Болката
Ноември 28, 2017 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Архим. Андрей Конанос
Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Болката никога не е нещо приятно. Никой не е изпитал болка с удоволствие – болката кара душата ни да страда, да се мъчи. Болката не е приятна, но е полезна. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка. Не говорим за обикновено главоболие, а за болести, които преобръщат целия ти живот. Да се приготвяш да се ожениш и внезапно да чуеш трагични вести за здравето ти или за здравето на любимото лице. Там губиш почва под нозете си, подлудяваш се и казваш на Бога – Боже мой, защо правиш това? Защо ми го стори?
Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си?
Това ми го пише през всички тези дни една девойка, чийто баща почина, тя е от Кипър, всеки ден пише само едно изречение по имейла: „Защо Бог ми стори това?“ След това – „Защо не чу молитвата ми? Защо да чувствам, че ще се подлудя?“ На тези въпроси за съжаление не е лесно да отговоря.
Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб.
Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.
Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?
Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.
Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.
Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен.
Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.
Някой попита:
- И ти ли изпитваш болка, отче?
Това станало на Света Гора. И той отговорил:
- Изпитвам болка. Защо, бре дете, аз какво съм, не изпитват ли всички болка? Както и вие, така и аз изпитвам болка.
Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Един ден се питах защо всички обичаме изключително много Христос? – свещениците – понякога да, понякога не, но Христос всички Го обичат. Защо? Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.
Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш. И някои тук са такива хора, понасят голям кръст и нямат къде да го споделят, както Христос, на Когото св. Симон Киринеец помогнал, не че Христос имал нужда да Му помогне, но и на Елеонската планина Той какво казал на учениците Си? – „защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Аз се моля днес, но искам и вие да сте с Мен. Учениците Му заспали, както и аз по-скоро щях да спя, навярно и ти, и Христос казва: не можете ли днес да не спите и да сте с Мен, Който изпитвам болка, да не страдам сам? Бог искал обич, любов, грижа. Това на някой да му пука за теб е велико нещо. По един начин чувстваш болката, когато някой те крепи, а по друг, когато никой не те поддържа и никой не те разбира. Това ми го каза един човек:
- Поне някой да ме разбираше! Страдах, но поне някой да ме разбираше!
Страшно и тайнствено нещо е болката в живота.
Да ви кажа нещо и ако можете да го разберете, това е голяма стъпка в духовния живот. Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.
Много жени на младини са искали да бъдат радостни в живота, омъжили се и сега казват, че мъжът им ги измъчва. И казва: ама аз едно исках, а Бог друго ми даде. Ама какво искаше да ти даде? Това, което си търсила, не идва по друг път, освен чрез премеждието.
Когато кажа на Бога – Боже, дай ми търпение! Съседът ми ще дойде и ще паркира там, където аз паркирам всеки ден и ще ми скъса нервите. И аз казвам на Бога – ама не казах това, Боже мой! Аз сега се ядосах. Търпение поисках! И Бог казва:
- Как тогава ще се научиш на търпение, освен чрез противоположното? Чрез изкушението, чрез проблема, чрез изпитанието, така ще се научиш на търпение.
Той е паркирал и ти сега обикаляш, за да намериш място да паркираш. И Бог казва: можеш ли да претърпиш? Не искаше ли това? Търпение. Прояви търпение!
Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя.
Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.
Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.
Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?
Една млада жена, която иска да ожени, ми казва:
- Как да се омъжа, отче? Изключено е, само болка ще чувствам.
- Защо говориш така?
- Защото никога не съм чула добри думи от родителите си. Защото, когато бях малка, майка ми ми казваше „Да, да! Цял живот ще си такава! Непотребна! Никой няма да те вземе такава, каквато си!“
Тя чула това стотици пъти, попила го и го повярвала. И когато нещо в живота я поклати, тя се подлудява, не може да се противопостави, не вярва, че има сила в себе си. Затова ви казвам, че нашият дух и вяра имат много голямо значение в събитието, което се нарича болка. Въпросът не е болката, а как я посрещаш. С какво око гледаш на нея. И Христос минал през болката, но гледал на нея с голяма надежда, сила и вяра. Не защото бил Бог, а понеже имал мощна връзка с Бога, както и светците, които били хора като нас, но също имали болки. И те минали през същата болка. Но гледали по друг начин на болката, гледали едно и също събитие и казвали това идва, но не за да рухна, не е пропаст, а стъпало, ще стъпя, за да се изкача. Същото нещо гледаш и ти и казваш – ще рухна. Това има връзка с начина, по който се променят помислите в теб. Затова внимавайте изключително много в помислите, оттам започват всички проблеми, от нашите мисли. Нашите мисли ни измъчват прекалено много, мислите ни разболяват преди още да се разболеем, с ума изпитваш повече болка, отколкото реално те боли. Отиваш на зъболекар, сядаш на стола за 20 минути и изпитваш болка. Но преди да отидеш на зъболекар, си изпитал болка още при мисълта за това. И аз извиках веднъж още преди зъболекарката да започне да работи в устната ми кухина. Тя ме попита:
- Защо извика, заболя ли те?
- Не! Ама ще ме заболи. Подготвям се!
- Изчакай да те заболи и тогава извикай! Какво викаш преди да те е заболяло?
Има го това в живота ни, хленчим много, като гърци, като народ в нашия ген лесно ъсе отдаваме на чувствата и лесно се оплакваме. Ах, заболя ме, ах ще се измъча! Няма да се измъчиш както се опасяваш. Ще успееш. Можеш, защото не си сам, а заедно с Христос. Както успяват толкова много хора в този свят. И това е твоята сила – силата не е да отидеш и да стане чудо пред някоя икона, от която изтича миро, защото да ви кажа нещо. Хиляди страдащи отиват при светите икони, на които естествено с благоговение се покланяме и обичаме, но колко от тях оздравяват? Двама-трима. Хилядите други приемат сила да издържат болката с други очи. Това е чудото на иконата. Някои се излекуват напълно и телесно, на други укрепва и се изцелява душата. И това е по-превъзходно. Да промениш твоя поглед към нещата. Важно е не просто да оздравееш от болестта, а да видиш по друг начин живота. Защото ние многото сме здрави, но сме неблагодарни, не се радваме на живота, който живеем, не казваме слава Богу!, не се радваме. Когато се разболеем, се оплакваме, но сега, когато сме добре, не казваме слава Богу! Затова основното, т.е. чудото при болката не е просто да оздравееш, а да видиш живота по друг начин, да видиш живота с друго око и най-вече с благодарност за това, което имаш, не за нещата, които нямаш. Да кажеш „благодаря, че дишам, че живея, че съм здрав.“
Попитали един отец от манастир в Атина, който служи в онкологичната болница „Св. Сава”. Всички отци решили да кажат чудеса, които видели в живота си. Дошъл и неговият ред и той казал: „Виждал съм чудеса в болницата, някои оздравяха с молитва, с молебен към Света Богородица и т.н., но видях най-голямото чудо в хилядите, които не оздравяха, а умряха. И в тях видях чудо.“
Попитали го:
- Как си видял чудо, след като са умрели?
- Видях чудо, че се промени тяхното мислене, пет дни преди да умрат се целунаха тези, които три години не си бяха говорили. Видях чудо, когато видях да текат сълзи от очите, докато този човек никога не беше плакал в живота си. И накрая почина и много други примери.
Но чудото не е просто да живееш, а да живееш с духовна висота. И тя може да се крие определени пъти в болката и в смъртта, дори в нея. Тази смърт да остави нещо красиво след себе си, където почива твой близък и ти казваш – отмина от този свят, но душата ни чувства сладост и любов, обикнахме се като роднини, разцелувахме се, плакахме. И това оставя нещо. Иначе, ако чакате чудеса след смъртта, такива няма. И този, който е оздравял благодарение на някоя чудотворна икона, след няколко години отново ще умре. Макар и възкръснал, свети Лазар по-късно починал. Въпросът не е просто да възкръсне един мъртвец или някой болен да оздравее, а човек да живее с благодарение и радост. Затова вложете радостта в живота си докато сте здрави. И обикнете тези, които са болни по хубав начин.
Когато благодариш на Бога, прогонваш от себе си болката и ропота от която и да е болест и болка. Благодарността е щит, който не позволява на Бог да праща още болка, защото казва: това Мое творение изпитва благодарност. Този човек усвои урока на живота. Няма смисъл да му пратя болка, защото това е целта на болката – да те научи да цениш Божия дар. Ако ти цениш преди болката, няма причина болката да дойде. При много хора това е една камбанка. Когато обаче си благодарен на Бога и Го славословиш, независимо дали изпитваш болка или не, благодариш и казваш: „Благодаря Ти, Боже мой!“ и ако казваш благодаря, всичко се променя. Ще гледаш на всичко с друго око. Виждал съм хора, които имат непоносим кръст, говоря им и те отговарят толкова хладнокръвно, че се чудя от къде намират сила. И обратното. Знаеш ли ропотът какво прави? – кара ни да гледаме в още по-черно на нещата. Ние сме се пристрастили като наркоманите, които не могат без наркотици, така и ние не можем без проблеми. Искаме нещо да ни боли и да се оплакваме независимо дали го има или не.
Внимавайте, не говоря за тези от вас, които имате сериозен проблем у дома. Когато някой има раковоболен у дома, това не е нещо въображаемо, а проблем, но някои от нас чувстваме болка без да има сериозна причина. Старецът Паисий страдал от рак, старецът Порфирий също, те умрели от такива болести, но разсейвали своите помисли, свързани с болестта. Ако се оставиш на помислите, се подлудяваш. Ако се възпротивиш – възкръсваш.
Старецът Паисий бил в болницата, на легло, вързан към апаратура, целият в кабели, и го попитали, чуйте въпрос моля:
- Как се чувствате, отче?
Интервю.
- Как се чувствате?
Човекът умирал. И някои го питат, за да кажат, че са говорили с него – сред неговата болка. И той отговорил:
- Бре детето ми, как се чувствам – като космонавт!
Той ги дарил с радост, докато страдал от рак. Така те си тръгвали от него, който бил болен, приемали сила, защото им променял ума. Докато аз щях да казвам:
- Не ме ли виждаш колко съм зле. Руина! Това нещо ме задуши, от тази инжекцията ме боли!
А той какво казал?
- Като космонавт!
Едно и също нещо можеш да го видиш с друго око.
Много ходили при стареца Порфирий в Оропос. И аз, когато го видях за последен път през 1990 г., беше на легло, сляп, с много болести, как този болен човек даваше кураж на нас, които сме по-болни в крайна сметка? Той променяше нашите помисли. Не са оздравели всички, които ходили при него, но той променил техния ум и душа. И това е целта. Ако сте забелязали Христос, Когото обичаме и обожаваме, не променил хората – в смисъл магически да се промени светът, защото виждаме отново войни, болести, скърби. И някой ми каза в училище:
- Отче, Христос какво направи, след като обществото отново върви зле? Коя е промяната, която Христос донесе?
И светците отговарят:
- Христос ни даде четка и бои, за да оцветим по друг начин живота. Животът е такъв, какъвто е.
Но ти можеш да превърнеш чернилката в светлина. Там, където тръгваш да се отчаеш, да погледнеш с друго око. И Христос това прави – носи надежда, сила в душата, сила в сърцето, носи чудото. Много пъти стават и чудеса и изцеления на болни, но чудото в душата може да стане и с теб. При всички хора може да стане това чудо – да се промени твоето разположение, психология, търпение, сила и начин, който гледаш на Бога. Не знам как си представяте Бога, но във всеки случай Той е близо до нас с любов. И от любовта много пъти те заболява, но това отново е любов. И теб Бог те обича, обича и детето, което е болно. И за майка ти, която почина преди време, не си виновна, че тя почина. „Ама толкова пъти я огорчавах в живота!“ Всички огорчаваме. Потърси прошка. И сега се поправят грешките. Грешките от миналото се променят с молитва и благоразположение. Не се отчайвате.
Притеснението вреди много на здравето – тези, които имат притеснения, се разболяват и остаряват преждевременно. Ако носиш в себе си разочарованието, отчаянието, неверието, тогава и тялото ти се разболява. Разбирате ли? И след това фризьорите се радват. Жената отива да си боядиса косата, да се разкраси, козметични салони да печелят и т.н. Всичко това е нужно – да, но трябва се да излекуват нашите проблеми на душата, защото, ако вътрешно оздравееш, това ще се проявява и извън теб. Ако вътрешно линееш, се разболяваш преждевременно и остаряваш и това ще се яви и върху тялото ти.
В Евангелието се казва, че в един град Христос „не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им.“ Сам Бог не може да направи чудото, ако ти не повярваш в Него. Трябва да вярваш и по този начин да се молиш и за другите – с вяра в изцелението, а не с вяра в провала, смъртта и болестта. На Света Гора някой ми го каза – когато се молиш за някой да се излекува, да не се молиш Бог да отиде директно да му даде нещо, което няма, а да молиш това, което е влязло в него при Кръщението – светлината, Светият Дух, здравето, благодатта, силата на Христос да се прояви отвътре навън. Тоест благодатта на Светия Дух. Тя съществува вътре, в това се „цели”, а не умът ти да е в болестта, в най-лошото, а в най-доброто. За да стане най-доброто. И ако тялото не получи полза, най-малкото душата да има. Разбирате ли? Трудно е, защото мен ме викат за Маслосвет и умът им отива в смъртта. Един от близките на болния се обажда за Маслосвет, а друг в погребалното бюро. И казвам – какво да правите с Маслосвета? След като се обаждате и в погребалното бюро? Вярвате ли, че може да стане нещо? Е, да направим и двете! В крайна сметка душата ни на какво отдава по-голяма тежест? На вярата в изцелението, или на вярата в провала? Следователно имаме нужда от укрепване на нашата лична връзка с Бога. Имаме нужда от потапяне в мира и тишината, които съществуват в нас, там, където съществува съвършеното здраве, в ядрото, внимавайте какво ще кажа – и при най-тежко болния, в ядрото на душата му съществува една точка, където има необятен мир, щастие, здраве и благословение от Бога – дотам трябва да стигнем. Загубили сме връзката с този център и постоянно сме на повърхността, не в центъра, а в ума ни с мислите, които ни подлудяват. Когато отидем в този център, ще имаме голяма издръжливост в живота, както и спокойствие. Там не може да те доближи никаква болест, никакво разочарование. Това, което имал Христос. Той бил в съприкосновение с Бога, с Неговото вътрешно състояние и затова на Елеонската планина, когато отишли да Го заловят, бил толкова спокоен – защото не бил в съприкосновение с околния свят, а с молитвата и с душата Си и ги попитал:
- Какво искате? Кого търсите?
- Иисус Назорееца.
- Аз Съм – отвърнал спокойно.
Знаел, че умира, но бил в дълбоко съприкосновение с Бога и със Своето сърце, това, което Старият Завет нарича „дълбокото сърце.“ По-дълбоко от болката в нас има едно умиротворение, а ние сме в болката и притеснението. Ако можете да направите това гмуркане в дълбините на душата, ще бъдете хладнокръвни без да ви обзема паника. Внимавайте с паниката в проблемите. Тя доникъде не води. Ще ми кажете: сега ни го казваш, когато сме добре, но в часа на паниката е късно. В онзи час, ако можеш да си подготвен да не те обзема това, което те разбива и разстройва. Авва Доротей го казва – при бурята вместо вълните да те покрият и да се удавиш, е най-добре да се гмурнеш под вълната. Докато отмине. Потапяш се на дъното, където има покой и вълната минава отгоре. Ако можете да отправяте такава молитва, която да не бъде просто чета брошури, прелиствам страници и казах Повечерието, но не почувствах нищо, молих се с броеница, но нищо не усетих, правя последования и нищо не чувствам. А да правим всичко това и душата ни да комуникира с нашата вътрешност, да утихна и да кажа: влязох в съприкосновение с тази точка в мен, където има здраве, светлина, Божията благодат. Тогава, каквото и да ти се случи, каквото и да стане, ще го видиш с друг око.
Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.
превод: Константин Константинов
