За ненормалността на съвременния живот и за двата лъжливи подхода към духовния живот
Октомври 31, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : йеромонах Серафим (Роуз)
Всеки, който се опита да види нашия живот в перспективата на този нормален живот, който са водили хората в миналото – в Русия, в Америка или в която и да е западно-европейска страна, ще бъде поразен от това, колко ненормален е станал днес животът. Разбиранията за авторитет и послушание, за приличие и вежливост, за поведение в обществото и в частния живот рязко са се изменили, всичко се е обърнало нагоре с краката. Изключение правят някои отделни групи – обикновено християни от едно или друго изповедание, които се опитват да съхранят така наречения „старомоден” начин на живот.
Нашият съвременен ненормален живот може да бъде окачествен като развален, разпуснат. Към съвременното дете още от бебешка възраст се отнасят като към семейно божество: неговите капризи се удовлетворяват, желанията му се изпълняват, то е обградено с играчки, развлечения и удобства. Не го учат и не го възпитават в съответствие със строгите принципи на християнското поведение, а му дават да се развива натам, накъдето клонят желанията му. Обикновено е достатъчно то да каже: „искам” или „не искам” и услужливите родители отстъпват и му позволяват да постъпва по своему. Може би това не става „винаги” и „във всички семейства”, но се случва достатъчно често, за да стане правило на съвременното възпитание и дори родителите, имащи най-добри намерения, не могат напълно да избягнат това влияние. Дори ако родителите се стараят да възпитават детето си строго, съседите правят нещо друго. Това трябва да се взема пред вид при възпитанието на детето.
Когато такъв човек порасне, той, естествено, се обгражда със същото, с което е свикнал от детството си: удобства, развлечения, играчки за възрастни. Животът му се превръща в постоянно търсене на „развлечения”, а тази дума, между впрочем, е била съвършено непозната преди. В Русия на ХIХ в. или във всяко сериозно цивилизовано общество просто не биха разбрали какво означава тя. Животът днес се е превърнал в непрестанно търсене на развлечения, които до такава степен са лишени от всякакво сериозно съдържание, че някой посетител от която и да е страна от ХIХ век, виждайки нашите популярни телевизионни програми, атракционни паркове, реклами, кинофилми, музика – почти всеки аспект на нашата съвременна култура – би помислил, че е попаднал в страната на някакви безумци, които са загубили всяка връзка с реалността. Ние често не забелязваме това, защото живеем в това общество и го приемаме като даденост.
Някои от неотдавнашните изследователи на съвременния живот нарекоха съвременната младеж поколението „на мен”, а нашето време „век на нарцисизма”, характеризиращ се със самообожествяване и преклонение пред самия себе си, което препятства развитието на нормален човешки живот. Други от тях говорят за „пластмасова” вселена, в която днес живее огромна маса народ, неспособна да се обърне с лице към реалността на заобикалящия ни свят, да се приспособи към нея или да се обърне към своите вътрешни проблеми.
Когато поколението „на мен” се обърне към религията, което се среща често в последните десетилетия, то обикновено избира някаква „пластмасова” или фантастическа форма на религията на „саморазвитието” (при която обект на поклонение си остава собственото Аз), на промиването на мозъци и контрол над мисленето, на обожествяване на някой гуру или свами, на търсене на НЛО и „извънземни” същества, на ненормални духовни състояния и усещания. Няма да разглеждаме всички тези явления, които вероятно са добре познати на болшинството от нас, само ще се докоснем до въпроса как те влияят върху православния християнски живот в наши дни.
Когато днес се опитваме да водим християнски живот, за нас е важно да осъзнаем, че съвременният свят предявява към душата изисквания – както в религиозния, така и в светския живот – които трябва да признаем за тоталитарни. Това лесно може да се види в получилите през последните години широка известност осакатяващи душата култове, изискващи подчинение на някой самозван „светец”. Но то е също толкова очевидно и в светския живот, където човек се среща не с отделни изкушения тук или там, а с перманентно изкушение било под формата на фонова музика, която се чува навсякъде (в магазините, в учрежденията), било под формата на рекламни табели или табла за афиши и съобщения по градските улици, или като рок-музика, която достига дори до горските пътечки и палатковите лагери, или у дома, където телевизорът често става таен домоуправител, налагащ съвременните ценности, мнения и вкусове. Ако имате малки деца, знаете колко вярно е това: ако те видят нещо по телевизора, след това е много трудно да се пребориш с това ново мнение, поднесено от телевизията като авторитетно.
Посланието на това всеобхватно изкушение, което връхлита хората днес (съвсем открито в светската му форма и по-прикрито в религиозната област), се състои в следното: живей с днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Зад това послание се долавя друг, по-мрачен обертон, който открито звучи в официално атеистическите страни, вървящи в това отношение една крачка пред свободния свят. Наистина трябва да осъзнаем, че случващото се днес в различните части на света – било зад желязната завеса, било в т.нар. свободен свят – е много сходно. Неговите варианти са различни, но атаките с цел завоюване на душите ни си приличат. В „комунистическите” страни, в които атеизмът е официална доктрина, говорят съвсем открито: забрави за Бога и за всеки друг живот, освен настоящия; прогони от душата си всеки страх Божи и всяка почит към светините; гледай на тези, които в „старомоден стил” все още вярват в Бога, като на врагове, които трябва да бъдат унищожени. Като символ на нашето лекомислено, тичащо след развлеченията и подвластно на самозаблудата време, може да бъде взет нашият американски „Дисниленд”. Не бива да пропускаме да видим зад него по-зловещия символ, който показва накъде в действителност се движи поколението „на мен”: съветския ГУЛаг, веригата от концлагери, които вече управляват почти половината от световното население.
Два лъжливи подхода към духовния живот
Но някой може да попита: какво отношение има всичко това към нас, които се опитваме да водим, доколкото ни е възможно, трезв православен християнски живот? Голямо! Ние трябва да осъзнаем, че животът около нас, колкото и ненормален да е той, е мястото, в което ние започваме собствения си християнски живот. Както и да устроим живота си, с каквото и християнско съдържание да го изпълваме, той все пак ще носи някакъв отпечатък от „на мен” поколението и ние трябва да сме достатъчно скромни, за да признаем това. С това именно и ще започнем.
Има два лъжливи подхода към живота около нас, които мнозина приемат, виждайки в тях образец за това, как трябва да постъпват православните християни. Единият – най-разпространеният – е просто да вървиш в крак с времето: да се приспособяваш към рок-музиката, съвременната мода и вкусове и към целия ритъм на нашия джазов съвременен живот. Често по-старомодните родители имат малко допирни точки с този живот и живеят, повече или по-малко отделно, свой собствен живот, но те се усмихват, наблюдавайки как децата им следват най-новото безумство и мислят, че то е безвредно. Този път е пълна катастрофа за християнския живот, това е смърт за душата. Има такива, които могат все още да водят външно пристоен живот, без борба с духа на времето, но вътрешно те са мъртви и умират и, което е най-печално от всичко, децата им ще заплатят за това с различни психически и духовни разстройства и болести, които все повече и повече се разпространяват. Един от лидерите на самоубийствения култ, който толкова ефектно завърши съществуването си в Джоунстаун (през 1976 г.), беше младата дъщеря на гръцки православен свещеник; сатанинската рок-група „Kiss” (буквално „целувка”, но в случая абревиатура на Knights In Satan`s Servise, т.е. „рицари в служба на сатаната”) се състои от бивши руски православни юноши. Това са само няколко ярки примери; болшинството младежи не отиват толкова далече, те само се съгласяват със заобикалящите ги, с окръжаващия ги свят и престават да бъдат пример за поне някакво християнство за околните.
Така не бива! Християнинът трябва да се отличава от света и това трябва да бъде едно от основните неща, които той трябва да усвои като част от своето християнско възпитание. В противен случай няма смисъл да се нарича християнин, особено православен християнин.
Вторият лъжлив подход, който отива в другата крайност, е това, което може да бъде наречено псевдодуховност. Тъй като преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология, свързана с духовната борба все повече се носи във въздуха, много хора започват да говорят за исихазма, за Иисусовата молитва, за аскетически живот, за възвишени молитвени състояния и за най-възвишените от светите отци, от рода на св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама или св. Григорий Синаит. Да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които на практика са го водели, е много добре; но ако ние нямаме реалистично и много смирено съзнание за това, колко далеч сме от живота на исихастите и колко неподготвени сме дори да се приближим до него, нашият интерес към всичко това ще бъде само още едно от израженията на нашия егоцентричен пластмасов свят.
Днес има много популярни книги на тази тема. Дори римокатолиците се занимават активно с тези въпроси под православно влияние и на свой ред оказват влияние върху други православни. Например, йезуитският свещеник о. Джордж Мелони пише книги на тези теми и превежда св. Макарий Велики и св. Симеон Нови Богослов, опитвайки се да направи хората исихасти във всекидневния им живот. Тези хора практикуват всевъзможни видове „уединения”, обикновено „харизматически”: приемат благодатта на Светия Дух (уж) и опитват всички видове аскеза, които знаем от светите отци и които стоят много по-високо от нивото, на което днес се намираме. Има една дама, Катрин де Хет Доерти (всъщност тя е родена в Русия и едва след това е станала католичка), която пише книги като „Пустинята”, „Мълчание” и за всичко това, което би й се искало да въведе в живота, по такъв начин, сякаш рекламира нови бонбони. Това, разбира се, е несериозно и носи в себе си трагическия белег на нашето време. Възвишени реалности се използват от хора, които нямат представа за това, за което говорят. За някои това е просто начин за прекарване на времето, за други, които възприемат нещата сериозно, всичко може да завърши много трагично. Те мислят, че водят възвишен живот, а на практика не са могли да решат личните си вътрешни проблеми.
Позволете ми още веднъж да подчертая, че трябва да се избягват и двете крайности – и осветскостяването и свръхдуховността. Но това не означава, че ние не трябва да имаме реална представа за законните изисквания, които предявява към нас света или че трябва да престанем да почитаме великите отци на исихазма, да се ползваме разумно от поученията им и да прибягваме към Иисусовата молитва в съответствие с нашите обстоятелства и възможности. Само че това трябва да се прави на нашето ниво, по-близко до земята. Ние трябва добре да разберем (днес това е абсолютно необходимо за нас като православни християни), в какви времена живеем, колко малко на практика познаваме и чувстваме нашето Православие, колко далеч сме не само от древните светци, но дори и от обикновените православни християни, които са живели преди сто години или дори преди едно поколение и колко силно трябва да се стремим просто да оцелеем като православни християни.
