История за изцелението на една душа на Света гора
Септември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Монах Нифонт Ватопедски
Това се случи в манастира Ватопед, когато там все още живееше старецът Йосиф „младши”. Беше краят на ноември. Тогава послушанието ми беше да посрещам и настанявам гостите. По това време в Атинския политехнически университет избухнаха стълкновения между студентите и полицията. За да се скрият от властите, някои от студентите-анархисти дойдоха на Света гора. Чичото на един от тях – анархист със зелена пънкарска прическа – се подвизавал на Атон в манастира Есфигмен. Именно този юноша предложил на останалите да отидат за известно време там.
Естествено те нямали разрешение за посещение на Атон. Те даже нямали представа по какъв начин да отидат на Света гора. Опитали се да се качат на корабчето, но ги свалили. Тогава те решили да вървят пеша.
Накрая се добрали до Есфигмен. Трябва да се каже, че духът на този манастир е твърде строг и затова, когато там ги видели – с обръснати слепоочия и с обици на ушите – веднага ги изгонили. Едва влачейки краката си от умора, привечер те се домъкнали до Ватопед.
Монахът-вратар вече се канел да затваря манастирските порти, когато видял тези момчета. Той се уплашил от техния дивашки вид: такива неща не се срещат често на Атон и се принудил да съобщи за тях на стареца:
– Отче, какво да правим с тях – да ги изгоним? Но къде могат да отидат сега, къде ще нощуват? Вече е късно и всички манастири се затварят!
Старецът му отговорил:
– Божията Майка ги е довела при нас. Настанете ги, но всичките в една стая и така, че да не ги видят другите поклонници. И ги наблюдавайте.
Както казах, аз бях гостилничар и се заех с тяхното настаняване. Те ми се видяха изплашени, много учудени от окръжаващата ги обстановка и уморени от многочасовия път. Когато си починаха малко, отведоха ги в трапезарията, за да се подкрепят. Побеседваха малко с тях и след това им казаха, че на следващия ден трябва да напуснат манастира, тъй като тук поклонниците се приемат само за една нощ. Старецът каза на младежите, че Бог е любов и, че каквото и да са направили в живота си, за тях все още има покаяние.
На следващия ден, този със зеления перчем, ми каза:
– Отче, бих искал да остана още един ден. Има ли такава възможност?
Другите младежи не поискаха да останат. Обърнах се към стареца за благословение и той разреши на младия човек да остане още един ден, но трябваше да си сложи шапка, та видът му да не съблазнява отците и поклонниците.
Петър, така се казваше този зеленоок студент, остана два дни, след това и трети. В един момент на третия ден по време на вечернята, чух силен плач от притвора на храма – даже не плач, а ридание. Отидох да видя какво става и видях Петър – стои на колене и ридае.
Приближих се и го попитах какво се е случило – да не би някой да го е обидил.
– Не, нищо не се е случило – отговори той. – Отче, искам да поговоря с теб.
След края на вечернята излязохме от храма.
– Отче, възможно ли е спасението и за мен?
– Петре, всеки може да се спаси. Разбойникът, намирайки се на кръста, се покаял и Христос го спасил.
Тогава Петър ми разкри душата си. Разказа ми, че семейството му се разпаднало; бащата биел майката и за Петър било много мъчително да гледа това. На 12 години напуснал дома си, живял по улиците в района на Екзархията. Там влязъл във връзка с анархисти, започнал да употребява наркотици и се впуснал във всевъзможни тежки грехове. Животът му бил един непрестанен стрес.
Въпреки всичко това, душата на този млад човек беше прекрасна.
Братя, аз казвам това, за да не отхвърляме дори най-последния грешник! Защото тези, които ние отхвърляме, Господ „събира” при Себе Си. Ние правим голяма грешка, считайки се за по-добри от тях. Старецът Паисий казваше, че при Второто Пришествие всички ние ще останем много учудени, защото няма да видим в рая тези, които сме очаквали да видим, а ще съзрем там онези, които изобщо не сме предполагали, че можем да видим в Царството Небесно. Да не бъде това с нас! Желаем спасение и се надяваме, че по Христовата милост и любов всички ще се спасим.
След тази промяна на Петър, случила се по молитвите на Богородица, ние му казахме, че трябва да се изповяда. По време на изповедта го обзе такова умиление, че на пода под него се образува локва от сълзи.
Петър остана в манастира доста дълго. Старецът му каза поне да остриже пънкарския си гребен. На което Петър отговори:
– Не, няма да го острижа, да не би когато се върна в града, момчетата да кажат, че монасите са ме обръснали. Когато се върна в света, сам ще се подстрижа.
Така си и ходеше – с шапка.
Петър напусна манастира и започна да води духовен живот. Понякога идваше отново за кратко, но вече в друг – нормален вид. А след това изчезна.
Ние знаехме, че не е виждал майка си от деня, в който е напуснал своя дом, и че нито веднъж не я е посещавал. Затова се постарахме да уредим отношенията му с нея. Намерихме телефонния й номер, свързахме се и й разказахме всичко. Майката, която не разчитала вече да го види между живите, беше много трогната от нашия разказ. За нея това беше много радостно събитие.
Две години по-късно ние, с няколко отци от манастира, отидохме на празник в друга Атонска обител. С нас беше блаженият митрополит на Кастория Григорий. Той ни помоли да не казваме никому, че е епископ – не искаше да му оказват почести и да създава грижи на отците.
Пристигнахме в манастира, поднесоха ни традиционното атонско угощение. А когато вече бяхме готови да тръгнем обратно, към мен се приближи един монах и ме попита:
– Отец Нифонт, познаваш ли ме?
Погледнах го:
– Не, не мога да те позная.
– Погледни ме по-внимателно.
И какво да видя?! Гледат ме големи зелени очи! Това беше Петър.
Той беше станал послушник в този атонски манастир. Хвърлихме се един друг в обятията си. И двамата бяхме трогнати до сълзи! Аз благодарих на Пресвета Богородица за великите благословения и чудеса, които ни изпраща! А на вас разказах само едно от тях. За нас промяната в начина на живот на този млад човек беше истинско чудо.
Източник: Православие ру
