Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога

Юли 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

 

 

Веднъж един студент ми изказа недоумението си:

 
„Ето, Вие вярвате, че Бог храни и защитава семейството. Тогава защо някои през цялото време се сблъскват с големи проблеми, а в същото време други живеят без особени трудности?“

 

Този въпрос отговаря на духа на времето. Ако ние наистина разбираме смисъла на живота си, тогава ще можем да разберем и какъв смисъл и значение имат в нашия живот скърбите, трудностите, проблемите и неуспехите. При правилна духовна работа ще можем да ги превърнем в духовно съкровище за нас.

 

Преди всичко, трябва да имаме предвид, както пишат отците на Църквата, че Господ не е създал нищо лошо в света, и Сам, като Любящ Бог, не желае лошо на никое създание; следователно, Той не иска човекът, венецът на Неговото творение, да страда и да се мъчи. В Стария завет се казва, че когато Бог сътворил небето и земята, погледнал на делата на ръцете Си – „и видя Бог, че това бе добро“ (Бит. 1:10). Всичко било създадено толкова прекрасно и хармонично! Съвършено! Бог не създал нито смърт, нито скърби за човека, ни болести, ни тление, не замислил печалните последствия, които са ни постигнали, ни стихийните бедствия – изобщо, нищо зло. Даже и стихиите като огън и вода не са вредили на човека, нито нещо друго. Всичко това е дошло в живота ни след грехопадението на човека в Рая, след непослушанието му. Грехопадението на Адам и Ева прекъснало естествената връзка между човека и Бога, и в резултат на това са се появили смъртта, тлението, болестите, скърбите и другите нещастия. Свободата, дадена на човека, която той използвал неправилно, станала причина за скъсване на връзката му с Бога; това създало проблемите на човечеството като цяло, на нашите семейства, и конкретно на всеки един от нас.

 

Някой може да запита – а какво да правим сега? Да седнем и да скръстим ръце, просто да търпим тези скърби и по този начин да се осветим? Само че, Църквата не вярва в съдбата и в някакво предопределение, защото тя е място за духовна борба, борба дори до кръв, където Господ гледа накъде ще се наклони човешката воля – към добро или към зло, и в съответствие с това ще съди човека. Затова Църквата няма толкова много последователи.

 

А хулителите на Църквата, обратно, често говорят, че вярващите са слаби и безволеви хора, нямащи никаква активна позиция в обществото. Само че, действителността доказва обратното – ако в Църквата нямаше никаква борба, и християните не се подвизаваха, то Православната Църква щеше да има много последователи, защото практиката показва, че там, където е лесно и не се води борба, там се събира мнозинството. Православната Църква и „последователите на Христа“ са хора, които знаят, какво нещо е жертва и жертвеност; те са хора, които са обикнали жертвата и дори самата смърт заради Христа.

 

И така, когато разберем, какъв е смисълът на живота ни и че главната му цел е примирението ни с Бога, ще станем едно цяло с Него, ще се осветим и ще отхвърлим от себе си всички наши грехове и страсти. Тогава нашето „аз“ ще се отърве от вещественото и световните неща, и ще се отправи стремително към Божията любов и Царството Небесно. Тогава цялото ни естество ще се устреми към връзка с вечността и с лекота ще се научим да преодоляваме скърбите. Защото, ако имаме за център в живота си само този свят, само временното, тогава животът ни, без висша цел, ще бъде една трагедия, тогава и смъртта, и болестите, и неуспехите, и всяка трудност ще ни се струва непоносимо тежка. Дори и да доживеем до 80, или до 90 години, но нищо не постигнем нито в тоя живот, нито за вечността, тогава сме живели напразно.

 

Вярващият човек знае, че тези, немного на брой години на земния живот, отпуснати ни от Бога, ще определят вечния ни живот. С вяра и надежда в Бога, с опита на Христовото Възкресение човек побеждава смъртта, побеждава фактора време, побеждава всички трудности, и по тоя начин се издига към Бога, разбирайки, че благодарение на различните сегашни скръбни събития той придобива Небесното Царство. Като осъзнава това, християнинът понася с голяма радост всички теготи и трудности в този живот. Можете да забележите, че най-радостните хора на земята са православните християни, които са схванали, че не трябва да обръщат голямо внимание на настоящите събития, защото те са временни, и имат своя край, но цялото тяхно внимание е насочено нагоре, а очите им са отправени към Царството Небесно.

 

Човекът, благодарящ и славещ Бога за всичко, е най-щастливият човек. Благодатта, привлечена посредством благодарението, постоянно го утешава и му помага да понася мъжествено всяка скръб.

 

Ето така разбираме дълбочината на смисъла на всички проблеми, дори и на семейните. Бог не гледа на лице, както правят хората, и не съди повърхностно. Той е Отец на целия свят, на цялото човечество. Господ обича както праведника, така и грешника – като Свое заблудено създание. Както обича Своята Пречиста Майка, така обича и всички хора, даже и дявола – падналия ангел. Защото Бог е Съвършената любов. Неговата любов е безгранична, еднакво разпростряна върху всяка твар. Има хора, които се отзовават на Неговата любов и правят съответните стъпки, а има и такава категория хора, които съвършено Го отхвърлят. Казахме вече, че Господ е любов, но какъв ще бъде Съдът Му, с който Той ще съди света – това е велика тайна, която човек не може да разбере без Божествено просвещение.

 

превод от руски