Най-сигурният път към пастирското “прегаряне” и цинизма

Октомври 21, 2017 in Свещеническа конференция

Автор : Протойерей Игор Рябко

 

В православния печат днес стана популярна темата за свещеническото „прегаряне”. Реших и аз да дам своите две лепти при обсъждането на тази наболяла тема. Все пак, за двадесет и три години служение в Църквата, се е натрупал някакъв опит, свързан с този проблем.

 

Духовният живот на свещеника има два аспекта – вътрешен и външен. Първичен трябва да бъде вътрешният. Това е собственото спасение на свещеника, работата по преобразяването на собствената му душа. Успехът във външното служение е пряко свързан с това, което се случва в душата на свещеника, с това как той се моли, на какво са отдадени неговите ум и сърце.

 

Първата грешка на някои млади пастири е, че те с всички сили се нахвърлят на външното, забравяйки за вътрешното. Без да разбират, че без първото не може да бъде и второто. Време за лична внимателна молитва, за правилото, за четене на Свещеното Писание, за следене на помислите и състоянието на сърцето няма. Защото на дневен ред са строежи, треби, организационни дела и превратно разбирания цитат от Отците за това, че „послушанието стои по-високо от поста и молитвата”. Това е първата крачка по пътя, който води до духовна гибел.

 

Създава се илюзия за бурна пастирска дейност, при явно увеличаваща се духовно-сърдечна дистрофия. Външната небрежност задължително ще доведе до деградация на вътрешното, което неминуемо ще се излее във всички тези пастирски пороци, заради които някои хора справедливо ни ненавиждат и заради които „името Божие се хули между езичниците” (Рим. 2:24). Тръгвайки по този път, мнозина са умрели още преди смъртта.

 

Има едно важно правило. Всички външни плодове трябва да бъдат странично следствие от вътрешния ръст. Ако ние си поставяме за цел външното за сметка на вътрешното, вървим към гибел, заблудили са ни. Няма значение колко храмове си построил, колко книги си написал, колко филми си заснел, колко проповеди си произнесъл и колко служби си извършил. Ако не си придобил Благодатта, ти си далеч от спасението. Рано или късно от тази бурна външна дейност душата ще започне да се изпълва с пустота.

 

Потопени във външната динамика на суетния свят ние трябва да намерим опора във вечната неподвижност на Бога, иначе няма да устоим. Ще бягаме като катеричка в колело, но в края на пътя ще се окажем на същото място, откъдето сме тръгнали.

 

Второто, което може да опустоши свещеника е безсмислеността и бутафорността на неговото свещеническо служение. Тук имам пред вид не само механичното богослужение без участието на сърцето, не само театралността на проповедите и не само горещото желание на всяка цена да се харесаш на паството, на архиерея, на спонсорите и меценатите. Има нещо още по-лошо. Това е служението, лишено от сотериологичен (спасителен) смисъл. Смислово ядро на църковната служба е денонощният богослужебен цикъл с неговия литургичен връх – Евхаристията. Всичко това, което наричаме треби, има смисъл само ако е насочено към спасението на душата, а не към човекоугодничество.

 

Кръщаването на деца, които след това нямат намерение да причастяват, чиито родители и кръстници не са въцърковени – няма, според мен, никакъв смисъл. Също както и кръщаването на възрастни без катехизация и предварително въцърковяване. Така, според мен, стои въпросът и с извършването на опело над хора, които докато са били живи са проявявали интерес към Бога не повече, отколкото към учебник по квантова механика. Освещаването на домове и коли на хора, които нито веднъж в живота си не са се прекръствали, които правят това с мотива „да им върви” е кощунствено. Венчаването на младоженци, които преди това не са стъпвали в храма и не смятат да стъпят и след венчанието е безумие. Ние дотолкова сме свикнали да се занимаваме с това безумие, че даже не се замисляме над това, което вършим. А то води до там, че свещеникът става или езичник, или циник. Ако това може да се нарече „прегаряне” – ето я  една от причините.

 

Спомням си един разговор на стареца Кирил (Павлов) с негови духовни чеда. Той говореше за това, че заповедите за любов към Бога и към ближния не са равнозначни. На първо място е любовта към Бог и едва когато я придобием, ще можем правилно да обичаме ближния. Ако се опитваме в еднаква степен да съединим тези две половини в своя живот, врагът непременно ще ни оплете. Тогава човекоугодието ще започне да се нарича „снизхождение към немощта”, а предателството към Бога – „икономия”. Такава позиция отмъщава за себе си.

 

Тези „властимащи”, на които сме угаждали вчера, утре всячески ще ни гонят и притесняват, защото е повял вятърът на промените, ветропоказателят на покрива на техните глави се е обърнал и от приятели и почитатели, те са станали врагове и палачи.

 

Тези безбожни хора, на които сме освещавали домовете, чиито деца сме кръщавали, чиито родственици – същите като тях – сме опявали, ще дойдат при нас в храма, за да ни го отнемат. Те ще ни бият, а ако им се отдаде и ще ни убият, само защото говорещата глава по телевизора е казала, че сме врагове и пета колона.

 

Те ще изливат върху нас злобата си поради безумните тарифи за газ, за убитите във войната роднини, за бедността, за всичко това, което им е направила тази власт, която прави и нас врагове в техните очи. Какво е дала на тези хора тази наша имитация на пастирска дейност?

 

Аз често съм си задавал въпроса: „Защо става така”? Епископи, свещеници, мисионери могат да се мятат като риба на сухо, да се трудят, да правят всичко възможно, а светците изобщо не искат да се захващат. Отговорът, както ми се струва, лежи в две плоскости.

 

Първо – ние непрекъснато говорим за Христос, проповядваме за Него, но не можем да Го покажем в себе си. Никакви православни велопоходи, песни край огъня, концерти, фестивали, излети и прочее няма да доведат човека до Христос, докато той не Го срещне зримо в някой от нас. Аз не казвам, че всички тези мероприятия са ненужни, а че те не са достатъчни.

 

Второ – времето е такова. „Бог е допуснал отстъплението. Не се опитвай да го спреш с твоята немощна ръка, а бягай от него” – пише св. Игнатий Брянчанинов. Потребителското общество не е способно да слуша духовните слова. За него те са китайски йероглифи. В най-добрия случай – екзотика – брадати мъжаги в раса, мирис на тамян, свещ, икона – мистика. Ние се стараем, трудим се да направим нещо, а никой не ни слуша, не ни вижда и не ни забелязва. На хората това не им е интересно, те търсят друго шоу.

 

Изводът вече ни е посочен от св. Игнатий. Спасявайте се сами и помагайте да се спаси това малко стадо, тези енориаши, които представляват екипажа на вашия енорийски кораб. Не е нужно да се силите да спасявате целия свят – това не е по нашата мяра и не е наша задача. Оставете това на Бога и на Неговия промисъл. Ако успеете да спасите себе си, най-вероятно ще се спасят и тези около вас. Ако погубите душата си, възможно е тези около вас да се спасят, но от това няма да ви бъде по-леко. Така че при всички случаи приоритетът е един – да се трудим над градината на своето сърце, а останалото ще ни се придаде.

 

Аз съм напълно уверен – ако епископът престане да бъде монах, той престава да бъде епископ, превръща се в кризис-мениджър или администратор. Ако свещеникът престане да бъде образцов енориаш на своя храм, ако няма навици за трезвение, аскеза, вътрешно духовно устроение – той не е духовник. Страшно явление е това – хора облечени с духовна власт и нямащи Благодат. А прегарянето е именно това – пряко следствие от отсъствието на Благодатта.

 

Всичко изложено дотук е опит, придобит в резултат от моите собствени грешки. Падайки в тях и осъзнавайки ги, аз искам да предпазя онези, които идват след мен, за да не ги повтарят. След многото време, изгубено от мен напразно, аз от опит разбрах цялата илюзорност и нищожност на външната суета, която погрешно приемах за служение Богу.

 

Като разбрах това, аз се опитвам поне в края на живота си да поправя нещо. Жално ми е, че така късно открих за себе си удивителните молитвени образци на нашите Триоди, на Октоиха, на Минеите и Часослова – това са такива кладенци, от които може да се черпи при домашната молитва. Болно ми е, че съм прахосал безценно време за личен духовен труд, за покаяние, за внимание над себе си.

 

Едва сега много отдалече, неясно, с мъка започвам да чувам Бога в тишината и уединението, в неприбързаната молитва, в духовните размишления над прочетеното у светите Отци. Съзнателно избягвам излишната суета и ненужното общение, макар това да се възприема като снобизъм. Обичам тишината, небето на залез, мириса на тревите и шепота на дърветата. Нищо не ми доставя по-голяма радост от това да беседвам в тази тишина с преподобните, чиито слова, прочетени от мен, предизвикват размисли, част от които се въплътяват в моите текстове. Но съм безнадеждно закъснял…

 

Аз приличам на човек, който се опитва да разпали огън при силен студ. Нощта приближава, студът се засилва, пръстите замръзват и не слушат. Стоя на колене над купчинката сухи съчки и се опитвам да разпаля огън с огнивото в последните лъчи на залязващото слънце. Не знам дали ще успея или ще загина от студ.

 

Но поне предупреждавам всички вас – не чакайте зимата. Не чакайте сняг да легне върху брадата, косите да побелеят и кръвта да престане да сгрява тялото. Разпалвайте огъня през лятото и внимавайте никога да не угасва.

 

 

 

Източник: Пастир ру