Научи ме да се радвам, мамо!
Ноември 16, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Алина Мирике
Много пъти, по време на безкрайните разходки с децата из безименните гори, си мислех: с каква грижа старите дървета обграждат нежните млади фиданки, докато те не израснат и не станат като тях – високи до небето! През зимата старите дървета сякаш се събират около малките и от старата си кора правят здрав щит, който ги пази от ударите на северния вятър. А през лятото меко разсейват над тях слънчевите лъчи, поемайки върху своите длани-листа целия опалващ зной на деня и пропускат до техните нежни, почти прозрачни листенца, точно толкова светлина, колкото е нужно, за да им посочат пътя към небесната висина. Когато младочките се издигнат достатъчно високо над храстите, старите дървета сякаш ги поддържат със своите клони в това възхождане нагоре, сплитайки около тях защитна мрежа, която не само да ги удържа над земята, но и да ги учи на братство, на другарство. На този урок, който ще трябва да си припомнят, когато те на свой ред станат дървета-водачи за малките, които правят своите крачки по пътя нагоре.
Колко пъти съм си задавала въпроса: защо и ние не можем да постъпваме като горските дървета? Защо от ранна възраст трябва да подлагаме невръстните деца на палещия зной? Защо предпочитаме да ги учим на парливия вкус на пъкъла с привкус на черна горчилка, вместо нежно да разсейваме над тях светлината, в която бихме искали да ги съзерцаваме? Защо ги откриваме за ударите на яростните ветрове, които безжалостно ги запокитват незнайно къде, без всякакъв ориентир, вместо да застанем до тях, помагайки им да останат непреклонни и достойни? Къде сме пропаднали ние, по-старите дървета от тази гора, че нашите младочки остават сами срещу своите врагове? Нима ние наистина не разбираме, че техният път нагоре, дори и те някога да достигнат финала – небето, ще бъде пълен с болезнени прекършвания, които дори и да не ги повалят на земята, към която вечно ще останат обърнати лицата им, ще покрият ствола им с уродливи възли, които вече няма да могат да се изцелят? И кажете ми: що за дърво е това, което никога не е виждало небето, изобщо не подозира за небесната дълбина, знае само от къде е излязло, но не иска и да чуе накъде отива?
А нашето отстъпление, нашето отсъствие край тях ги лишава от уроците, без които те ще забравят своя произход, своето призвание и предназначение. С други думи, те ще загубят самите себе си. А всеки човек, загубил себе си, започва да блуждае из един свят, който му е чужд.
Уроците, предадени на забрава
Ние забравяме за много от уроците, които трябва да дадем на децата си. Един от най-важните от тях е урока за радостта. Забелязали ли сте, че вече не умеем да се радваме заедно?… И възрастните помежду си, и възрастните с децата. И това се случва в епохата, в която рафтовете на търговските центрове и хипермаркетите просто се огъват от игри, „развиващи лидерския дух на нашите деца”, „предлагащи ви най-прекрасните минути, които ще прекарате в лоното на семейството” и „помагащи ви да станете приятели с децата си”…
Ние харчим маса пари за такива игри – обезателно от последно поколение, обезателно получили премия от незнайно западно игрално общество и обезателно свързани (ето това наистина особено ме забавлява всеки път) с нещо извънредно, нещо breathtaking (спиращо дъха), нещо шокиращо, зашеметяващо, сензационно. О, не! Само без това банално „Не се сърди, човече” и „Питикот”1! Нима във времената на триумфа на магията по примера на Хари Потър и на пръстените, заедно с техните властелини, с шкафовете, разделящи различни светове, ще играем на „Питикот”? За нищо на света! Сега е нужно нещо „друго”. Нещо наистина изключително.
И скоро виждаме, че нито една игра, колкото и тя да е „трендова”, „яка” и т.н. вече не носи радост на нашите деца. И започваме да търсим нещо друго. Нещо не по-малко „трендово”, „яко” и потресаващо, но непременно отчитащо това, за което специалистите говорят „на всяка крачка” (а „на всяка крачка”, разбира се, означава в средствата за масова информация, защото за нас те са всичко, което ни заобикаля) – а именно, че трябва да прекарваме повече време с децата си.
И така, ние стигаме дотам, че започваме да се записваме на всякакви „мероприятия, които ще развиват и задълбочават отношенията с нашите деца”. Окръжаваме се със специалисти, за да ни научат на езика на децата, които ние самите сме учили да говорят, но, за беда, мимоходом те са прихванали отнякъде друг език, различен от обикновения и ние вече нито можем да ги разберем, нито можем да бъдем разбрани от тях. А „специалистите” ни учат (сякаш не сме знаели това), че трябва да правим нещо, което би ни сближило с тях, нещо такова, което би ни снижило до тяхното ниво, а не такова, което би издигнало тях до нас. Това, разбира се, не винаги е лошо. Но дали ще е добро, зависи от това как и докъде ще се снижавам. И дали за детето не е по-добре то да се учи да се издига. И така ние се хвърляме от високо, вързани с еластични въжета, скачаме с парашут, изкачваме се на планински върхове без предпазни колани, слушаме рок-музика в отчаян опит да усвоим техните обичаи, за да можем най-накрая да се порадваме заедно с тях.
А когато и най-екстремните занимания вече не могат да зарадват нашите деца, ние заминаваме с тях на круизи all-inclusive къде ли не, дори на края на света, предполагайки изначално, че нашите деца не по малко от нас са очаровани от тези екзотични места. И пристигайки там, изобщо не разбираме, от какво са недоволни, защо не се радват, нали сме похарчили цял куп пари, за да ги доведем тук, където – това е наш израз „малцина на тяхната възраст могат да попаднат”! Там отново има някой, на когото плащат, за да бъде непрекъснато с нас, да провежда интересни мероприятия по рекреация според различните възрастови групи. Е, какво повече от това може да иска детето? В този момент ясно разбираш, че си направил всичко, което е било по възможностите ти, за да му обезпечиш радостта, за която другите не могат и да мечтаят и, ако то все пак не е щастливо, това е негов, а не твой проблем! Защото, ще повторя пак, какво повече от това би могло да иска?
Прекомерното емоционално възбуждане на децата
Да, точно така! Какво повече от това може да иска детето? Какво повече от най-завладяващите игри, отличени от обществото по премиране на игрите (дори не знаех, че има такова), повече от най-модерните цифрови устройства, повече от най-яките клубове със занимания, на които то се е записало, заедно със своя приятел, партньор по безумства (с тебе!), повече от най-екзотичните места за почивка през ваканциите?! Не знам… Може би просто му се иска да има майка, татко, а не партньор по екстремно прекарване на времето?
Нима специалистите не казват същото – че трябва да прекарваме с тях повече време? Да се радваме заедно? Но нали точно това правим – къде грешим?
Грешим в самия начин, по който прекарваме времето си с тях, грешим в самия начин, по който развиваме способността им да се радват. И те, и ние сме забравили какво е да си щастлив, защото – вие виждате – вече нищо не може да ни удържи дълго в това чувство. И всяко заедно, призвано да ни зарадва, по правило завършва с все това банално чувство, със същия, ако не и с по-непоносим недостиг на радост. И нашите заедно не рядко се превръщат в ситуации, при които всеки започва да се занимава с нещо свое и ние само пребиваваме физически на едно място, но всеки е затворен в своята „черупка”. Да не говорим за тези печални случаи, когато детето завършва с включването към някакъв кабел за предаване на данни, а аз се чувствам фрустриран от това, че и този път не съм могъл да разбера този малък извънземен, идващ от друг свят и говорещ на друг език.
В действителност всички ние, а те особено, страдаме от една специфична болест на века, в който живеем – прекомерното до болезненост възбуждане на сетивата. От малки нашите деца усвояват този злощастен урок, че за да си щастлив е нужно нещо фантастично, необичайно, извънредно, вълшебно, неестествено. За тях радостта е силна доза адреналин. Като се започне с Дядо Коледа, който вече носи не само сладкиши, но и подаръци, и се завърши с екстремните спортове и съмнителните клубове, които се превръщат за тях в гроб – не само душевен, но – не дай Боже! – понякога и физически.
Затова казвам, че не се учим от дърветата и оставяме децата си на обгарящата жега и яростта на ветровете. От невръстна възраст ние им даваме свръхдоза от каквото ви е угодно, та нормалната доза вече да не предизвиква у тях никакъв апетит. И те стигат до там – във всяка сфера да се ръководят от това правило – прекомерно възбуждане на сетивата. Защо ли продължаваме да се чудим на влечението им към екстремното, на сексуалните им отклонения, клонящи към скотство и на внезапните им смърти, потрисащи света!
Простотата на радостта
Ние сме забравили, скъпи мои, всички ние сме забравили за простите радости. За тези скромни радости, с които са израснали толкова много поколения. Те ни успокояваха, вместо да ни превъзбуждат, сплотяваха ни, вместо да ни разделят. Забравихме очарованието на играта, например, на криеница, когато се носиш из дома, благоухаещ на горящи дърва и лек дим и звука на дървеното клепалце, пазещо се на почетно място под иконите! Забравили сме приятната и клоняща към сън отмала, която се разлива по тялото, докато се грееш край печката след цял ден хвърляне на снежни топки и спускане с шейни от горското хълмче – а не по пистата на поредния курорт, силещ се да задоволи прищевките на преситените и отегчени от всичко хора, където треньор учи детето да кара ски, докато ти пийваш горещо вино на терасата! Забравили сме за щастието да наблюдаваш играта на отблясъците от огъня по стените на тъмната стая, когато тишината, обгърнала теб и децата ти, се нарушава само от воя на виелицата зад стъклата и тихото припукване на горящите акациеви дърва в печката. Забравили сме за обиците от череши, за венците, изплетени от полски цветя, за сладкия сън върху тревата, за плискането с вода без хлор във вировете, за катеренето по дърветата, за снежните ангели, ледените висулки, за снежните лавини под елховите клони, които винаги се стоварват така внезапно, за рисунките по заскрежените стъкла… и най-вече за радостта да стоиш сгушен в бащините обятия, за радостта да сте заедно.
Не се страхувайте, че е твърде късно! Никога и нищо не е напразно и не е твърде късно, когато става дума за децата ни! И даже ако първия път го измъкнеш от къщи, „забравяйки” у дома всички телефони, за да му покажеш зимната гора, да го научиш да се вслушва в звука на вятъра, люлеещ оголените клони, да му покажеш следите на „Кума Лиса” и тънките кръстчета на зимуващите у нас птички, а настръхналият и измръзнал хлапак изведнъж иронично те попита дали не би било по-добре да извършите целия този експеримент на таблета край радиатора – то все пак има надежда! При порядъчна доза търпение и любов, върху които трябва да се излее и малко молитва, периодът на неговото отлъчване от таблета и другите подобни устройства ще премине успешно и той все повече ще привиква да се радва на простичките неща!
И така, открийте и за самите себе си, и на децата си красотата на простите радости, които няма да ги изтощават емоционално, изсмуквайки всичките им жизнени сокове. Включвайте ги единствено към контакта с надпис зареждане, за да напълнят те душите им с мир, вътрешна сила и мечти, да им дадат повод за размисли, за съсредоточаване в себе си и… усмивка.
Нека взаимно се учим на радост!
1. „Питикот” – популярна румънска настолна игра
Източник: Православие ру
