Божията Майка ме благослови
Юли 27, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница
Автор : Виктор Чередниченко
През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година, в Кабул (Афганистан), в лагера на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски на Съветския Съюз се случило необикновено събитие. Пресвета Богородица се явила на един обикновен съветски войник-десaнтчик, непосредствено преди бойна операция, и го благословила. А след няколко часа, в смъртен бой, старшина Виктор Чередниченко не просто останал жив, но спасил и своите другари и станал единственият войник от 103 дивизия, удостоен с най-високата военна награда на Съветския Съюз – ордена на Бойното Червено Знаме. Личното свидетелство на Виктор Чередниченко за това чудно събитие било записано на Успение Богородично през 2012 година в атонския манастир „Свети Пантелеймон”, с благословението на духовника на манастира, йеромонах Макарий.
Разказва Виктор Михайлович Чередниченко:
Попаднах в Афганистан през 1984 година. Преди това бях преминал курсове за парашутист, после три месеца и половина служих във Фергана, в 7-ма разузнавателна рота на учебния полк на Въздушно-деснтните войски. От Фергана, ние, осмина разузнавачи, бяхме изпратени срочно да се обучаваме на новите бронирани машини – танковете Т-62Д . След това ни изпратиха в Кабул, в 103 дивизия на Въздушно-деснтните войски, в отделен танков батальон.
В Афганистан постоянно чувствах Божията помощ. Това беше не поради някакви мои заслуги, а по молитвите на моята майка. Когато бях малък, влизайки в стаята, мама винаги прекръстваше мен и сестра ми. А сестра ми беше комсомолски секретар в училище. Тя се възмущаваше: „Мамо, какво правиш?!” Спомням си – мама ме прекръства и на душата ми става спокойно. Преди да замина за Афганистан, тя ми даде написана на хартиено листче молитва. Пазя я и до днес. А виж, кръстчета в Афганистан не носехме заради заместник-командирите по политическата част.
Спомням си два случая, в които неминуемо трябваше да загина. Веднъж отидохме на Варлаг. Изпратиха ни на проверка в един кишлак (малко селце, махала в Средна Азия – бел.прев.). С мен беше Пьотр Корабльов. Приближих се до една вратата, побутнах я – заключена. Както подобава на обучен и физически здрав десантчик, ритнах вратата с крак. От втория удар тя падна. В този момент чух странно изщракване! Оказа се, че има заложена мина-сюрприз. Петя също чу това изщракване, макар че беше на около четири метра от вратата. Той скочи, събори ме на земята и ме прикри с тялото си. Последва взрив! … По-късно се изясни, че този ден мама сънувала как съм си дошъл у дома и съм почукал на прозореца. Тя се събудила. Отворила прозореца, а там стоя аз: без крака, но жив. Видяла ме сякаш наяве…
На 9 май 1986 година при нас в дивизията дойде Йосиф Кобзон. След концерта аз излязох на сцената, подарих му панамена шапка и се ръкувах с него. Той каза по микрофона: „Ако дойдете на мой концерт в Съветския Съюз, кажете парола „Кабул”. Ще ви пуснат безплатно”. И наистина, след петнадесет години отидох на негов концерт, казах паролата – и ме пуснаха. Той се оказа човек, който не хвърля думи на вятъра.
След концерта се върнахме в палатката, легнахме си. Китара, песни… Бяхме отслужили вече две години, бяхме пред уволнение. Но засега не можех да си тръгна – чаках партийния си билет, който, съдейки по опита на другите, които бяха встъпили в партията в Афганистан, трябваше да пристигне чак през август.
Тогава в палатката влезе капитан Яренко, началник на политотдела на полка. Казва ми: „Виктор, положението е следното… Отиваме на операция, нужни са ни двама опитни войници. Отговорих му: „Другарю капитан, Павел Грачов, командирът на дивизията, даде нареждане да не се вземат онези, на които им предстои скорошно уволнение!” Не мога да обясня защо, но много често загиваха точно те. (Моят земляк, Саша Корниенко, на 10 април 1986 беше писал на майка си, че на 18 април трябва да си бъде у дома. Но възникнала необходимост от спешна операция. Той отишъл и загинал. Осколка попаднала право в сърцето му. Пристигнал ковчегът, погребали го, а писмото му пристигнало едва след това…)
Без да каже нищо капитанът се обърна и си тръгна. Но този, който е воювал в Афганистан знае, че ако някой, позовавайки се на болест или на нещо друго, се измъква от операция, не се радва на уважение. Затова попитах зад гърба му: „Къде ще бъде операцията?” Той се обърна и ми казва: „Там където загина твоят земляк Корниенко. В Чирикар”. И аз разбрах, че не мога да проява малодушие, да откажа – това би значело да предам паметта на приятеля си. Казвам на капитана: „Ще отида”. А той: „Нужен е още един”. Огледах се – всички момчета в палатката мълчат… И тогава Саша Саникович от Белорусия казва: „Аз ще дойда с теб”.
През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година сънувам сън: аз бягам и виждам майка ми. Тя пътува с „Волга”, заедно със сестра ми. Аз се опитвам да ги настигна и викам: „Мамо, мамо!….” Но те продължават, не ме чуват. В този момент аз се спъвам, падам и разбивам лицето си. Цялата челюст, със зъбите пада в ръцете ми. Лее се кръв… Събудих се, погледнах часовника: три часа през нощта. Мина ми отчетлива мисъл: „Край, това ще бъде последното ми сражение. Там ще си остана…” И веднага си помислих: „Ех, как би ми се искало да видя мама…”
Изведнъж палатката се разлюля, разклати. Побиха ме тръпки – сякаш мравки полазиха по кожата ми. И тогава в палатката влезе жена в тъмно-виолетови монашески одежди. Невероятно красива, не мога дори да опиша колко красива бе Тя. Красотата Й беше някак особена, вътрешна красота. От нея се излъчваше нежност, любов… Жената не каза нито дума. Приближи се до леглото ми и ме прекръсти веднъж. Аз я гледам в очите. Тя също ме гледа. Прекръсти ме втори път. Отдясно до мен спеше Костя Шевчук. Аз го будя и му казвам: „Костя, Богородица, Божията Майка дойде!” Той отвори очи, погледна, никого не видя и ми казва: „Витя, скоро отиваш на операция. Лягай, спи…” Жената постоя малко, прекръсти ме трети път. И тихо, сякаш плавайки във въздуха, излезе от палатката.
Почувствах голямо душевно облекчение. Разбрах, че ще остана жив. След тридесет минути влезе дневалният и ме повика: „Виктор, ставай! Отивате на операция.” И тръгнахме към Чирикар…
Колоната се състоеше от 40 бойни единици. Отпред се движеше бронетранспортьор, след него бяха разузнавачите. След това ротният командир Чернишьов. След него – аз. С нас беше още заместник-командирът на дивизията Бочаров.
Влязохме в самия Чирикар. И изведнъж сърцето ми се сви и замря. Обикновено особеното чувство на „старо куче” не ме лъжеше. Разбрах – сега ще се случи нещо. В тази минута се взриви първата машина! Веднага след нея взривиха и последната! Стана така, че притиснаха плътно отвсякъде цялата наша колона.
Имахме двама убити и двама ранени. По радиостанцията извикаха вертолет. Вертолетът започна да се приземява направо в селото. И в този момент сърцето ми отново се сви! Макар че бях командир на танка, аз се преместих на мястото на пълнача, при тежката картечница. Казвам на мерача: „Насочи оръдието към мястото, където каца вертолетът”. Там имаше тухлен дувар. Той насочи оръдието към него. Вертолетът взе убитите и ранените и започна да се издига. И тогава иззад дувара се показа триножник с картечница и започна да се цели право в челното стъкло на вертолета! Мигновено, без да искам потвърждение от командира, командвам: „Огън!” От дувара и картечницата не остана нищо, снарядът разнесе всичко на парчета. В този момент виждам, че отдясно, срещу танка на Чернишьов, излиза моджахедин с гранатомет и се цели право в нас! Всичко се реши за части от секундата, в които ние с него се гледахме очи в очи. Той не успя да натисне спусъка, свалих го с картечницата. И тогава започна невероятен обстрел от всички страни! Не може да се разбере къде са своите, къде са чуждите… Крещя по радиостанцията да отместят взривения бронетранспортьор. Успяха да го отместят и излязохме на открито място. Но тук – отново обстрел.
В този бой изразходвахме всичките си боеприпаси. Не остана нито един снаряд в танковете, нито един патрон в автоматите…
На сутринта се върнахме в частта. До мен се приближи заместник-командирът на дивизията Бочаров. Казва ми: „Синко, видях всичко. Как е фамилията ти?” – „Старшина Чередниченко, трета рота”. Той ме потупа по рамото и си отиде.
На следващия ден началникът на политическия отдел на полка Яренко ми казва: „Виктор, със Саникович ви викат спешно в политотдела на дивизията!” Ние със Саша отидохме. Там ни връчиха партийните билети и веднага ни изпратиха в Съюза. На 13 май 1986 година вече си бях у дома и видях майка си…
С нея отидохме във Владимирския събор. Възрастният свещеник, отец Николай ме погледна внимателно и ми каза: „Синко, запомни! Твоята майка две години всеки ден се молеше тук на колене да останеш жив…” Тогава разбрах, че молитвата на майката може да измоли и от дъното на ада.
Много ми се искаше да намеря този образ на Божията Майка, който видях в палатката. С мама обиколихме всички храмове, ходихме навсякъде, където можеше да се отиде. На едно място ми показаха икона, на която бяха събрани много изображения на Божията майка. Но тази, Която видях аз, не намерих…
През 1992 година, моят духовник, отец Роман, ми даде благословение да отида на Атон. Там срещнах чудни хора, просто ангели в плът! Веднъж стоях в храма. Беше тъмно, наоколо горяха свещи… Обърнах глава и … видях Божията Майка в този образ, в който ми се яви в палатката! Паднах на колене, от очите ми потекоха сълзи. Това бяха първите сълзи в моя живот. Аз бях много корав, никога не беше ми се случвало да плача. Така се появи първата пукнатина в моето коравосърдечие. То започна да се отделя от сърцето ми като черупка от орех. И вътре проникна светлина…
Приближих се до иконата прегърнах я и казах „Майко!…” Не ми се искаше да я оставям! Сякаш дете беше загубило майка си и отново я беше намерило. Тогава отец Макарий от манастира „Св. Пантелеймон” ме заведе в килията си и ме благослови с тази икона. Аз я взех в ръце и дълго-дълго не я пусках…
Мога да разказвам много за Афганистан. За година и половина служба пет пъти бях попадал на мини – и на фугасни, и на противотанкови. Да преживееш такъв взрив е много трудно. Главата ти бучи, ушите пищят, не можеш да кажеш нищо, гади ти се. Но си жив… И разбираш, че нечия ръка те спасява, че нечия сила ти помага да оживееш. Именно затова аз свидетелствам за силата на майчините молитви и за Божията помощ по тези молитви. Благодарение на тази помощ оживях аз, оживяха и много други момчета. Никога няма да отстъпя от православната вяра. Призовавам всеки да вярва, защото Бог е всичко!
Източник: Православие ру
