Да се приближим към истинското Христово общество
Ноември 23, 2017 in Беседи, Начална страница
Автор : Игумен Нектарий Морозов
Естествено е да бъдем заедно.
Ние живеем в такова време, че християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо, се казва в Деяния на апостолите (2,44). Разбира се сега не става въпрос за това, че имуществото на всички трябва да бъде общо. Но от друга страна неестествено е и това, че хората от една и съща християнска община през цялото време освен на богослужение изобщо не общуват по между си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един с други, да намерим своите общи интереси, така че, постепенно, по този начин да изградим нашият общ живот.
Смисълът е не само в това да си помагаме един на друг в материален план, но и в духовен. В действителност това се получава трудно.Защото на всеки свещеник, настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.
Мисията е външна и вътрешна.
Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най-общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава че всеки от нас трябва да бъде в ролята на човек, когото Църквата изпраща за да лови човешки души за Христа.
Аз много обичам книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и, както би могло да се каже екзалтиран и възторжен протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора с които се сблъсква. При това той така прямо и непримиримо изобличава всички пороци, които се откриват пред неговия взор, че той редовно се оказва ту в полицията, ту на болничното легло или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата си и се отказва от нея, но после пак се връща. Това толкова занимателно и душеполезно, според мен, четиво, което, от една страна разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва, как трябва да бъде настроен човек, защото настройка на героя на книгата ми изглежда като цяло правилна.
Безусловно, ние не трябва да се нахвърляме на всеки човек, с който Господ ни е срещнал и не трябва да изобличаваме на всеослушание някакви пороци и недостатъци на ближните, защото това не е наша работа. Но все пак имаме случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. За това трябва да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – подобно на това, когато трябва да нахраним малкото дете, определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ще се отвърне и престане да приема духовната храна – тогава трябва да спрем веднага. По-добре да постъпваме така: да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още. Ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер, трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е за външна мисия.
Освен нея има и вътрешна мисия в Църквата. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често, по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова трябва да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. За някого това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент. Всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че, свещеникът, да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре, да има някой човек, който да поеме шефство над този оглашен, както е било при древните християни.
Да намерим своята мярка
За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек това се изразява в помощ за разбиране на основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашения за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние: ако човек е престанал да живее пълноценен църковен живот, то ще започне да усеща, че няма какво да сподели.
Важно е да гледаме плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатът от нашето служение са раздор и дрязги, значи, нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника, и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и да не паднем в тщеславие. Нужно да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.
Още едно важно качество на християнското служение – това е постоянството. От моя свещенически опит мога да кажа – постоянството прави надежден човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората са зарадвани и въодушевени. Но когато става въпрос кой ще свърши тази работа, никой не иска да поеме ангажимент. Хората често смятат, че това не е по силите им. Но всеки може да намери своята мярка на участие. Но най-важното е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, трябва да помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.
източник Православие ру
