Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници
Юли 22, 2017 in Свещеническа конференция
Автор : протойерей Артемий Владимиров, духовник на Алексеевския женски манастир на гр. Москва и протойерей Валериан Кречетов, духовник от Московската (областна) епархия
Много от нас, свещениците, се сваряват в собствения си сос, подобно на риба в доматен сос. Свещениците губят потребността си в частната изповед. Приемайки с душата си изповедта на десетки и стотици хора, те се превръщат (да не дава Господ, това е, разбира се, хипербола) в сталактити и сталагмити. Болезнената нужда да се очистват от помислите, които атакуват съзнанието на всеки един човек, подобно на конски мухи върху теле, им стават някак чужди, макар и да са облечени в свещените облачения. И дежурната изповед, която прави свещеникът пред Рождество и Възкресение пред своя епархиален духовник – това е съвършено различно, в сравнение с ежедневното очистване на душата, този козметичен ремонт на нашето собствено сърце, което се нарича откриване на помислите. Колкото по-дълбок става духовният живот на християнина, колкото по-усърдно се моли, толкова повече среща противодействие от страна на дявола, страсти и помисли, и толкова по-ревностно става желанието да се изповядва.
Ето затова много пастири не загиват духовно, а се огъват. Стават студени, иронични, сурови, рационално мислещи, коренът на тяхната любов засъхва. Като нямат духовник, те не се смиряват пред никого, но започват да враждуват с настоятеля, с епископа, изпълват се с негативизъм; и слагайки ръка на сърце може да се каже, че добре разбираме такова духовно настроение на пастиря, който съвсем не прилича на дете, способно да заплаче, след като е направило някаква беля и си е заслужило изпълненият с негодувание поглед на родители и възпитатели.
Да видиш греховете си – това е повече, отколкото да видиш ангели. Затова човек, в каквото и да е духовно състояние да се намира, не може да се смята,че е ограден от всякакви изкушения и грешки.
Известен е един класически пример, когато помолили преподобния Антоний Велики да отиде в Александрия за някаква общоцърковна полза. Той попитал за това своя ученик, и той му казал: „Ако отидеш, ще бъдеш просто Антоний, а ако не отидеш, ще бъдеш авва Антоний.“ Може би това е един пример за това, че даже такива духовни хора не са се осланяли на собствения си разум, а са се допитвали със смирение до другите. Естествено, уповавайки се на това, че Господ чрез тях ще им открие волята Си .
Това е особено важно за всички съвременни свещеници. Мнозина от тях произхождат от светска среда, от нецърковни семейства, у много от тях отсъстват някакви традиционни понятия. Живата приемственост е необходима за общението с духовника, защото Господ все пак открива много неща чрез него.
И Господ Си имал ученици, и те самите си имали свои ученици, вече апостолски, и винаги е имало духовна йерархия и приемственост. Не трябва да се отстъпва от този принцип, това е особено важно за църковното единство и църковната чистота, когато съществува йерархия, приемственост, църковно послушание. Още повече когато има въпроси, които са трудно разрешими, особено за младия пастир, затова просто е необходим съветът на духовника.
източник: Православие.ру
