През последните години на църквата бяха предадени множество разрушени храмове, представляващи културни паметници. Значителна част от тях сега са напълно възстановени. Бяха построени и се строят стотици нови църкви. Този огромен опит, освен всичко останало,     несъмнено показа, че нито да се възстанови храм-паметник, нито да се построи нов е възможно (с твърде малко изключения) с обикновените пожертвования от треби и свещи. Нещо повече тези средства може да не достигат дори за издръжката на храма и на енорийските центрове (където ги има), особено, ако енорията осъществява широка образователна, социална и друга външна дейност.

Държавата отделя не малко средства за реставрация на културно-историческите паметници, но те стигат само за малка част от тях.  Строителството на нови църковни здания и, още повече, енорийската дейност не се финансират от държавата.

Затова въпросът за отношенията на настоятелите с крупните дарители съвсем не е маловажен.

На първо място,  трябва да определим каква основна задача стои пред свещеника при общуването с богати бизнесмени или крупни ръководители. Съвсем определено трябва да се каже, че тази задача е преди всичко пастирска.

С когото и да общува свещеникът – от президента до обикновения войник и от генералния директор до чистачката – той винаги трябва да си остане любящ духовен отец, който е загрижен преди всичко за спасението на душата на човека, независимо от неговото материално и социално положение.

Ние свещениците трябва да помним и да учим дарителите, че пожертвованието носи полза преди всичко на душата на самия дарител, ако разбира се, то се прави с добро намерение. Ние съветваме хората да правят дарения, желаейки именно тази душевна полза. Разбира се, полза получава и енорията и затова ние с особено усърдие се молим за дарителите. Но тази полза не бива да се постига на всяка цена.

Ще започнем с това, че общувайки с хората, ние, свещениците, трябва да се отнасяме внимателно към човешката свобода. Апостол Павел казва: „Всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава” (2 Кор. 9:7). Бог е този, който предразполага сърцето на човека и ние не трябва да бъдем противници на Божията воля, независимо приятна ли ни е тя или не.

В храма, в който служа имаше един енориаш, който в продължение на няколко години оказваше на енорията голяма помощ. Но след това му дойде на сърце да възстанови храм в родината на неговите предци – Черна гора. Той дори се оказа роднина на тамошния митрополит. И вече не му се искаше да помага материално на нашия храм, макар че си остана член на енорията ни, както и нещатен иподякон и продължи да се изповядва при мен. А храмът в Черна гора той наистина възстанови. Така му благослови Бог.

Ще приведа още един пример. Една жена от нашия храм, ръководител на крупно предприятие, разказваше, че при нея дошъл един свещеник да иска пари за нуждите на своята енория. Помощта действително била необходима, ръководителката нямала нищо против да окаже тази помощ, но отецът бил така напорист, оказал такъв натиск, че хвърлил в смут тази жена. Слава Богу, тя беше напълно църковен човек и огорчението, причинено от свещеника не се разпростряло върху Църквата изобщо. Но на нас ни се налага да общуваме не само с църковни хора.

При това в описания случай свещеникът създал само неловка ситуация. За случаите, в които заради получаването на някаква изгода се пренебрегва гласа на съвестта, не ми се иска дори да споменавам. Понякога се опитват да оправдават недостойното поведение  с това, че всичко се прави заради благото на Църквата. Наистина случва се съвместното греховно прекарване на времето да помага при решаването на  частни стопански или организационни проблеми. Но, ако се говори не по принцип, а конкретно за Църквата, очакваната материална полза е несъизмерима с онова зло, което се поражда от явното греховно поведение на духовенството.

На първо място, вреда получава душата на самия свещенослужител. На второ – той дава на хората лош пример; те могат да си помислят, че щом за свещеника може, значи това изобщо си е добро. На трето – по една „келява овца” могат да съдят за „цялото стадо”. Гледайки как един свещеник демонстрира пред хората благочестив вид, а извън църковната ограда се държи срамно, хората могат да си помислят, че цялото духовенство е такова и ще се отнасят към всички свещеници с недоверие или даже с презрение.

В дългосрочна перспектива греховното поведение на свещенослужителите е не само гибелно за душата, но  дори е неефективно и в делово отношение.Защото сградата на взаимоотношенията, изградена върху пясъка на греха, а не върху камъка на благочестието, не може да бъде здраво. По-добре истински успех – макар малък и отдалечен във времето, отколкото бърз и голям, но фалшив.

Понякога енорията се оказва зависима в материално отношение от спонсорската помощ. Това само по себе си не е непременно лошо. Да кажем, храмът е селски и не може да заплаща на професионален хор, а някой състоятелен енориаш е поканил и сам издържа добър мъжки квартет. Прекрасно! Но разумният настоятел ще се постарае, храмът винаги да има възможност да извърши поне основните богослужения със силите на обикновените енориаши и сътрудници и да мине без квартета. Защото, осланяйки  се напълно на помощта на богатия благотворител, енорията рискува в някакъв момент да се окаже напълно недееспособна. Всичко в нашия свят е изменчиво: човек може внезапно да се разори, може да се промени неговата нагласа, а и в края на краищата всички ние сме смъртни.

Общувайки с благотворителите, ние трябва да имаме пред вид и това, че те могат да имат съмнения – основателни или неоснователни – първо, в порядъчността на енорийските служители и второ, в тяхната способност да употребят рационално получените пари.

Разбира се, приятно е когато има пълно доверие. Един от членовете на нашата енория вече много години помага на храма. Той финансира не малка част от строителството на голяма сграда, предназначена за занимания на неделното училище и понастоящем помага за издръжката на сградата. При това той никога не е поискал от мен, като настоятел никакъв отчет. С този човек ние се познаваме отдавна и добре, понякога той се изповядва при мен. Но такива доверителни отношения между настоятеля и дарителите се установяват не винаги.

Ние трябва да съставим сметката грамотно или да помолим специалист да направи това. Трябва да сме готови да представим на дарителя пълен отчет, за това как са употребени дарените от него пари. Това между другото, изисква и законодателството.

Отделен въпрос е, че не всичко в енорийския  живот може да бъде поставено в рамките на финансовите сметки и отчети. Макар енориите периодично да съобщават на митрополиите колко богослужения и треби извършват, това е статистическа информация, която не може и не бива да бъде предмет на бизнес-планиране. В известен смисъл енорията е стопански субект, но не изцяло. В много отношения тя прилича на семейство и не всичко в нея трябва да се извършва рационално и по план. Не всичко може да бъде оценено с числа. Самият стил на отношенията в енорията и в едно предприятие е много различен, дори ако всички работещи в предприятието до един са православни християни.

В тази връзка си спомням за стария съветски филм „Битка по пътя”. Главният герой в този филм с цялата си душа беше потънал в рационализацията на производството. А съпругата му беше домакиня. И веднъж главният герой седи и мисли за своето производство, а жена му през това време пет минути бърше едно огледало. Той скача и започва да я ругае, че работи така бавно, а тя му отговаря: „Аз не просто бърша огледалото, а и те гледам”.

Както в семейството прекалената организация е ненужна, така е и в енорията. Затова енорията не може да приеме всяка помощ и при всякакви условия. Това, което не нарушава традиционния начин на живот на духовното семейство, може да бъде прието с благодарност, а това, което го нарушава – не.

По-добре е да се лишим от някакви материални блага, отколкото да ги получим с цената на разрушаването на самите основи на енорийския живот.

В края на краищата, същността не е в резбата и позлатата. Налагало ни се е да служим и в брезентови палатки, и във вагони, и между олющените стени на полуразрушени църкви. Разбира се, добре е когато Божият храм е благолепен и разкрива на земята образа на Небесното Царство. Но когато се руши вътрешния живот на енорията, това е много по-лошо от олющените стени.

Ето, живеят в съседство двама души: богат и беден. Богатият може да помага на бедния. Може, да кажем, просто ежемесечно да му дава някаква сума, ако е уверен, че парите ще се използват по предназначение. А може, например, да заплати курса на скъпо, но необходимо лечение и да поиска да му бъде показана сметката от здравното учреждение. И за едното, и за другото бедният съсед ще бъде благодарен на богатия.

Но ако богатият съсед каже: „Аз ще издържам семейството ти, но ти ежемесечно трябва да ми представяш план за четене на домашното молитвено правило и програма за благословението на децата преди сън, а в края на месеца – отчет за взаимоотношенията в семейството”, то разумният беден съсед ще отговори: „Не. Аз съм глава на моята домашна църква и отчет за това ще дам само на Бога”.

По същия начин и настоятелят на православната енория, приемайки помощ от благотворители, трябва да помни, че именно на него, чрез епархийския архиерей, Бог е възложил управлението на енорията. И да се предава това управление на когото и да било е не само нелепост, но и каноническо нарушение.

Ние трябва сами да носим възложените ни кръстове. Ако някой иска, ако Бог разположи някого да ни помогне в това (включително и материално), ние сме му благодарни от душа и сърце. Ако не, то ние все пак се молим за всички наши духовни чеда, богати и бедни, обичащи ни и необичащи ни.

А сега нека кажем няколко думи за духовното разбиране за собствеността.

Собствеността съвсем не е на първо място възможност да удовлетворяваш растящите си желания и желанията на твоето семейство. Собствеността е преди всичко отговорност, това е някаква част от Божия свят, която е връчена от Бог на човека-собственик, за да се грижи и носи отговорност за нея.

Между другото, ето защо е така опасно неправедното придобиване на блага: човек заграбва това, което Бог не му е давал и по такъв начин се противи на Божията воля.  Праведно придобитото имущество е изпълнение на Божията воля. И в оборот материалните средства трябва да се пускат тогава и така, както е угодно на Бога. Ако притежателят на богатството разбира правилно смисъла на своето притежание, той в молитва, в сърдечно единение с Църквата, ще търси отговор на въпроса как да употреби своята собственост, за да бъде това угодно Богу.

Бог ще благослови нещо да се пусне в по-нататъшен оборот, нещо – да се изразходва за лични нужди и за нуждите на семейството, нещо – да бъде дадено на бедните, нещо да се пожертва за храма, нещо да се употреби по друг начин. Във всички случаи такъв човек ще „богатее в Бога” (виж Лук. 12:16-21) и съвестта му ще бъде мирна.

И последното, което ми се иска да напомня и на себе си, и на всеки от нас. Всички ние – православните християни, членовете на Църквата, на Тялото Христово – сме получили от Бога различни дарове и те са ни дадени не просто така, а за да служим с тях по някакъв начин на Бога (на всеки е дадено свое служение и в своя мяра). Духовенството е призвано да ръководи църковните общини,  да възглавява и извършва литургията и всяко друго обществено богослужение; четците – да четат по време на богослужението; певците – да пеят. Един има материални средства за поддържане дейността на Църквата, друг може да послужи със своите знания, някой – със своите ръце. Само всичко да се извършва с молитва, благоговение и послушание към Бога и църковната йерархия.

Тогава върху нас ще се изпълни казаното от апостол Петър: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призвал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9).

Източник: http://priest.today/

Сподели:

Send this article by email

What is your name?

Please indicate below the emails to which you want to send this article: Бележки за отношенията на настоятелите с дарителите

Enter one email per line. No more than 5 emails.

Send

Close

Близки теми:

Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът? Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията Свещеникът и жените. Пастирски изкушения Свещеникът в интернет-пространството: технически аспекти и възможни трудности