Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи
Септември 16, 2017 in Свещеническа конференция
Автор : Протойерей Константин Островски
Като начало, аз бих искал да обърна внимание на това, че с един и същи термин „енорийска общност” се наричат няколко съществено различаващи се църковни явления, но тяхното различие обикновено не се отчита, поради което настъпва объркване.
На първо място уставът гласи; „Енорията е общност от православни християни, състояща се от клира и миряните, обединени в даден храм”. По нататък се казва, че енорията се намира под ръководството на поставен от епархийския архиерей свещеник-настоятел.
На второ място, духовна общност наричат и духовния отец заедно с неговите духовни чеда. Духовният отец познава своите деца, ръководи техния духовен живот, а отчасти и изобщо животът им. Духовните чеда, срещайки се покрай отеца, се запознават по между си; с негово благословение се занимават с някакви съвместни благочестиви дела; той участва в разрешаването на техните проблеми и спорове. Ако отецът е и настоятел, то такава общност може почти напълно да съвпада с енорията. Но, разбира се, това е нещо по-различно от енорийската общност в първото значение.
Такива общности има и не е задължително начело на тях да бъде настоятелят. За качеството на духовността на такъв тип общности сега няма да говорим (тук диапазонът е от святост до псевдодуховност и едва ли не до бесовщина). Но ако Бог не изпраща духовни чеда на свещеника, а самият той мечтае да се окръжи с такива, това е опасен симптом за младостарчество. За кого се смятам аз, ако се стремя да ръководя духовно хората? Получава се така, сякаш аз се обръщам към хората с думите на Христос: „Елате при мен всички трудещи се и обременени” Това вече напомня за антихриста. И още нещо на тази тема. В епиграфа към „Властелинът на пръстените” на Толкин се казва: „Единствен той ще ги открие, единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие…” Няма ли и такива неща в нашето пастирство?
Но, избягвайки младостарческите заблуждения, да се ограничаваме със сухотата на Устава също някак не ни се иска. Защото под първото определение попада и ситуацията, при която настоятелят идва на служба два пъти в седмицата, извършва някакви задължителни действия и си отива; не общува с енориашите извън Литургията, требите и повърхностната изповед преди причастие; сътрудниците не дружат помежду си, енориашите не се познават. Така не бива.
Иска ни се отношенията на духовенството със сътрудниците и енориашите, както и на всички тях помежду им, да бъдат неформални, дълбоки и искрени. Именно такава енория ние сме съгласни да наречем истинска духовна общност. Това е третият тип след уставния и старческия.
Мисля, че е много важно обаче, всеки свещеник да си даде сметка, защо му се иска такава общност. Може би от решимост да изпълни в това Божията воля, а може би от гордост: „Аз създадох истинска община”. Може би от любов към големите компании, защото сам или пък в семейството е скучно. Може би от жалост, от желание да помогне на скучаещите или огорчени хора да прекарват православно и духовно времето си. Нека всеки от нас види на каква основа строи.
Мисля, че често се случва така. Хората се чувстват самотни в работата си, самотни в семейството си, самотни в душата си без Бога. И искат да се избавят от тази самота в енорията.
И свещеникът, за съжаление, чувства самота и пустота, и на него му се иска да се избави от тези чувства, като създаде около себе си единодушно и единомислено общество (во главе със себе си, между впрочем).
Така между двата електрода самота може да блесне дъгата на общността (добрият, умен, обаятелен отец свети на своите духовни чеда), и тогава на всички им става топло. Само по себе си това не е лошо, само трябва да се знае и помни, че тази топлота е душевна, плод на нашата душевна активност и на нашите душевни добродетели. Душевността в общението между хората е необходима както хлябът за поддържането на земния ни живот, но за вечния живот е необходим друг – Небесен Хляб.
Ако трябва да говоря за своя конкретен опит, съзнавам, че и при мен не мина без гордост и без вътрешна празнота, но общо казано, в началото аз не правих никакви планове. Когато преди 27 години станах настоятел на току-що предадения на Църквата Успенски храм в подмосковския Красногорск, аз се заех с обичайните за такава ситуация дела и служех четири Литургии в седмицата. Но като човек по природа общителен, а тогава и все още млад (39 годишен), на мен ми се искаше енорията да бъде голямо духовно семейство, членовете на което пребивават в послушание (по служба) към главата на това семейство – настоятеля, а помежду си имат добри, душевно топли отношения.
От една страна може да се каже, че това мое желание се изпълни – енорийска общност възникна и израсна, но , от друга страна, се проявиха не само достойнствата, но и принципните недостатъци на концепцията за енорията като духовно семейство. Става дума не за недостатъците и грешките на духовенството, сътрудниците и енориашите, а именно за недостатъци на самата концепция.
Тези недостатъци не се забелязваха докато енорията беше малка, докато не се разгърна мащабна енорийска дейност (ежедневно богослужение и съответстващата на това издръжка на храма, реставрация, строителство, голямо неделно училище и прочее) и докато младежите, които даваха тон в енорията в началото на нейното съществуване, не създадоха свои семейства.
На първо място, колкото по-голяма ставаше енорията, което само по себе си беше радостно, толкова по-малко възможна ставаше топлата задушевност в отношенията. Нали няма приятелски компании от по сто човека. А горе-долу толкова братя и сестри (без децата) започнаха да сядат на празничната трапеза на Рождество или Пасха. Между другото, напоследък започнахме да устройваме по-скромни трапези и без алкохол – на масата стана по свободно.
На второ място, за мнозина носенето на църковното послушание стана голямо изкушение (за някои непреодолимо). Защото, как обикновено хората идват в енорията? Започват да посещават храма, да се изповядват при настоятеля, да чувстват към него доверие, получават душевна утеха и подкрепа от духовните беседи и съвети, запознават се с другите членове на общността. В някакъв момент у този човек се появява желание да се устрои на работа в храма и, ако има място, го приемат.
И тогава се случва човекът да бъде сполетян от разочарование. Като енориаш той е общувал с настоятеля само като с духовник. Духовникът е извършвал тайнствата, съветвал, утешавал. А сега, в отношенията със своя духовен отец, човекът се е оказал и подчинен, но началникът често трябва да настоява, изисква и дори да наказва. Някои не издържат това, започват да се обиждат и, в края на краищата, си търсят друг духовник, а едновременно с това престават и да работят в храма.
На трето място, когато младите хора, от които основно се състоеше първоначалната църковна общност започнаха да създават свои семейства, когато им се родиха деца, тогава, заети с домашните си грижи, хората започнаха да прекарват по-малко време в храма извън богослуженията.
Добрите отношения се запазиха, но хората започнаха да общуват помежду си (а и с настоятеля) значително по-малко: с настоятеля – по служебни въпроси, пак с него като духовник – основно по време на изповед.
На четвърто място, ако през първите три-четири години беше възможно почти всеки жадуващ да работи в храма да бъде приет на работа, след това щатът се запълни.
От друга страна, енорийските нужди ни заставяха и ни заставят да приемаме на работа сътрудници с подходяща квалификация, но не винаги свои по душа и по дух. Но какво да се прави? Ако няма, да кажем, благочестив каменоделец, приемаме на работа такъв, какъвто има. Работата трябва да се върши.
По такъв начин съставът на енорията все по малко започна да съвпада със състава на сътрудниците. Това е естествено, никой не е виновен затова, но вече не е така уютно като преди.
Аз обаче не съжалявам за този уют. Разбрах и че не е било нужно да го търсим. Разбрах, че на първо място трябва да стои служението, че нашият сух Устав е прав. Енорията – това е общност от православни християни, обединени от съвместното участие в богослужението. И ако това ни се вижда малко, то е същото, както когато отдалеч планините ни се виждат ниски: те са високи, но ние сме далеч от тях.
Днес обикновено на Великия вход свещеника възглася: „Вас и всички православни християни да помене Господ Бог в Своето Царство…”, но в Служебника – обърнете внимание – е казано друго: „Всички вас, православните християни…” Всяка енорийска общност, събрала са на Литургия, е цялата Църква. Душевните отношения могат да се стекат по различен начин – не в тях е същността. Главното в енорията са не нашите приятелства, а Тялото и Кръвта Христови. Аз и моите енориаши трябва да се стремим към Божия храм заради единението с Бога.
А това че някой в енорията е призван да носи свещеническото служение, друг – нещо друго, а трети само да участва в таинствата – това в крайна сметка няма съществено значение.
Схващането, че пълноценен член на енорията може да бъде само този, който участва в „енорийската дейност”, а не само се причастява един път в седмицата, не е вярно.
Ако, да кажем, в семейството има няколко деца, майката се занимава с тяхното възпитание, а бащата цяла седмица работи в завода, за да осигури прехраната на семейството и тези хора се стараят да живеят по Божиите заповеди, а на Църква ходят само в неделя, за да се причастят, какво лошо има в това?
Настоятелят на енорията трябва да служи, да се моли, да търпи и да се старае да обича своите ближни по Божиите заповеди. Останалото ще дойде само. Ще дойде не това, което искаме да измислим, а това, което даде Бог. Това съвсем не е малко: „Прави каквото е нужно и ще стане каквото трябва”.
Цялата енорийска дейност – и образователна, и катехизаторска, и благотворителна, и още повече духовническа – трябва да израства от това. А онази дейност – колкото и широка, ярка, забележителна и отбелязана с награди да е – онази дейност, която не израства от Божествената Литургия, молитвата, търпението и любовта, в края на краищата ще се окаже безплодна.
Хората, които в енорията под ръководството на настоятеля ще вършат нещо за слава Божия (не задължително без заплащане, но за слава Божия), по естествен начин ще съставят енорийската общност в тесен смисъл (това е още едно значение на енорията: духовенството и сътрудниците на енорията). Настоятелят трябва да внимава да не разруши някак тази общност, но и да не я превърне (заедно със себе си) в сплотена секта от православен обред.
А в широкия, първия смисъл, с който започнахме, енорийската общност се състои от всички членове на Христовата църква, които обикновено се причастяват в даден енорийски храм. Нима е възможно те да бъдат противопоставяни на групата от сътрудници и активисти, които се трудят под ръководството на настоятеля? Не всички наши енориаши могат да работят в храма, не всички могат да се изповядват при мен – настоятеля, не могат всички тези стотици хора да ми бъдат близки приятели. Но всички ние можем да бъдем членове на Тялото Христово и това единение е по-голямо и по-важно от всички наши енорийски дружби и привързаности.
Източник: Пастир ру
