Смъртта на егоизма
Септември 26, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Сисанийски митрополит Павел
Едно нещо трябва да разберем: проблемите са наши и ние имаме най-голямата, почти изключителната отговорност за тях. С това имам предвид, че дори за нещата, които идват отвън, е наша отговорност начинът, по който ще ги посрещнем и третираме, независимо дали това засяга нас или децата ни.
Днес бих искал да започнем, като поговорим за първото ядро на семейството, което са съпрузите. За някои началото е поставено отдавна, за някои други наскоро, докато за други още не е поставено. Някои още мислят върху това дали да го поставят или да не го направят. Има много голямо значение какво точно кара множество млади хора да се колебаят. За мъжа и жената искам да говорим днес, независимо дали става въпрос за млади или стари съпрузи. Да започнем от основата, как тази двойка поставя началото. И, разбира се, началото, основата е Тайнството Брак. Помните ли вашата сватба? Не вашите сватбени снимки, а Тайнството Брак? Как преживяхте това събитие, разбрахте ли добре какво бе това, което направихте? Присъствието на Бога, след като отидохте на Църквата, за вас беше една формална и принудителна, или съществена връзка? И какво означава съществена? Означава, че присъствието на Бога и Неговата благодат е било съществен въпрос, основна предпоставка, за да бъде бракът събитие.
Помислихте ли някога защо Бракът е Тайнство? Защо в Църквата? Или дори защо брак? Въпроси, които навярно изглеждат прости и наивни, навярно самопонятни, но в крайна сметка са много съществени. Навярно те не са съществували в онзи момент, но се виждат по-късно, защото обикновено по-късно разбираме празнотите, които сме оставили. Разбираме погрешното начало, разбираме липсата на предпоставки, разбираме колко незряло стигнахме до брака. И защо попитах дали помните бракосъчетанието? Какво ви доведе до него? Доколко живяхте тогава, доколко живеете днес Брака като Тайнство, като място за откриване на Божието присъствие? Доколко тогава, но и днес конститутивен и свързващ елемент на брака, т.е. на връзката между двама човека, е Божията благодат? Защо стигнахте до брака? Стигнахте от нужда? По обичай? От любов? Твърде много пъти виждаме, че при много съпрузи дори не изчакват да мине малко време и настъпва криза в техния брак и за съжаление разпад. Въпросът тогава е: добре, любовта, която съществуваше, къде отиде? Съществуваше или сигурно изобщо не е съществувала?
Въпросите са много, аз обаче бих искал да тръгна от начина, по който Църквата преживява брака. И трябва да ви кажа, че нещо, което пожелавам на младите, които бракосъчетавам, е да живеят брака така, както им го предадохме и да намерят време да вземат брачното последование и да го прочетат внимателно, за да открият в него всички онези предпоставки, които, ако ги спазят, ще стигнат до пълнотата на тяхната връзка и любов.
Нека видим текста от брачното последование. Църквата още от първия момент ни посочва целта. Защо двама човека се женят? Какво е бракът? Той е път, съвместно пътешествие, общо пътуване. Накъде отива? Какъв е краят на този път? Краят е благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух.
Така започва брачното последование. Църквата от самото начало показва края на младата двойка. Казва много просто тръгнахте днес, за да стигнете там. Казвайки това славословие, прави едно движение, т.е. свещеникът взема Евангелието, прави кръстния знак и след това дава на младоженците да целунат Евангелието. Това не са случайни движения, а изпълнени със смисъл и съдържание. Кръстният знак означава, че пътят на двойка ще бъде кръстен. Защо? Защото бракът всъщност е смърт. Той е смъртта на егоизма на всеки един. Където съществува егоизъм, там не съществува любов. За да съществува любов, трябва да умре егоизмът на човека. Затова отново много пъти на двойката, която бракосъчетавам, казвам: „ако сте разбрали добре, днес трябва да умрете”. Да умрете, за да живеете, да умре егоизмът, за да живее любовта.
Видяхте, за да се оженят двама млади човека, всеки тръгва от своя дом, идват в Църквата и след това тръгват за един нов дом. Всичко това е много хубаво, защото означава важни неща. Всеки тръгва от дома си, т.е. тръгваш, възлюбени мой, от себе си, от твоя егоизъм, от това, което беше досега. И се срещаш с другия в едно друго пространство, в пространството на Църквата, в пространството на Божията благодат, в това пространство, където Църквата ни научава на нова математика. Ние в училище учехме, че едно и едно прави две, а Църквата идва да ни поучи, че едно и едно прави отново едно. Разбира се, за да стане това, е нужно човекът да се разпне. И затова казах, че свещеникът прави кръстния знак, за да разберем, че животът на човека не е постлан с цветя, и изкуството на човека е от горчивото да изкара сладко. Христос, Който се явява чрез Своето Евангелие и слово, е Този, Който ни показа как чрез кръстния знак дойде радост в целия свят. Затова, ако оставим Христос и Неговото Евангелие да ни води в нашия живот, тогава чрез разпването на нашия егоизъм ще стигнем до любовта. Трябва да направим място в нас. Ако не го направим, тогава всъщност ще отхвърлим другия.
Важно е да отбележим сега, тук в началото, тези истини. Бракът е Тайнство на любовта, на вертикалната любов на Бога и на хоризонталната любов на хората. Една човешка връзка, ако остане само човешка, понеже е само човешка, рано или късно ще угасне. И всички ние знаем много добре, за съжаление колко много такива любови са умрели, и някои дори преди да се развият. И тъй, Божията любов идва да се присади в любовта на човеците. Идва да се открие и да се присади, за да стане от човешка – Богочовешка.
Църквата от началото ни показва пътя и начина. Начинът е Кръстът, от него ще дойде радостта в двойката, защото, за да можеш да дадеш радост на другия, трябва да направиш място в теб. И за да направиш място в сърцето си, трябва да побеждаваш, да разпваш твоя егоизъм, твоята воля. Защото в противен случай не обичаш, а използваш. И тук е грешката на твърде много хора, които пристъпват към брака. Не би трябвало да пристъпват, защото не са се научили да обичат. Нямат дори предпоставките да се обикнат. За съжаление, има хора, млади хора, които са увредили себе си и не могат да обикнат. Имам предвид увреждане в пълното значение на думата. Както един човек, който няма крака, не може да бяга, по същия начин един човек, който е „увреден” да обикне, не може нито да даде любов, нито да почувства любовта, която му се дарява. Защо? Защото просто е увреден. Разбира се, човек не се ражда увреден, а става увреден. Става с начина и състоянието на неговия живот. Затова трябва да сме готови да умрем, за да живеем, за да можем да обикнем, за да можем да развием любовта.
Църквата от началото ни показва края. Пътят на тези двама човека не е случаен път, защото всяко Тайнство открива присъствието на Бога в живота на света. Двама човека идват да станат стъпките, с които Бог ще ходи в днешната епоха, в нашия свят.
Още нещо. В ектенията по време на бракосъчетанието се молим „за Божиите раби” и за тяхното спасение. Наистина, помислихте ли някога какво означава тази дума? Тази дума има много дълбоко и много съществено съдържание. Глаголът спасявам се означава ставам цял, ставам цялостен, целокупен. Не се спасявам от нещо, а аз се спасявам. Следователно кое е спасението, т.е. цялостността, която търсим да намерим? Тази цялостност е двояка. Тя е това, което казах преди - вертикалното и хоризонталното измерение. Бог не ме спасява с нещо, което прави, а с това, което е. Бог какво направи? Съедини ни с Неговата Личност, присади ни чрез Неговата божествена природа. Христос е едновременно Бог и Човек, Боговъплъщението е присадката, с която Той се присади в нашата човешка природа.
Човекът бил сътворен, за да бъде в общение с Бога, станал жива душа, защото участвал в Божия живот. В даден момент той се опитал да стане автономен, опитал се да живее, но без Бога, да стане бог без Бога. Това обаче бил неговият крах. Тук отбележете и една друга дума, много важна, с много дълбок смисъл, думата грях. Глаголът върша грях означава не успявам, правя грешка. Така грехът, неуспехът не е на Бога, а на човека. Човекът какво поискал? Да стане бог без Бога. Успял ли е? Не, подчинил се на тлението, на болката и накрая на смъртта. Следователно човекът не успял, провалил се. Това е крахът, грехът на човека. За да може сега човекът да стигне до неговата първоначална цялостност, трябва да влезе в общение с Бога, и Бог ни дари тази възможност чрез Неговото Въплъщение. Това най-напред е нашето спасение – да преоткрием нашата загубена цялостност. Понеже и двамата човека живеят след грехопадението, затова идват и чрез Тайнството Брак предават своя крах на Божията благодат и любов. Защото, както ще видим след малко, само това, което Бог съчетава, остава съчетано и хармонично. Виждате, че много хора се женят, но не пребъдват докрай, не продължават напред, защото тяхното съчетание е човешко, а не богочовешко.
В Тайнството Брак има един символичен акт, да го кажем отсега: когато свещеникът чете една от молитвите, след това хваща ръцете на двамата младоженци и ги съединява, като се моли Господ да ги съедини и съчетае. Това едновременно е истина и констатация. Истина, защото е Божията истина. Бог, разбира се, не ни взема насила, а простира символично Своята ръка и трябва и ние да поставим нашата в Божията ръка. Така Бог, подавайки Своята ръка, ни държи обединени. Два ключа, съединени на една халка, винаги ще бъдат съединени, където и да се намират, независимо дали са в джоба ни, на бюрото, дали ще паднат на пътя, дали ще ги хвърлим в морето, винаги ще са заедно, защото халката ги обединява. Така и двамата човека каквото и да срещнат в живота си, независимо дали радост, изпитания, скърби, винаги ще са заедно, ако останат на тази халка. Ако са поставили не само ръцете си, но и сърцето си в Божието сърце, в Божията ръка, ако сърцата и на двамата се облагодатяват от Божията благодат. Но ако не са, тогава е спорно дали ще продължат заедно напред и как ще продължат.
Човекът търси своето спасение. Съществува обаче и втора цялостност, бих казал хоризонтална. В текста на Св. Писание, говорейки за сътворението на човека, се казва характерно „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Виждате, имаме смяна от единствено в множествено число. „по Божий образ го сътвори”. Кого? Човека. „Мъж и жена ги сътвори”, кои? Адам и Ева. С други думи Църквата ни учи, че човешката природа е двояка, че едната човешка природа реално се открива в мъжа и в жената. Характерно е сътворението на жената, с обоснованието, че за човека, за мъжа, „не се намери помощник, нему подобен”. Тогава Бог създал жената от реброто на Адам – нито от главата му, нито от крака му, за да покаже равночестието между двете личности. Припомнете си малко думите на Адам? „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. Не знам дали съществуват по-красиви любовни думи от тези. Адам изразява това, което чувства, след като в лицето на Ева познава и открива себе си. Сега Адам знае кой е, след като вижда Ева. Сега Ева осъзнава коя е, след като гледа Адам. Сега човекът реално преживява истината, че е личност, че е релационно събитие. И не може, никога, ама никога, да разбере себе си без общението с личността на другия.
Виждате ли колко болни хора съществуват днес? Колко хора са неспособни, както казах, да обикнат? Да приемат присъствието на другия? И свръзката на това общение е любовта. Чрез бракосъчетанието човекът търси една друга цялостност – цялостността на човешката природа, която е двояка. Така бракът е събитие на богочовешко спасение, на оцялостяване на всеки човек чрез общението с другия и общението на двамата с Божията благодат. Бих казал, че един брак е ново сътворение, което се дължи на Божията любов и благодат. Казах и преди, че думите „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”, ни припомнят тази нова аритметика, където едно и едно правят отново едно.
Всичко това не е казано просто за да бъде казано, нито са философски или ако искате и богословски наблюдения, а за да можем да разберем всички ние, че когато един дом не се построи на здрава основа и по правилен начин, винаги ще е проблемен. И ако това важи за материалните домове, в които живеем, много повече важи за нашия духовен дом. За това семейство, което Църквата нарича „домашна църква”. И ако разгледаме множеството проблеми, които много двойки имат днес, ще видим, че съществува голяма празнота в брака на хората, в началото, което са поставили, в тяхната връзка, в разбирането на събитието на брака. Защото всичко това, което са чули при бракосъчетанието, са Божии истини, които в живота може да действат и превантивно, да ни предпазят, за да поставим началото правилно, но и да действат изцеляващо. И затова днес се казват тези неща, така че някои, които са се оженили и имат проблеми, някои имат проблеми дълги години, но и някои, които се подготвят за брака, да видят дали превантивно, дали изцеляващо, как техният брак наистина ще бъде Тайнство на любовта, как единият ще стане радостта за другия, а не адът за другия.
Защото днес, много пъти, и вие го знаете по-добре от мене и аз от вас го научавам, че в самия ни дом единият е ад за другия. Понякога съпругът за съпругата, и обратно, понякога родителите за децата или обикновено родителите за децата. И въпросът е: тогава какво успяхме да постигнем в нашия живот? Много пъти се хвалим за много неща, за нашите способности и пари, за материалните неща, които имаме. Когато обаче сме неспособни да дарим радост на един човек, когато стигаме дотам да лишаваме децата ни от радост в нашия дом, тогава помислихте ли колко способни или колко неспособни сме? Тогава какво сме постигнали в нашия живот? Затова е много важно да знаем какво правим, да поставим правилни и здрави основи. Защото нашият свят е пълен с „умни”, но неуспели и провалени хора. Всички хора се правят на умни, на важни, но техният живот доказва, че са провалени. Защото щастието не е да печелиш пари, щастие е да си способен да даваш любов. Това е щастието, което има връзка със самото битие на човека, с неговата екзистенциална идентичност, но и с неговия всекидневен живот.
Да продължим малко по-нататък. В Църквата твърде много пъти използваме езика на символите. Нещата, които преживяваме, са толкова красиви, толкова дълбоки, толкова истинни, че много пъти не се изразяват с думи. И много пъти един символ изразява много повече, отколкото бихме могли да кажем с нашите думи. Когато например подаряваш на човека от сърце едно цвете, колко много му казваш чрез това! Мислили ли сте колко думи заменя едно цвете? Какво сърдечно съдържание изразява едно цвете? Помня някога – за брака говорим – бях в един цветарски магазин, разговарях с цветаря, който беше мой познат, и в даден момент влезе един господин, може би над средната възраст, поиска от цветаря три рози, защото, му каза, има годишнина от брака с жена си. Това, което има значение, е как го каза. Каза го по такъв начин, където въпреки че не го познавах, ме накара да събера смелост и да му кажа: от начина, по който поискахте цветето, създавате в мен впечатлението, че още сте влюбен в жена си! Човекът се обърна, погледна ме с удивление, оказа се, че ме познаваше, и ми каза „Отче, имате право”. И аз си помислих в мен колко е хубаво да са минали толкова години, да са отгледали деца, не знам дали беше и дядо, но въпреки това да чувства такава нежност в себе си, че не я криеше… Много пъти съм чувал подобни думи, но виждате, че това, което ме накара да обърна внимание, бе начинът. Това навярно бяха думите, които изразяваха едно трогване. Дано да имаме много такива двойки днес, които да запазват нежността в своята връзка.
Но ако не напоявате едно цвете, не след дълго ще увехне, ще изсъхне, ще стане непотребно. И, разбира се, много пъти се опитваме да заменим живото цвете с изкуствено. Много пъти на това ми прилича бракът на някои хора: той е изкуствен. Защо? Защото липсва именно това напояване, водата. И коя е водата в тази история? Тя е благодатта на Светия Дух. Първият път на Светия Дух е любовта, и това изобщо не трябва да го забравяме. Когато съществува тази благодат, когато имаме това усещане – ще видим и след малко кой е другият път – тогава връзката не овехтява, времето не я изтърква.
Кои са символите, които използваме в Тайнството Брак? Първият е пръстените. Пръстенът на всеки от двамата, върху който е изписано името му, ще мине върху ръката на другия. Това е символичен акт, но с красиво съдържание. Ако проследим историята, както е съхранена в молитвите на обручението, ще видим, че в древността това да дадеш пръстена си е било нещо много велико. Нека си припомним малко притчата за блудния син, където бащата, поставяйки пръстена на ръката на сина си, го възстановява в неговото първоначално състояние. Да видим още, че фараонът, слагайки своя пръстен на ръката на Йосиф, го направил втори по власт в Египет. В стари времена управниците с пръстена си запечатвали най-важните решения за тяхната империя. Но какво означава, че ти давам моя пръстен? Означава, че ти давам себе си, доверявам ти себе си. Това означава пръстенът, който преминава на ръката на другия – че поставяш твоя живот в неговите ръце. Той поставя своя живот в твоите ръце. Защото ти се доверява, защото му се доверяваш. Доверява ти се, и ти му се доверяваш, защото го обичаш и той те обича, с истинска любов, в противен случай пръстенът на единия няма да остане дълго върху ръката на другия, както показва всекидневната – трагична определени пъти – реалност. Това става и в обручението. Изразява това доверие, което е довело двамата човека до този момент. Поставям живота ми в твоите ръце. Колко важно е човек да почувства това? Тази размяна на пръстените трябва да бъде израз на живота на всеки един. От тях двамата зависи този акт наистина да бъде истински символичен, а не изкуствен. И той ще бъде такъв, ако има съдържание, ако в тяхното сърце има съдържание, ако всеки реално се доверява на другия.
Говорих преди и за това, че свещеникът хваща ръцете на младоженците и ги съединява, където реално и тук Църквата идва, моли Бога и Му казва: Господи, само това, което Ти съединяваш и съчетаваш, остава съединено и съчетано. От една страна е Божието слово, а от друга преживяването на хората. Много ръце са били съединени, но сърцата останаха разделени. Останаха в техния егоизъм и в тяхната воля. Мъж и жена имаха седемгодишна връзка, но на 15-ия месец от брака се разведоха. Попитах защо и съпругата ми изброи различни причини. След като приключи, й казах, че опасявам се, че не разбра защо се разведохте. Тя ми каза, след като ви казах! Аз й казах, че всичко това са били поводи, същността е друга. Ама коя е същността?, ме попита тя. Просто никога не се обикнахте между вас. Ама не е възможно! Хубаво, ела и ми кажи отново всички неща, което ми каза преди, и ми кажи в кое от тях вашата предполагаема любов победи вашия егоизъм? И младата жена падна от облаците, защото осъзна, че това, което й казах, беше истина.
Виждате ли как реалността ни издава и излага? Думите са лесни, но реалността е трудна, когато сърцето е духовно недоразвито.
Превод: Константин Константинов
