Парализираното сърце

Ноември 6, 2017 in Външни

Автор : Архим. Варнава Янку

 

Авва Исихий казва: горко  на тези, които са загубили сърцето си. Архимандрит Емилиян Симонопетритски коментира тези негови думи: в книга Премъдрост Сирах пише: горко на човек, чието сърце е парализирано, на онзи, който е като парализиран.

 

 

Тоест този човек, чието сърце е парализирано и няма сила, няма живина, няма енергия, няма смисъл, няма радост в това състояние, в което чувстваме, че се намираме, където с нищо не се задоволяваме. Не чувстваме живот в нас, нямаме желание за живот, това е състояние на падение, това е грехът като състояние. Едно е да съгрешиш, да направиш един грях и да се съвземеш, да си буден, жив, да се движиш, да се покайваш, да влизаш в един път, и друго сърцето ти постоянно да бъде в състояние на парализа, на не-съществуване.

 

 

Горко на онзи, кой е като парализиран, той е злочест, тесногръд, всичко го дразни и е скован. Най-характерният израз на сърцето е това – скованост, т.е. този, който в нищо не намира смисъл, не чувства, че съществува сила в него, не чувства, че има вътрешно съдържание – т.е. едно състояние на всекидневна досада. Едни наричат това униние, други скованост. Времето минава и понеже човек не прави нищо, той се разочарова и губи своето търпение.

 

 

Всички отци казват, че най-големият грях е отчаянието, което води до леност. Когато човек се разочарова, той няма силата да се вдигне и да продължи напред. Той губи своя кураж и желание.

 

 

Старецът Емилиян продължава:

 

 

Слушаме например една-две години за молитвата, за поста, за бдението, трезвението, но не го прилагаме, тогава се разочароваме и нашият дух се парализира.

 

 

Кога идва разочарованието? Когато човек повярва, че няма възможности, че няма ценност, и това не е покаяние. Истинското покаяние е да чувстваш собствения си хал, но едновременно с това да имаш желание да се движиш към Бога, защото вярваш в своето достойнство и твоето достойнство е Божията любов. Тогава чувстваш, че в каквото и състояние да се намираш, можеш да възприемеш Божията любов и да живееш тази любов.

 

 

Когато човек се разочарова, той не вярва в красотата, която има в себе си и това е голям грях. Дори най-голямото престъпление да направим, не трябва да престанем да вярваме в красотата, която имаме в нас и която идва от Бога. Защото, ако не повярваме в нея, тоест не чувстваме, че имаме жизненост и способност за живот, тогава, казва, какво правим – бидейки духовно сковани, искаме или да ядем или да спим.

 

 

Когато не се чувстваш добре, мислиш, че постоянно си гладен и винаги ти се спи. Човекът, който е добре, яде и спи колкото има нужда. Ако спиш повече от 7-8 часа, тогава имаш проблем, освен, ако не е ниско нивото на желязото в организма ти. Ако спиш над 7-8 часа, нещо не върви добре, искаш да спиш и да забравиш за себе си. Предпочиташ да си умрял. Ако ядем повече, отколкото имаме нужда, значи нещо става. Това означава, че сме гладни с глад от друг тип. Човекът, който има баланс, относителен баланс, яде, за да живее и спи, за да отпочине, за да има сила, за да живее.

 

 

Горко ни, ако паднем в духовна парализа и загубим своята надежда и търпение. Тук вместо горко на парализирано сърце, светецът казва горко на изгубеното сърце. Горко на тези, които са загубили сърцето си, тоест на тези, чието сърце е парализирано, притеснено, разочаровано. Кои са тези? Нямат се предвид само тези, които се разочароват от себе си, а и тези, които се разочароват от другите.

 

 

Отците го казват, но ние не го разбираме, че за да се спасим, трябва да имаме сърце. Човек, който няма сърце, не може да се спаси. Какво означава това? Когато имаш коравосърдечие, тогава не си снизходителен, не даваш надежди за спасение на другите, т.е. когато седиш и изследваш кой е по-православен и по-неправославен и се радваш, че  другият не е православен и имаш вътрешно напрежение. Това означава, че имаш проблем. Бог няма нужда от това да Го защитаваме. Православните догмати нямат нужда от нашата вманиачена защита. Вижте, малко или много, всички сме в заблуда. Само Църквата е Православна Църква, а ние сме в Църквата, за да живеем в опита на Православието. Обаче, ако погледнем себе си детайлно, ще видим, че всички имаме известна заблуда. Големият наш проблем обаче – и това е въпросът - е, че нямаме сърце. Става ни приятно от това, че някои не мислят правилно, а ние се чувстваме доволни да бъдем част от един религиозен клуб, за да отхвърляме другите хора. Господ обаче е категоричен – вижте примера със св. ап. Петър, когато той тръгнал да защити Господ и отрязал ухото на слугата. Господ какво му казал – не знаеш какъв е Божият Дух. Бог дойде не да срази човека, а да го спаси. Вътрешното напрежение, което чувстваме, искайки да защитим Бога и Неговите истини, именно това напрежение ни изкарва извън Бога, защото нямаме сърце и сме тесногръди. Имаме проблеми и превръщаме нашите психологични проблеми в духовност. Господ обаче е категоричен: ако нямаме сърце, не можем да се спасим. Ако не придобием чувствителността на малкото дете, ако нашият копнеж не е да се спасят всички и да намерим начин да утешим всички, тогава имаме проблем. И горко ни, когато в името на защитата на истината оставаме извън истината чрез нашите постъпки, чрез нашето сърце. Горко ни, ако защитаваме истината без сърце. И горко, ако Божията истина стане повод да бъдем коравосърдечни и да отлъчваме другите хора. Това е огромен проблем. Няма да се спасим, ако знаем догматите наизуст, а ако обичаме Бога, ако нашият копнеж е Христос.

 

 

Сърцето не може да живее без Бога.

 

 

Това означава, че не може да живее без сладост, радост и веселие, без виждането на Бога. Ако нямаме тези неща, ако нашето сърце не е отдадено на Бога, ако нямаме радост, веселие, сладост, тогава ние сме виновни, защото не ги преследваме, имаме парализирано сърце и не живеем истинно.

 

 

Божията любов е като човешката радост, където, когато обичаш някой и си влюбен, имаш жизненост в себе си и, помненето на това лице, което е в сърцето ти, ти дава сила. Това помнене има друго съдържание и чувстваш, че другият е жив за тебе. Когато това чувство започне да се губи, тогава започва умората, разложението, тогава това лице губи силата в твоето сърце и ставаш безразличен. Това означава парализираното сърце. Тогава си длъжен да намериш начин да активираш своето сърце спрямо това лице, да активираш сърцето си за Бога. Едно такова сърце без божествени преживявания ще се зарадва ли, когато Господ го посети?

 

 

Ако нямаме опитно преживяване от Бога, защото основният проблем на духовния ни живот е това – нямаме опитно преживяване. Може да сме чели книги, умът ни да разбира, но не това е важното, а трябва да имаме опитни преживявания, т.е. сърцето ни да се зарадва в Бога. Присъствието и усещането за Бога да ни промени, да ни направи други хора, да имаме друг живот в нас, да бъдем нови, а не празни човеци.

 

 

Без такива божествени преживявания няма да разберем нищо, дори Господ да ни посети. Как човек ще извика от радост към Христос, след като нито Го разбира, нито Му служи, нито Го вижда в своя ум? Какво връзка може да има с Него?

 

 

Господ ни посещава, но ако Той за нас не е значим, както и Неговото присъствие и връзка с Него, тогава, и откровение да ни даде, и да намери начин да ни доближи, нищо няма да разберем. Чувствителното сърце, чието средоточие е в Бога, е живо сърце. Когато вижда нещо, то гледа какво се крие  зад това. Мъртвото сърце не може да види тайнствения смисъл на събитието на живота…

 

превод: Константин Константинов

http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1086:2015-09-18-04-23-44&catid=46:statii&Itemid=141