубавата, и Неговото нравствено учение може да е строго, но е безупречно. Той, разбира се, е историческа личност, но несъмнено не е само това. Той е велик и значим Учител, светът бил облагодетелстван от Неговата проповед и Неговото присъствие било повратна точка в хода на историята, но дори това не е.
Иисус Христос, нашият Господ и Бог, Изкупителят и Спасителят, Богочовекът, второто лице на Пресвета Троица, „името, което е по-горе от всяко име”, „роденият от Отца без майка и от Майка без баща”, единосъщният и събезначалният с Отца, открилият се Бог Слово на Отца, Въплътилият се, Разпналият се, Възкръсналият и Възнеслият се е Пътят, Животът, Светлината, Истината, Възкресението. Христос е главно Животът на света. Той не е традиционалисткият, церемониалният, исторически и религиозен Бог, а моят Отец, моят Живот, Животът на човеците. Той е Този, Който обнови живота и оживотвори мъртвия човек. Той е Този, Който го сътвори и го следи нежно и постоянно, Създателят, Промислителят, Мъдрият.
Свързването на вярващия с Христос се постига не на едно интелектуално, емоционално и психологическо, а на реално равнище. Христос е състояние и начин, изражение и етос на живот. Вярващите днес отстоят от това усещане за живота, което е истинската връзка с живия Бог. За съжаление Христос не е център на нашия живот. Резервирано подхождаме към Него. Светотайнственият живот ще допринесе и ще укрепи това преживяване.
Чрез Тайнствата на светата Църква чувстваме присъствието на Бога в настоящето. Чрез Кръщението ставаме членове на едното и неразделно Тяло Христово. Обличаме се в одеждата на веселието, приемаме Самия Христос в една вечна връзка. Чрез Миропомазанието ставаме обиталище на Светия Дух. Така влизаме в една нова свята общност, на синовете Божии, приемаме нов живот. Това оживотворяване се обновява чрез светата Евхаристия.
Ядем и пием Тялото и Кръвта на Христос, недостойните и неблагодарните – най-великия дар на Бога за човечеството – като запас за вечен живот. Нашият живот съществува чрез това божествено ядене и пиене, на Заклания Агнец, от безкръвното свещенодействие.
За свързването на вярващия с Христос значително допринася и изучаването на Светото Писание и особено на Новия Завет, редовно и молитвено. Изучаване, което не просто образова, а преобразява душевно.
Христос не е добрият идеолог, а уникалният Богослов, Единственият, Който може да говори за небето, от което е слязъл. Христос не е успелият чудотворец, а Този, Който се заколва за живота на света. Христос не просто променя света, а го животвори. Християните не са членове на едно сдружение с права и задължения, привърженици на партия, безлична маса и несвободни хора, а синове Божии, поканени на небесната Трапеза, чието предвкусване ясно започва от този живот, както учат отците на Църквата.
Целият кръг от Господски празници за душата на вярващия не е някакво припомняне на едно старо събитие, а негово повторение и преживяване в дълбините на сърцето. Отците казват, че Христос обитава в сърцата на хората чрез вярата. Въплъщава се в нас, когато пазим Неговите заповеди. Разпва се, когато болката на аскезата огъва и изтребва страстите. Възкръсва, когато безстрастният човек „шества” в духовните съзерцания, възхождания и ликувания.
Христос дава на Своите приятели истинския живот. Далеч от Христос животът е мрачен, нерадостен, отчайващ. Двадесети век отминава, но животът се развива и галопира към нови космически завоевания, имаме удивително съкращаване на разстоянията и бързо осведомяване за случващото се в четирите точки на света, а човекът, повече от всеки друг път, е безпокоен, несигурен и тревожен. Ядрените, атомни и химически оръжия, тоталитарните режими, нещастни инцидентни с многобройни жертви и екологични катастрофи изплитат агонията на човека. Едновременно се наблюдава и голямо „духовно” движение с нови философски течения, политически теории, нови изражения на изкуството, културни прояви и разнообразни ереси. Но сигурно цялата тази съвременна криза би могла да стане повод за едно духовно възраждане? Сигурно утопията се намира в усилието на човека да свали небето на земята? Сигурно трагедията на нашата епоха съществува в доброволното невежество или дори в безсилието на вярата в съществуването на вечния живот? Сигурно чрез отчаянието и развалата е възможно да дойде привилегията на надеждата и процъфтяването на истинската радост? Ще се опитаме не да отговорим на тези трудни въпроси, а да се потопим в непресъхващия извор, от който може да дойде божествената помощ. Размисъл и подозрение за един друг начин на живот, който няма край.
Ще ви предам думите на един велик съвременен старец от Севера, който тръгнал от Света Гора. В една скорошна негова книга той пише, че след избухването на първата световна война „Моите младежки надежди и мечти рухнаха. Но същевременно едно ново виждане за света и неговото значение се появи пред мен. Близо до разрухата лека-полека замислих моето възраждане. Видях, че не съществува трагедия в Бога. Трагедията беше само в живота на хората, чиито поглед никога не надмина земните граници. Нито всички Негови терзания в света имали трагичен характер. Любовта на Христос, през цялото Му пребиваване тук между нас, бе едно страшно терзание” (архим. Софроний).
Христос в Неговия земен живот не спря да проявява търпение към неверието на нашата изопачена природа (Мат. 1:17), да се насълзява, както при гроба на Своя приятел Лазар (Мат. 11:35), да се огорчава, както с убийците на пророците – юдеи (Мат. 23:37), да е предълбоко наскърбен, както в Гетсимания (Мат. 26:38), участвайки напълно в човешката трагедия. Към тази паднала изтерзана природа Той се навежда, въздига я и й дарява мира (Йоан. 14:27), дръзновението (16:32-33), безстрашието (Мат. 10:28), любовта (Йоан 17:24) и вечния живот.
Настоятелният отказ на голяма част от човечеството да приеме Христос като единствен и истинен Бог го лишава от изкупителната светлина на вечния живот. Свободното следване и охотното причисляване с лика на Неговите ученици ни пренася отвъд мястото и времето на настоящото страдание и терзание, в приемането и предвкусването на незалязващата светлина.
Самоосъдени в затвора на егото на индивидуализма, здраво обезопасени в доволството на нашите идеи, нагласи, предпочитания и капризи, се изолираме от другите, към които Евангелието иска да бъдем винаги открити, благосклонни и благоразположени. Така сме безсилни да ги приемем и съответно да ги обикнем и да се помолим за тях. Защото чрез молитвата ще прогоним трагичната изолация, ще се съединим с другите, ще се срещнем с Христос.
Човекът започва да се нарича духовен от момента, в който се занимава съзнателно със себе си, започва да осъзнава греха в себе си, спира да любопитства за другите, покайва се и се моли. Това човек да види своето реално състояние несъмнено е резултат от силна воля, но и от мощна и крепка Божия помощ. Христос бърза към нас, за да ни помогне значително и плодотворно, доколкото продължаваме истинно да го искаме. Защото много пъти започваме нещо без да го довършваме. И в този случай опасността е близо, защото страхът от това какво ще срещнем, постоянната и твърда борба, която е необходима, за да се завърши делото, и изкушението, което внушава плахи помисли, са достатъчно големи пречки.
След като познаем себе си, ще познаем Бога. Тогава ще ни се открие лицето ни. Тогава, обичайки Бога, ще чувстваме постепенно величието на Неговата любов. Така Бог бива познат и така се открива; главно като любов. Бидейки просветлен от божествената любов, човекът пронизва пространството и времето несломим, безстрашен, радостен, преходящ през този свят, където го е грижа за целта на неговото пътуване – горното царство, без да презира настоящия живот, а му отдава само значението, което заслужава.
До това познание, както казахме, стигат всички души, които смирено се молят, с разсъдителност се подвизават и искрено се покайват. Христос не може да живее в тъмнина. Грехът е тъмнина. Нека не искаме да оправдаваме греховете си, защото наскърбяваме Бога и ставаме нарушители на Неговите заповеди. Христос ни оставя, ако го искаме, в нашия мрак, и във всеки случай винаги очаква покаянието.
Често т. нар. „нещастия” на живота, лична болест, обедняване, болест или смърт на сродни лица водят хората по-близо до Христос. Но също така се случва често и лесно Христос да бъде забравян, когато проблемът отмине. Това, както разбирате, най-малкото, е непочтено. Христос не е само за в случай на нужда. Ако човек не вземе решение за трайното пребиваване „до нозете на Иисус”, от Който ще се вдъхновява, той ще бъде завлечен от съвременните отчуждаващи течения, които настоятелно иска да ни отдалечат от Христос.
В един свят на измама, отчаяние, насилие и хули вече не е удобно да се чуват думи на любов, благородство и благодат. Утвърдени върху непоклатимия камък на Христовата вяра, ставаме силни и непобедими, приемайки като Негови чеда наследието на Неговата победа.
Отмина епохата на многото думи и днешният свят тревожно търси преживяването и примера. Много пъти мълчанието е най-гръмката проповед, след като била изречена от светите отци в пустинята. Една проповед без етоса и изражението на чистото духовно преживяване става изморителна, без последици и продължение. Затова множество млади хора извличат полза само от мълчанието, свещените последования или премерените думи на монасите на Света Гора. Един съвременен мъдрец казва следните много важни, както и забележителни слова: „Обичам Христос, но християните не ги обичам, защото не приличат на Христос” (Ганди). Мисля, че има право. Много пъти, повече от атеистите, ние очерняме името на Христос и предизвикваме с нашата непоследователност похулване на Неговото пресвято име. В житието на светия великомъченик Георги се казва, че другите войници, когато виждали лицето му, че блести от радост, казвали: „Тогава и ние да станем християни.“ Това било най-добрата проповед. Неговият чист живот. Някой бе казал, че християнин означава радостен (човек). Днешните християни стоят много далеч от тази истинска радост.
В настоящия изменчив свят, който вие познавате по-добре, защото живеете всекидневно в него, човекът бива завлечен, повлиян или притъпява съвестта си и прави постоянно нови компромиси, отстъпки и допускания в ума и сърцето си, които променят неговите православни еклесиологични критерии, автентичния православен етос, но и самите основни принципи на етиката. Вече и християните не се отличават. Толкова много неща човек чува, че вече не се озадачава и не реагира. И когато някой се откъсне от сплетните на света, бидейки притиснат и понесъл удари, стигне до вратата на църквата, търсейки, по-малко или повече искрено – милост, светлина, изцеление, изкупление и не намира вратаря там – това е трагично. И най-трагичното – когато го намери, да го намери неподготвен, изморен, занимаващ се с много други неща, бързащ, отлагащ, борещ се да се оправдае, за да се оттегли. Но пред Него той е връщащия се син Божий. Завършвам това отклонение, казвайки само нещо, което е казал един бележит лекар „Ако имахме добри духовници, нямаше да имаме нужда нито от психиатри, нито от психоаналитици”. (К. Юнг)
За Христос не съществува рана и заболяване, което да не се лекува. Каквато и да е историята и състоянието на всеки човек, той не трябва никога да пада духом. Ако ще да е роден в трудна епоха и неподходящи условия, ако ще от малък да го е съпровождала беднотия, ако ще да е израснал в невежество, да са се отнесли жестоко с него, ако ще да се е увлякъл в лесния живот, каквото и затруднение да е имал, нека се покае, Христос идва, попива тези неща и ги обновява. Видяхме това много пъти в монаси на Света Гора, чието покаяние ги доведе до „Градината на Света Богородица” по много пътечки и след тяхното обръщане нищо не напомняше предишния порок на греха, защото Божията благодат ги бе осенила.
В крайна сметка е много приятно и полезно умът на християнина да се напоява от помненето на Христос, тъй както монахът се опитва да живее. Така, всяко събитие от деня, каквато и форма да има, получава различен характер. И в приятните и неприятните неща нека казваме „Слава Тебе, Боже!“ Свети Йоан Златоуст издъхнал, молейки се на пода на една пуста църква, в изгнание в Армения, с думите: „Слава на Бога за всичко”.
Благословението на това постоянно помнене на Христос – охристовява човека. То действа по дивен начин и го кара да вижда, да докосва, да разбира и да тълкува света по различен начин. Християнинът преминава през този свят с уважение, търпение и любов, а не завоевателно, тиранично и сребролюбиво. Когато се отнасяш така към другите, това ти дава огромна свобода и уют. Душевният уют не е свързан с материалното благосъстояние. Често се срещат хора, които „имат всичко”, но им липсва спокойствието на сладкия сън, безстрашието на вярващия и просторът на простотата. Давайки своята първа мисъл, надежда и „планове” на Христос, без да се интересува толкова за това „какво ще кажат хората”, вярващият ще спечели умиротворението, което Христос дава на Своите истинни приятели.
Занимавайки се повече със себе си, и по-малко с другите, ще се избавим лесно от много грижи. Това естествено не означава, че няма да сме внимателни с другите, че не трябва да ни интересува дали ги скандализираме с нашите постъпки, и че нашата грижа и любов е идеална, но в никакъв случай не трябва да е изпълнена с тревога. Нашата любов няма да зависи от тяхната. Любовта на другите към нас не трябва да бъде даденост, за да явим нашата. Следователно сме призвани да въстанем за една духовна независимост, която ще бъде подчинена на православната традиция и естествено няма да има никаква връзка с никаква изолация. Навярно така не сме приятни за мнозина, но не това търсим. Ако искаме всички да ни хвалят, това означава, че не искаме похвалата на Христос. За да бъде целия свят наш, трябва да станем софисти, дипломати, ласкатели и политици, компромисни, отстъпчиви, отнасяйки се раболепно, т.е. недостойно – нещо, което нашата християнска идентичност не ни позволява.
Отказът от това не трябва да се счита за горделиво отношение, защото и в Преторията, когато слугата ударил Христос, Той поискал обяснение, докато на друго място казва да обръщаме и другата страна, когато ни бият. Също така на Голгота разделили дрехите Му, естествено не за да ги вземат Неговите разпинатели евреи като филакто, или само за да се изпълнят пророчествата Му, а за да ни посочи отношение и начин на живот. Христос имал един хитон, но бил ценен, изтъкан отгоре до долу, скъпоценен. Самият Христос ни поучава на нестяжание и простота, сериозност и достойнство. Един монах носеше расо, пълно с дупки, и един разсъдлив подвижник, който го видя, му каза „През дупките на расото ти виждам голямата ти гордост”. Духовният човек не се вижда в „добрите моменти” на неговото редовно черкуване и на задължителната му благотворителност, а през цялото денонощие. Нашата духовност се отсъжда във всеки един момент. Наше огледало е Христос, Неговото слово. Подражанието на Христос означава дълбоко задълбочаване в Неговото Евангелие, да се съпогребем и да съвъзкръснем с Него, украсени с евангелските добродетели. Нека не смесваме смирението със злочестието.
Като християни трябва да бъдем твърди, смели, благородни и прями. Ако благоугодим на Христос, нека не ни е грижа, дори ако светът ни смята за недостойни за неговата благосклонност и оценка. Но е почти сигурно, че ако благоугодим истински на Христос, няма да има сериозен човек, който да не оцени нашето отношение.
Разбира се, не е лесно човек да стигне до тази свобода. Нужна ни е отговорна борба, гореща молитва, редовен светотайнствен живот и съответно духовно общуване. Вярвам, че ще се съгласите, че лесно се влияем от атмосферата на нашите разговори и срещи. Естествено е в един лъжлив и измамен свят човек да се влияе. Хубаво е да придобием добри приятелства, които ще ни помогнат в часовете на тревога, тъга и скръб. Но най-добрата компания е приятелството с Христос, и то в часа на молитва. Той е Приятел, Който никога не предава и винаги Го предават.
Св. Йоан Златоуст още по-задълбочено казва в своето слово, че от леността произлиза порокът и от борбата добродетелта, че добрите хора стават по-добри, живеейки дори сред тези, които ги възпрепятстват да живеят правилно и дори се опитват да ги привлекат на своя страна. Христос оставил лукавите, за да станат добрите още по-добри. Печалбата идва не от лукавите, а от мъжеството на добрите. Затова нека нищо не ни сломява и от отрицателните неща да вземаме поводи за съкрушение и покаяние.
Мнозина, бидейки изморени от празнотата на света, търсят безизходица. Боят се или не познават Християнството? Боят се от борбата, за която говори Евангелието, и не познават изкупителната същност на Християнството, което не се познава и не се преживява безболезнено. Умората и леността на съвременните хора, тяхното незнание и прибързаност, за съжаление ги води до рецепти, идващи от друговерци, често до демонодвижими и лесни решения на гениални еретици, които са водени от коварните и опасни стихии на прелестта. Умножиха се ложите, джамиите, залите на протестантите -„харизматици” в нашето отечество. Земята на героите и светците, богатата на мъченици Гърция, се превърна в опасна странноприемница, което приютява всеки лукав човек, в името на някаква неясна свобода, която подкопава основите на народа и на Църквата, на нашата традиция и история. Приближавайки 2000 година, намираме Гърция неподготвена да посрещне ботуша на Европа. Христос остава непознат и за християните. Нужно е спешна повторна евангелизация и на християните. Нужна е борба.
Болката от борбата е необходим елемент. Болката в нашия живот съществува, за да изпилява каменните сърца, да смирява, да вразумява, да дава здраве на душата. Когато ние не допускаме болката, като аскеза, и не я претърпяваме, като болест или друг проблем, Христос идва вежливо и дава, колкото можем да понесем, всичко за наша полза.
Ако познавахме благотворната сила на болката, всички терзания на живота биха станали приемливи като изцелителни изпитания за душата. Никой краткотраен успех не може да донесе истински покой. Много хора днес нямат съответното духовно дръзновение, за да приемат, извървят аскетическия път на Евангелието. Това дръзновение ще бъде дадено само от Христос. Много пъти е необходимо да се отчаем от света, за да го победим, и да дойде свише надеждата за нашето спасение. Старец Лъв от манастира в Оптина казвал „Изкушенията не са по-силни от Божиите дарове.“ Чрез силата на името на нашия Спасител Иисус, Който ни укрепва, всичко е постижимо. За вярващия винаги важи следната истина: „Ако имаш болна вяра, и една прашинка ти се струва планина. Ако имаш силна вяра, можеш да вдигнеш и да преместиш всички планини на изкушенията.“
Много е прав блаженият старец, толкова много, че не е нужно да го казваме. Помним скорошно посещение в каливата ни на един преподавател по богословие, който свободно разви темата за ревизиране на Евангелието, за излишността на аскезата, за това, че животът на съвременния християнин в мегаполисите се задушава от самота, стрес, суматоха, вредните газове, умора и по някакъв начин това замества аскезата и вече изобщо не са нужни пости, дълги служби, поклони и бдения. Опитах се да проследя неговите думи и да внимавам, исках да го разбера, но забелязвах едно безочие и високомерие в думите му, не спрямо мене, а спрямо Божиите заповеди, спрямо Свещеното Предание, което с духовна разсъдителност постоянно и винаги говори за задължителната борба, естествено според мярката и съобразно условията на средата и с благословението на духовния отец.
Обръщайки главата към прозореца, видях килията, в която бе написано житието на свети Арсений Кападокийски, където неговият житиеписец (преп. старец Паисий) наред с другите неща пише: „Отец Арсений проповядваше Православието вярно чрез неговия православен живот. Стапяше в аскезата плътта си чрез неговата гореща любов към Бога и променяше душите чрез неговата божествена благодат. Вярваше и изцеляваше мнозина, вярващи и невярващи. Малко думи, много чудеса. Живееше много и криеше много. Под неговата твърда кора криеше неговия духовен сладък плод. Много строг отец към себе си, но и много нежен отец към неговите чеда. Не би ударил със закона, а с любочестието, със смисъла на закона. Като служител на Висшия не стъпваше на земята, и като съслужител блестеше в света.”
Ако се смирим истинно пред Христос, ще се освободим от страстите. Трябва да снизходим, за да възходим. Това „хвърляне” във въздуха е знак за доверие в Христос. Той е Този, Който ще дойде да ни извлече и издигне. Разочаровани от силните на земята, поставяме като Управник на нашия живот Христос, и животът получава друг ход и продължителност. Колкото по-болезнено е това възраждане и пътуване, което води до него, толкова по-богата е благодатта и благословението. Без скърби никой не може да влезе в един живот в Христос. Когато спрат изпитанията и дойде радостта от възкресението, тогава ще облажаваме характеризираните от нас дни на страдание като най-плодоносни.
Доста хора оправдават своето неверие или маловерие с присъствието на прекомерно или абсурдно страдание в света. Смятат го за отсъствие или немилосърдие на Бога. Смъртни случаи на пеленачета от глад или болест, корабокрушения на невинни хора, автомобилни катастрофи с жертви цели семейства и толкова други неща оставят хората в недоумение. Разбира се, само на един добронамерен човек може да се даде задоволителен отговор, зачитайки напълно историята на живота на човечеството, че Бог не се намесва тиранично, за да я преобърне. Бихме казали, че Бог не може да спаси тези, които изобщо не искат да се спасят, които съзнателно са Го отхвърлили.
Бог показва пътищата на погибелта и на спасението и оставя хората свободни. Бог не е съучастник в злото на света. Бог е Творец само на доброто. Резултатите на бунта, безочието, похулването и гордостта на човека показват този интензитет на злото, което завлича и невинни. Също така много пъти се случва, че зад външно страшното и необяснимото, внезапно връхлетялото нещастие се крие планът на Бога. А и зад „несправедливо“ както се наричат – загиналите и за тези около тях. Обикновено допускането на тези големи изпитания се дават за общо покаяние. Отвъд всички тези нещастни случаи Божият Промисъл никога не спира да действа. За вярващия всичко това са ясни и лесноразбираеми неща.
Иисус Христос позволява и допуска болката да дойде „до време“ в живота на човека и Той е Този, който я премахва и ни избавя от нея. Трайността на болката е аналогична със степента на покаянието. Христос Който изпитал болка кара да изпитваме болка и нас. Христос е пратеният да ни избави от болката. Великият свещен символ на неизразимата болка на Христос е Кръстът. Безчестното дърво, болезненото разпване, е станало извор на изцеление и изкупление, централният момент на проповедта, безумие за елините, съблазън за юдеите. Той дошъл да даде светлина и живот и хората предпочели мрака и се опитват да оправдаят тяхната позиция, хулейки Църквата и клира, за да оправдаят тяхната нравствена леност. Като гадаринците от Евангелието се преструват на любезни и умоляват Христос да ги подмине, оставяйки ги на тяхното мъртвешко спокойствие. И още по-лоши от тях, когато чрез измамната одежда на изкуството представят Спасителя Христос в часа на Неговата жертва за целия свят да има нечисти желания (Н. Казандзакис). Това е позор, нечестие и жалка постъпка.
Всички онези, които се опитват да обяснят всичко чрез ограничената логика, грешат, потъмняват образа на Бога, който имат в себе си, и се терзаят от тежката тревога на помислите, което носи изморителна досада. Същото си патят и окованиците на необузданата фантазия, които смятат себе си и за успели писатели. Христос, Който свърза божествената с човешката природа, Богочовекът, е Светлината (Йоан 7:17), Истината (Йоан 14:16), Любовта (Йоан 8:31), Мъдростта (1 Кор. 2:7), отговаря и дава решения. Паралогичните – неразумните отхвърлят свръхлогичния Христос. Оставят Го на Кръста и продължават да Го хулят с творби на „изкуството”.
Ужасно трагично е ставащото в света. Светът предпочита малките наслади и временните почести пред вечната слава. Какво ни прави толкова плахи и несмислени? Какво ни кара да се отричаме от една богата вечност заради една бедна мимолетност? Да сме малодушни и да пренебрегваме нашия божествен призив? Само непоклатимата вяра в Христос може да ни накара да победим светския дух. Пръв Христос победи света и Неговата победа е наша победа – без това да ни дава ни най-малко високомерие. Най-голямата победа е да победим греха. Не са малко подобни победители във „вчера и днес“ на Църквата. Трудът, който полагаме в тази война за постигането на победата, става незначителен, когато човек помисли, че се причислява към всички онези, които са влезли във вечното царство.
Христос често се връща отново в живота ни, ако потърсим това от Него и Му го позволим, главно като Лекар. Тези Негови посещения обикновено са лични и тайнствени. Христос никога не е вършил чудеса, за да впечатли и ентусиазира, зрелищно и публично. Повечето чудеса, които Господ извършил, са станали пред ограничен брой свидетели и в определени пъти само пред болния. Христос не желае да убеди властнически, да създаде шум и смут и възклицаващи следовници. Чудесата са знаци за Божията любов към страдащия човек, които се извършват в свещената атмосфера на вярата, мълчанието и безмълвието. Стават толкова чудеса всекидневно в живота, мнозина ги виждат и не ги виждат, мнозина ги чуват и не ги чуват, защото нямат очите и ушите на вярата. Други отново осмиват, съмняват се, подиграват, иронизират и се превъзнасят, жънейки плодовете на своето съмнение. Те продължават гонението на Христос от техния живот. Христос през целия Си живот бил преследван – свикнал е с гонението. И истинските християни били и са преследвани, непонятни, защото се чеда на Христос, които не са от този свят, и затова светът ни мрази.
Съществува едно психологическо тълкувание на смута, който се създава от онова множество хора, което хули Църквата и нейния Основател. Те ги атакуват, за да не бъдат те самите атакувани и изобличавани. Но гласът на съвестта никога не се успокоява така. И ако има заблудени представители на Църквата, това не означава, че ми е позволено да я напусна и да се отрека от Христос. Тъмните сили и еретиците се трудят системно за това – в това да раздуват скандали и да създават други. И тогава необмислените хора лесно ги следват.
Приятелят на истината и велик писател Достоевски пише: „Не съществува нищо по-благо, по-дълбоко, по-симпатично, по-логично, по-смело и по-съвършено от Христос… Ако някой ми докажеше, че Христос е далеч от истината и истината далеч от Христос, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”. Приятелят на Достоевски, който е и велик богослов на нашия век – о. Юстин Попович продължава: „Без сладчайшия Господ Иисус е страшно и без смисъл в този кратковременен земен живот, в това необятно и безкрайно безсмъртие. Там, където е смъртта, не съществува реална радост. С други думи: където не присъства Христос, там не съществува истинска радост. Хората, сред делириума на греха, в опиянението от насладата на греха, обявяват като радост на живота техните безумни и низки постъпки. И наистина е безумие и низост всяко нещо, което отдалечава човека от Христос, всяко нещо, което не спомага за светостта и безсмъртието Христово”.
Блаженият старец Авакум Лавриот казваше: „Опразних себе си за Христос! Нямам нищо друго, освен Христос! Нищо друго, освен Христос и радостта. Бедността е красива, защото облекчава, улеснява. Човекът трябва да е празен, за да влезе Христос. Когато Христос е с мен, радостта е в мен…”.
Ученият монах Герасим Агиопавлит пише „Не намирам думи да благодаря на нашия Господ, Който ме избави от суетността на този свят, макар и до днес да не се сподобих да отвърна на това благодеяние на Пресветия Бог”.
Всекидневна мисъл на старец Атанасий Иверски беше „Какъв дар може да принесе човек на Христос за любовта Му към човека? И въобще как целият всемир може да благодари на Сина на Мария? Няма нищо достойно за Него, освен ако нямахме един друг Христос, подобен във всичко на Родения във Витлеем, Който цялото Творение да Му принесе”.
И св. Силуан Атонски пише: „Първата година от живота ми в манастира душата ми позна Господа в Светия Дух. Господ много ни обича. Научих това от Светия Дух, Който Господ ми даде по Своята велика милост. Остарях и се подготвям за смъртта, и заради людете пиша истината. Духът на Христос, Който Господ ми даде, иска всички да се спасят, за да познаят всички Бога. Господ на разбойника даде Рая; и на всеки грешник ще даде Рая. Аз бях по-лош от едно скверно псе поради моите грехове, но започнах да търся от Бога опрощение, но и Светия Дух, и в Светия Дух познах Бога. Виждаш ли каква е Божията любов към нас? И кой би описал това милосърдие? Братя мои, падам на колене и ви умолявам: вярвайте в Бога”.
Аз, нищият, просто пренасям светогорското богатство на един въпреки неговите премеждия жадуващ народ. Върша дълг на доброволен преносител и повтарям: без правилна антропология, без истинни междуличностни отношения няма да имаме правилно богословие, никога няма да станем христоцентрични, няма да се охристовим и няма да христословим.
Завършвам тези мисли с надежда за истинско повторно свързване с Христос, живота на света, живота на човеците. Вместо епилог приемете молитвата, която четем всеки ден на първия Час от богослужението:
„Христе, истинската светлина, която просвещава и освещава всеки човек, идващ на света, нека блесне върху нас светлината на лицето Ти, за да видим в нея непристъпната светлина. Управи нашите стъпки към изпълнение на Твоите заповеди, по молитвата на пречистата Твоя майка и на всички Твои светии. Амин.”
превод: К. Константинов
