12 Избрани беседи от 2017-та година
Декември 26, 2017 in Начална страница
Автор :
Обичай Ме такъв, какъвто си
Замислял ли си се някога, сине, че Аз зная твоите проблеми, твоите страдания и борби, и слабостите на твоя живот? Аз познавам и твоята плахост, греховете ти, и въпреки всичко все ти казвам: дете Мое, дай Ми сърцето си и Ме обичай такъв, какъвто си. Във всеки момент, във всяка ситуация, в която се намираш, в удоволствията и неволите, във вярата и неверието, обичай Ме такъв, какъвто си.
Аз искам любовта на твоето осиромашало сърце. Защото, ако чакаш да бъдеш съвършен за да Ме обичаш, тогава никога няма да Ме обичаш. Ако си слаб в изпълнението на твоите задължения, и извършването на добродетели, и ако често падаш в тези грехове, които не искаш да правиш, Аз ти позволявам да Ме обичаш. Обичай Ме такъв, какъвто си.
Нима Аз не бих могъл от всяка песъчинка да сътворя ангел серафим, който блести от чистота, пламенност и любов? Нима Аз не съм всемогъщ? И, ако Аз искам да дам предимство и стойност на осиромашалата любов на твоето сърце, не Съм ли Аз господар на Моята любов?
Дете Мое, позволи Ми да те обичам. Аз обичам твоето сърце. С времето ще те преобразя, но днес и винаги, обичай Ме такъв, какъвто си.
Искам това да правиш: искам да видя как от дълбините на твоето сърце пораства любовта. Обичам те, и тебе, и твоите слабости, обичам и любовта на бедното твое сърце. Искам постоянно да чувам повикът на твоето сърце: „Господи Иисусе, аз Те обичам.“
Единствено искам песента на твоето сърце, а не твоята мъдрост и таланти. Ако бих ти ги дал, защото си слаб, с тях ти би нахранил своето самолюбие! Само едно е важно за Мен: да видя какво правиш с любовта. Бих могъл да ти помогна и за по-големи неща, но не – ти трябва да бъдеш доброволен слуга. Още повече, и това малкото, което имаш ще ти го взема, защото за любов те сътворих.
Днес стоя пред портите на твоето сърце като просяк – Аз, царят на царете. Хлопам и чакам, побързай да Ми отвориш. Не се оправдавай с твоята бедност. Ако истински би се вгледал в своята бедност, ти би умрял от болка.
А това, от което би Ме заболяло най-много е това да видя, че се съмняваш и губиш доверие в Мен. Искам да мислиш за Мен всеки час, ден и нощ. Също така искам и дребните неща да вършиш от любов към Мене. Разчитам на теб, да Ми даряваш радост. И не се притеснявай затова, че нямаш тези добродетели. Аз ще ти подаря Моите. Ако страдаш, Аз ще ти подаря сила. А ако Ми даваш любовта си, Аз щедро ще те надаря с онова, което обичаш най-много и което дори не си го и сънувал.
Мисли за това да Ме обичаш такъв, какъвто си. И да става каквото трябва. Не чакай да се осветиш, за да можеш да Ме обичаш. Тогава, никога няма да Ме обичаш. А сега, дете мое – върви си, върви!… И обичай Ме такъв, какъвто си.
източник: Православие.мк
Господ не ни забравя, а щедро ни благославя
Една бедна жена веднъж минавала край лозе, отрупано с грозде.
„Как ми се ще да си взема малко грозде“ – казала си мислено. В този момент минал господарят на лозето. Поздравил я и ѝ казал:
- Госпожо, искате ли да си вземете една чепка грозде?
И след като получил утвърдителен отговор, влязъл в лозето.
Жената зачакала. Пет, десет минути, четвърт час изминали, без да се появи стопанинът на лозето. Отегчила се да чака и като решила, че той просто я е забравил, се обърнала да си тръгне. Но в този момент се появил стопанинът, понесъл кошница, пълна с отбрани гроздове, и ѝ казал с усмивка:
- Извинете ме за закъснението, но исках да избера от най-хубавото грозде.
Много пъти в нашите молитви просим от Бог нещо и като не го получим веднага, мислим, че Той е безразличен към нас.
Без съмнение, след известно време пристига отговор на молбата ни, богат и благословен, такъв, какъвто не сме си го и представяли, и тогава сме обзети от срам заради слабата ни вяра.
Господ се бави, защото иска да напълни кошницата ни с благословии за душата ни, която преди това е поискала само една чепка грозде.
Нужно ни е малко търпение за да видим как Божията благодат ще се излее върху нас.
Накъдето и да се обърнем, ще видим Любовта Господня, дори и най-дребното нещо, случващо се с нас, което на пръв поглед изглежда случайност, е дар от Бога.
Нашия Отец знае винаги от какво се нуждаем и преди да сме Го поискали, Той ни го дава в изобилие. Бог никога не ни забравя, забравяме Го ние.
Най-страшният грях
Ако попитаме някой човек: „Кой, според теб, е най-страшният грях?” – един ще назове убийството, друг – кражбата, трети – подлостта, четвърти – предателството.
Всъщност, най-страшният грях е неверието. То ражда и подлостта, и предателството, и прелюбодеянието, и кражбата, и убийството, и каквото друго ви дойде на ум.
Грехът не е грешна постъпка; грешната постъпка е следствие от греха, както кашлицата не е болест, а следствие на болестта. Много често се случва човек да не е убил, да не е ограбил, да не е извършил нищо подло и затова се мисли за добър, но не знае, че неговият грях е още по-лош от убийството и кражбата, защото в живота си той е пропуснал най-главното.
Неверието е състояние на душата, при което човек не чувства Бога. То е свързано с неблагодарност към Бога и с него са заразени не само напълно отричащите Божието битие, но и всеки един от нас. Като всеки смъртен грях, неверието заслепява човека. Ако зададеш на някого въпрос, да кажем, от областта на висшата математика, той ще каже: „Аз нищо не разбирам от това, това не е от моята област”. Ако го попиташ нещо свързано с кулинарията, той ще каже: „Аз не мога и една супа да сготвя, това е извън моята компетентност”. Но когато става дума за вярата, всички имат собствено мнение.
Един казва: аз смятам така; друг: аз смятам иначе. Един казва: постите не трябва да се спазват. А друг: моята баба беше вярваща, тя правеше така, затова така трябва да се прави. И всички се заемат да отсъждат и разпореждат, макар в повечето случаи да не разбират нищо.
Защо когато става дума за вярата, всеки непременно се стреми да изкаже своето мнение? Защо по въпросите на вярата хората изведнъж се оказват специалисти? Защо те са уверени, че в тази област всичко знаят и разбират? Защото всеки счита, че вярва в онази степен, в която трябва. Но всъщност не е така и това лесно може да се провери. В Евангелието е казано: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести”.1 Ако това не се случва, значи нямаме вяра дори колкото синапено зърно. Тъй като човекът е заслепен, той мисли, че вярва достатъчно, но всъщност не може да извърши такава дреболия, като това да премести планината, която и без вяра може да бъда преместена. Всички наши беди произтичат от маловерието.
Когато Господ вървял по водата, Петър, който обичал Христос както никой друг на света, поискал да отиде при Него и казал: „Позволи ми да дойда при Теб по водата”.2 Господ му казал: „Дойди”. И Петър също тръгнал по водата, но за миг се изплашил, усъмнил се, започнал да потъва и извикал: „Господи, спаси ме, загивам!” Отначало той събрал цялата си вяра и докъдето му стигнала, толкова извървял, а след това, когато „запасът” се изчерпал, започнал да потъва.
Ето така сме и ние. Кой от нас не знае, че има Бог? Всички знаят. Кой не знае, че Бог чува нашите молитви? Всички знаят. Бог е всезнаещ и, където и да сме, Той чува всяка дума, която произнасяме. Ние знаем, че Господ е благ. И в днешното Евангелие имаше потвърждение на това, а и целият ни живот показва, колко милостив е Той към нас. Господ Иисус Христос казва: „Ако вашето дете ви поиска хляб, нима ще му дадете камък, или, ако поиска риба, ще му дадете змия?”.3 Кой от нас би постъпил така? А ние сме лоши хора. Нима Господ, Който е благ може да направи това? Но ние непрекъснато роптаем, стенем, все не сме съгласни ту с едно, ту с друго. Господ ни казва, че пътят към Царството Небесно минава през много страдания, а ние не вярваме. Все ни се иска да сме здрави, щастливи, да се устроим добре на земята. Господ ни казва, че само този, който тръгне след Него и вземе кръста си, ще достигне до Небесното Царство, но това отново не ни е по вкуса и отново настояваме на своето, макар да се смятаме за вярващи. Чисто теоретически ние знаем, че истината е в Евангелието, но въпреки това целият ни живот върви в разрез с нея. Често нямаме страх Божий, защото забравяме, че Господ винаги е край нас и винаги ни гледа. Затова така лесно вършим грехове, лесно осъждаме, лесно можем да пожелаем зло на ближния, да го пренебрегнем, да го оскърбим и обидим.
На теория знаем, че има вездесъщ Бог, но сърцето ни отстои далеч от Него, ние не Го чувстваме, струва ни се, че Бог е някъде там – в далечния космос и не ни вижда и познава. Затова грешим, затова не сме съгласни с Неговите заповеди, имаме претенции към свободата на другите, искаме всичко да преправим по своему, искаме да изменим целия живот и да го направим такъв, какъвто смятаме за нужно. Но това е напълно погрешно, ние не можем в такава степен да управляваме живота си. Можем само да се смиряваме пред това, което Той ни изпраща, защото чрез него Той ни подготвя за Небесното Царство.
Но ние не Му вярваме. Не вярваме, че не бива да проявяваме грубост и нагрубяваме; не вярваме, че не бива да изпадаме в раздразнение и се дразним; не вярваме, че не бива да завиждаме и често хвърляме око на чуждото и завиждаме на благополучието на другите хора. А някои дръзват да завиждат и на духовните дарования, дадени от Бога – това е страшен грях, защото всеки получава от Бога това, което може да понесе.
Неверието не е дял единствено на хората, които отричат Бога; то пронизва дълбоко и нашия живот. Затова ние често униваме, изпадаме в паника, не знаем какво да правим; задушават ни сълзи, но те не ни очистват от греховете, това не са сълзи на покаяние, а на отчаяние, защото ние забравяме, че Господ вижда всичко; ние се сърдим, роптаем, негодуваме.
Защо искаме да заставим всичките ни близки да ходят на Църква, да се молят, да се причастяват? Поради неверие, защото забравяме, че Бог иска същото. Забравяме, че Бог иска всеки човек да се спаси и се грижи за всекиго. Струва ни се, че няма никакъв Бог, че от нашите усилия нещо зависи – и започваме да убеждаваме, да разказваме, да обясняваме, и с това само влошаваме нещата, защото към Царството Божие някой може да бъде привлечен само чрез Светия Дух, а у нас Него Го няма. Затова ние само дразним хората, вкопчваме се в тях, дотягаме им, измъчваме ги и, под благовиден предлог, превръщаме живота им в ад.
Ние накърняваме най-скъпоценния дар, който е даден на човека – дарът на свободата. Със своите претенции, с това, че искаме всички да преправим по свой образ и подобие, а не по Божи образ, ние предявяваме претенции към свободата на другите и се стараем да принудим всички да мислят така, както мислим ние, но това е невъзможно. Истината може да бъде открита на човек, ако той пита за нея, ако я търси и иска да я узнае, а ние постоянно я натрапваме. В този акт няма никакво смирение и, следователно, я няма благодатта на Светия Дух. А без благодатта на Светия Дух няма да има никакъв резултат, по-точно ще има, но с обратен знак.
И така – във всичко. Причината се крие в недоверието към Бога, в неверието в Него и в Неговия благ промисъл; в това, че Бог е любов и иска да спаси всички. Ако ние Му вярвахме, нямаше да постъпваме така, а щяхме само да Го молим. Защо човек отива при някаква знахарка, при някаква баячка? Защото не вярва нито в Бога, нито в Църквата, не вярва в силата на благодатта. Той първо ще обиколи всички врачки, магове и екстрасенси, а ако нищо не помогне – е, тогава вече се обръща към Бога – току-виж помогнал. И най-удивителното е, че наистина помага.
Ако някакъв човек непрекъснато ни е пренебрегвал, а накрая започне да иска нещо от нас, ние бихме му казали: знаеш ли, така не става – ти цял живот се отнасяш с мен така лошо, а сега идваш да ме молиш? Но Господ е милостив, Господ е кротък, Господ е смирен. Затова по каквито и криви пътища човек да се е скитал, каквито и безобразия да е вършил – ако се обърне към Бог от сърце, дори в сетния час – Господ пак ще му помогне, защото Той това и чака – молитвата ни.
Господ е казал: „Каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви даде”, а ние не вярваме. Ние не вярваме нито в нашата молитва, нито в това, че Господ ни чува – на нищо не вярваме. Ето защо в душата ни е пусто, затова молитвата ни сякаш не се изпълнява, тя не може не само планина да премести, но и нищо не може да стори.
Ако ние наистина вярвахме в Бога, тогава щяхме да можем да упътим в пътя на истината всеки човек. Това е възможно именно чрез молитвата, защото тя оказва на човека любов. Молитвата към Бога е тайна – в нея няма никакво насилие, има само молба: Господи, напъти, помогни, изцели, спаси.
Ако действахме по такъв начин, бихме постигнали голям успех. А ние все се надяваме на разговори, на това, че някак си сами ще се справим, че това и това ще запазим за черни дни. Който очаква черни дни, за него те непременно ще настъпят. Без Бога нищо не можем да постигнем, затова Господ казва: „Търсете първом Царството Божие и всичко останало ще ви се придаде”. Но ние и на това не вярваме. Нашият живот не е устремен към Божието Царство, той е насочен повече към хората, към човешките отношения, към това как да устроим всичко тук. Ние искаме да удовлетворим собствената си гордост, собственото си тщеславие и честолюбие. Ако ние се стремяхме към Небесното Царство, щяхме да се радваме, когато ни притесняват, когато ни обиждат, защото това способства за нашето влизане в Небесното Царство. Щяхме да се радваме на болестите, а ние роптаем и се ужасяваме. Боим се от смъртта, все се стараем да удължим живата си, но не заради Господа, не заради покаяние, а поради своето маловерие, от страх.
Грехът на маловерието е проникнал дълбоко в нас и с него трябва да се сражаваме с всички сили. Има такъв израз – „подвиг на вярата”, защото само чрез вярата се осъществява движението4 на човека към истинските неща. И ако всеки път, когато в живота ни се създаде ситуация при която можем да постъпим По Бога, а можем да постъпим и по човешки – ако всеки път ние мъжествено постъпваме според нашата вяра, то вярата ни ще расте и ще крепне.
Забележки:
1. Мат. 17:20.
2. Мат. 14:22-34.
3. Лук. 11:11.
4. В руския текст с думата „подвиг” кореспондира глагола подвигать – придвижвам, движа напред – бел. прев.
Източник: Православие ру
Божията Майка ме благослови
През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година, в Кабул (Афганистан), в лагера на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски на Съветския Съюз се случило необикновено събитие. Пресвета Богородица се явила на един обикновен съветски войник-десaнтчик, непосредствено преди бойна операция, и го благословила. А след няколко часа, в смъртен бой, старшина Виктор Чередниченко не просто останал жив, но спасил и своите другари и станал единственият войник от 103 дивизия, удостоен с най-високата военна награда на Съветския Съюз – ордена на Бойното Червено Знаме. Личното свидетелство на Виктор Чередниченко за това чудно събитие било записано на Успение Богородично през 2012 година в атонския манастир „Свети Пантелеймон”, с благословението на духовника на манастира, йеромонах Макарий.
Разказва Виктор Михайлович Чередниченко:
Попаднах в Афганистан през 1984 година. Преди това бях преминал курсове за парашутист, после три месеца и половина служих във Фергана, в 7-ма разузнавателна рота на учебния полк на Въздушно-деснтните войски. От Фергана, ние, осмина разузнавачи, бяхме изпратени срочно да се обучаваме на новите бронирани машини – танковете Т-62Д . След това ни изпратиха в Кабул, в 103 дивизия на Въздушно-деснтните войски, в отделен танков батальон.
В Афганистан постоянно чувствах Божията помощ. Това беше не поради някакви мои заслуги, а по молитвите на моята майка. Когато бях малък, влизайки в стаята, мама винаги прекръстваше мен и сестра ми. А сестра ми беше комсомолски секретар в училище. Тя се възмущаваше: „Мамо, какво правиш?!” Спомням си – мама ме прекръства и на душата ми става спокойно. Преди да замина за Афганистан, тя ми даде написана на хартиено листче молитва. Пазя я и до днес. А виж, кръстчета в Афганистан не носехме заради заместник-командирите по политическата част.
Спомням си два случая, в които неминуемо трябваше да загина. Веднъж отидохме на Варлаг. Изпратиха ни на проверка в един кишлак (малко селце, махала в Средна Азия – бел.прев.). С мен беше Пьотр Корабльов. Приближих се до една вратата, побутнах я – заключена. Както подобава на обучен и физически здрав десантчик, ритнах вратата с крак. От втория удар тя падна. В този момент чух странно изщракване! Оказа се, че има заложена мина-сюрприз. Петя също чу това изщракване, макар че беше на около четири метра от вратата. Той скочи, събори ме на земята и ме прикри с тялото си. Последва взрив! … По-късно се изясни, че този ден мама сънувала как съм си дошъл у дома и съм почукал на прозореца. Тя се събудила. Отворила прозореца, а там стоя аз: без крака, но жив. Видяла ме сякаш наяве…
На 9 май 1986 година при нас в дивизията дойде Йосиф Кобзон. След концерта аз излязох на сцената, подарих му панамена шапка и се ръкувах с него. Той каза по микрофона: „Ако дойдете на мой концерт в Съветския Съюз, кажете парола „Кабул”. Ще ви пуснат безплатно”. И наистина, след петнадесет години отидох на негов концерт, казах паролата – и ме пуснаха. Той се оказа човек, който не хвърля думи на вятъра.
След концерта се върнахме в палатката, легнахме си. Китара, песни… Бяхме отслужили вече две години, бяхме пред уволнение. Но засега не можех да си тръгна – чаках партийния си билет, който, съдейки по опита на другите, които бяха встъпили в партията в Афганистан, трябваше да пристигне чак през август.
Тогава в палатката влезе капитан Яренко, началник на политотдела на полка. Казва ми: „Виктор, положението е следното… Отиваме на операция, нужни са ни двама опитни войници. Отговорих му: „Другарю капитан, Павел Грачов, командирът на дивизията, даде нареждане да не се вземат онези, на които им предстои скорошно уволнение!” Не мога да обясня защо, но много често загиваха точно те. (Моят земляк, Саша Корниенко, на 10 април 1986 беше писал на майка си, че на 18 април трябва да си бъде у дома. Но възникнала необходимост от спешна операция. Той отишъл и загинал. Осколка попаднала право в сърцето му. Пристигнал ковчегът, погребали го, а писмото му пристигнало едва след това…)
Без да каже нищо капитанът се обърна и си тръгна. Но този, който е воювал в Афганистан знае, че ако някой, позовавайки се на болест или на нещо друго, се измъква от операция, не се радва на уважение. Затова попитах зад гърба му: „Къде ще бъде операцията?” Той се обърна и ми казва: „Там където загина твоят земляк Корниенко. В Чирикар”. И аз разбрах, че не мога да проява малодушие, да откажа – това би значело да предам паметта на приятеля си. Казвам на капитана: „Ще отида”. А той: „Нужен е още един”. Огледах се – всички момчета в палатката мълчат… И тогава Саша Саникович от Белорусия казва: „Аз ще дойда с теб”.
През нощта на 10 срещу 11 май 1986 година сънувам сън: аз бягам и виждам майка ми. Тя пътува с „Волга”, заедно със сестра ми. Аз се опитвам да ги настигна и викам: „Мамо, мамо!….” Но те продължават, не ме чуват. В този момент аз се спъвам, падам и разбивам лицето си. Цялата челюст, със зъбите пада в ръцете ми. Лее се кръв… Събудих се, погледнах часовника: три часа през нощта. Мина ми отчетлива мисъл: „Край, това ще бъде последното ми сражение. Там ще си остана…” И веднага си помислих: „Ех, как би ми се искало да видя мама…”
Изведнъж палатката се разлюля, разклати. Побиха ме тръпки – сякаш мравки полазиха по кожата ми. И тогава в палатката влезе жена в тъмно-виолетови монашески одежди. Невероятно красива, не мога дори да опиша колко красива бе Тя. Красотата Й беше някак особена, вътрешна красота. От нея се излъчваше нежност, любов… Жената не каза нито дума. Приближи се до леглото ми и ме прекръсти веднъж. Аз я гледам в очите. Тя също ме гледа. Прекръсти ме втори път. Отдясно до мен спеше Костя Шевчук. Аз го будя и му казвам: „Костя, Богородица, Божията Майка дойде!” Той отвори очи, погледна, никого не видя и ми казва: „Витя, скоро отиваш на операция. Лягай, спи…” Жената постоя малко, прекръсти ме трети път. И тихо, сякаш плавайки във въздуха, излезе от палатката.
Почувствах голямо душевно облекчение. Разбрах, че ще остана жив. След тридесет минути влезе дневалният и ме повика: „Виктор, ставай! Отивате на операция.” И тръгнахме към Чирикар…
Колоната се състоеше от 40 бойни единици. Отпред се движеше бронетранспортьор, след него бяха разузнавачите. След това ротният командир Чернишьов. След него – аз. С нас беше още заместник-командирът на дивизията Бочаров.
Влязохме в самия Чирикар. И изведнъж сърцето ми се сви и замря. Обикновено особеното чувство на „старо куче” не ме лъжеше. Разбрах – сега ще се случи нещо. В тази минута се взриви първата машина! Веднага след нея взривиха и последната! Стана така, че притиснаха плътно отвсякъде цялата наша колона.
Имахме двама убити и двама ранени. По радиостанцията извикаха вертолет. Вертолетът започна да се приземява направо в селото. И в този момент сърцето ми отново се сви! Макар че бях командир на танка, аз се преместих на мястото на пълнача, при тежката картечница. Казвам на мерача: „Насочи оръдието към мястото, където каца вертолетът”. Там имаше тухлен дувар. Той насочи оръдието към него. Вертолетът взе убитите и ранените и започна да се издига. И тогава иззад дувара се показа триножник с картечница и започна да се цели право в челното стъкло на вертолета! Мигновено, без да искам потвърждение от командира, командвам: „Огън!” От дувара и картечницата не остана нищо, снарядът разнесе всичко на парчета. В този момент виждам, че отдясно, срещу танка на Чернишьов, излиза моджахедин с гранатомет и се цели право в нас! Всичко се реши за части от секундата, в които ние с него се гледахме очи в очи. Той не успя да натисне спусъка, свалих го с картечницата. И тогава започна невероятен обстрел от всички страни! Не може да се разбере къде са своите, къде са чуждите… Крещя по радиостанцията да отместят взривения бронетранспортьор. Успяха да го отместят и излязохме на открито място. Но тук – отново обстрел.
В този бой изразходвахме всичките си боеприпаси. Не остана нито един снаряд в танковете, нито един патрон в автоматите…
На сутринта се върнахме в частта. До мен се приближи заместник-командирът на дивизията Бочаров. Казва ми: „Синко, видях всичко. Как е фамилията ти?” – „Старшина Чередниченко, трета рота”. Той ме потупа по рамото и си отиде.
На следващия ден началникът на политическия отдел на полка Яренко ми казва: „Виктор, със Саникович ви викат спешно в политотдела на дивизията!” Ние със Саша отидохме. Там ни връчиха партийните билети и веднага ни изпратиха в Съюза. На 13 май 1986 година вече си бях у дома и видях майка си…
С нея отидохме във Владимирския събор. Възрастният свещеник, отец Николай ме погледна внимателно и ми каза: „Синко, запомни! Твоята майка две години всеки ден се молеше тук на колене да останеш жив…” Тогава разбрах, че молитвата на майката може да измоли и от дъното на ада.
Много ми се искаше да намеря този образ на Божията Майка, който видях в палатката. С мама обиколихме всички храмове, ходихме навсякъде, където можеше да се отиде. На едно място ми показаха икона, на която бяха събрани много изображения на Божията майка. Но тази, Която видях аз, не намерих…
През 1992 година, моят духовник, отец Роман, ми даде благословение да отида на Атон. Там срещнах чудни хора, просто ангели в плът! Веднъж стоях в храма. Беше тъмно, наоколо горяха свещи… Обърнах глава и … видях Божията Майка в този образ, в който ми се яви в палатката! Паднах на колене, от очите ми потекоха сълзи. Това бяха първите сълзи в моя живот. Аз бях много корав, никога не беше ми се случвало да плача. Така се появи първата пукнатина в моето коравосърдечие. То започна да се отделя от сърцето ми като черупка от орех. И вътре проникна светлина…
Приближих се до иконата прегърнах я и казах „Майко!…” Не ми се искаше да я оставям! Сякаш дете беше загубило майка си и отново я беше намерило. Тогава отец Макарий от манастира „Св. Пантелеймон” ме заведе в килията си и ме благослови с тази икона. Аз я взех в ръце и дълго-дълго не я пусках…
Мога да разказвам много за Афганистан. За година и половина служба пет пъти бях попадал на мини – и на фугасни, и на противотанкови. Да преживееш такъв взрив е много трудно. Главата ти бучи, ушите пищят, не можеш да кажеш нищо, гади ти се. Но си жив… И разбираш, че нечия ръка те спасява, че нечия сила ти помага да оживееш. Именно затова аз свидетелствам за силата на майчините молитви и за Божията помощ по тези молитви. Благодарение на тази помощ оживях аз, оживяха и много други момчета. Никога няма да отстъпя от православната вяра. Призовавам всеки да вярва, защото Бог е всичко!
Източник: Православие ру
Колко е важно!
Колко е важно не просто да отгледаш, но да възпиташ детето си, и то да го направиш правилно. Да го нахраниш, да го облечеш, да го излекуваш, ако се разболее – това не е всичко. И да го питаш: „Как си?“, преди лягане – също е малко.
Да предадеш своя житейски опит, да обясниш как да направи правилния избор, да му изградиш вкус към доброто, да го научиш да мисли, да състрадава, да обича – ето това наистина е важно. Някъде прочетох, че всеки родител е на толкова години, на колкото е неговото дете. Всъщност, истинският опит във взаимоотношенията, а не този от книгите, ние придобиваме още от момента на появата на новия човек в нашия живот. В различни периоди от неговото израстване и съзряване, ние заедно с него се учим как да градим отношения си във всеки един миг, докато извървяваме този път. Като 12-годишна майка искам да споделя кое според мен е наистина много важно при възпитанието на детето.
Колко важно е не просто да казваш, какво трябва да се направи, а да го правиш ти самия! За момента родителите имат над детето абсолютната власт. Нужно е да следим за това, как бащата говори с майката, как той или тя се отнасят към бабата и дядото, как се държи мама, когато тя има неприятности, как таткото общува с приятелите си по телефона – детето запомня този модел на поведение и впоследствие безсъзнателно го копира. Общувайки с другите, обичаш ли да те хвалят? – и то ще постави себе си над другите. Не можеш да се сдържаш, когато си раздразнен – и то ще бъде раздразнено точно като теб, дори ще започне да хвърля предмети. Казал си пред детето неприлична дума – завинаги си загубил правото да му правиш забележки по този въпрос, защото „ти сам говориш така“… Отстъпил си място в автобуса – и той следващия път ще отстъпи, помогнал си на някого – и той ще помогне. Лично съм го изпитала! Затова, когато детето е в близост, контролирайте себе си така, сякаш отстрани до вас има камера и сте в ефир.
Колко важно е да изградите у детето вкус, било то за да избере книга, комикс или храна! Ето един малък пример по тази тема от нашия опит. След тренировката синът ми подал на свой приятел неговата бутилка с напитка. Момчето, което било задъхано, жадно отпило няколко глътки и изведнъж с изненада на лицето се отдръпнало от бутилката.
- Какво е това? „Фанта“? – припряно попитал той.
- Не – усмихнал се синът ми.
- „Спрайт“?
- Не! – отвърнал нашият засмян. И триумфално добавил: Това е компотът на майка ми!
Той беше ужасно радостен и даже горд, че неговата майка умее да готви толкова вкусно. А аз се усмихнах и си казах: „Слава Богу, че ягодовият компот победи в състезанието с фантата и кока-колата“.
Колко е важно детето да общува с добри деца! Всеобщо мнение е, че човек сформира своя среда – това е факт! Когато сина ми ходеше във футболния отбор, където някои от децата имаха нецензурен език (включително и родителите им) беше нормално лошите думи да преминават и у него. Нито аргументи, забрани, уговорки и други методи на убеждения не дадоха резултат. Докато… ние не преместихме своя малък спортист при друг треньор, в отбор, където обидите бяха табу.
Друг пример. Имаме приятели – семейна двойка, с умни, интелигентни деца. Веднъж нашите синове заедно отидоха на почивка. След като се върнаха, веднъж чух сина ми да пее някаква странна песен:
„В жълтата гореща Африка, в централната й част, някак изведнъж извън графика се случи нещо неприятно…и ла…ла… извикал от клоните: „Жираф голям, се вижда!“
Бащата на момчето, като се има предвид дългия път, сложил в телефона на сина си песни на Владимир Висоцки… Ние родителите, сме длъжни да образуваме кръг от приятели на децата си. Това е случай, в който трябва да сме абсолютно авторитарни – до определен момент, разбира се.
Колко важно е да правите забележките правилно! Синът ми е в юношеска възраст и неотдавна реагира болезнено на една забележка. Понякога, ако съм сгрешила (според него, разбира се) твърде много и съм прекалила със забележките от моя страна, съответно, неговата реакция се превръща не просто в бурна, а отчаяно-дръзка (както и мама обича – на безусловно ниво, и разбира, че да се държи грубо с възрастните не бива – на социално-поведенческо равнище и на самоутвърждаващо – в личен план, което в тази възраст, излиза на преден план)… В този момент в главата ми светна червена лампичка: „Спри!“ и веднага си спомних мъдрите думи на отеца: „Не правете на своите деца забележки“. И сега, когато трябва да обърна внимание на нещо, говоря спокойно и бавно, внимателно подбирам думите си. И светите отци са казали: „Не слушат ли твоите деца съветите ти? Застани на колене и се моли…“
Колко е важно да можете да прощавате на своето дете! Една майка ми преразказа свой разговор с учителката. Той завършил така: „Вие трябваше да му кажете: за това аз никога няма да ти простя!“ – и ръката на учителката патетично се вдигнала нагоре размахвайки показалец. „Това е моето дете, и аз във всеки случай трябва да му прощавам“ – мъдро отговорила майката. Моят син, който се навърташе наоколо, докато разговаряхме, се превърна в едно „голямо ухо“. А вечерта специално си измисли шега под формата на въпроси и отговори, задавани от него самия с усмивка, на които отговаряше с абсолютна сериозност на този много важен за него отговор: „Прощаваш ли ми?“ – „Прощавам ти…“
Колко е важно на време да му дадеш нужната свобода! Нашите деца – това са хора, които са ни дадени от Бог за да ги възпитаваме. Ние не трябва да ги обсебваме, тъй като те по принцип ни принадлежат, колкото и да е трудно за нас, особено за нас майките. И когато дойде време, ние усмихвайки се, трябва да ги пуснем да плуват свободно. Нелепо е да гледаш как майка на 14-годишен тийнейджър, който вече има изразен мъжки бас, да го нарича „бебчо“ и непрекъснато да проверява дали всичките му копчета са закопчани. Момчето всеки ден се връща от училище, звъни на майка си на работа и тя му обяснява едно и също: „Закачи си униформата… Закачи ли си я? Включи печката. Най-голямото копче ли включи? Сложи водата на котлона (вземи еди коя си тенджера). Завря ли, добре, появиха ли се мехурчета? Сложи пелмените…“ И така за всяко нещо, дали за уроците, дрехата с копчета или автобусното разписание. Всеки ден – едни и същи действия. Нужно ли е това: майката по този начин на какво учи сина си? Наивност, неспособност да взима самостоятелно решения. Детето даже не се опитва да запомни, да се замисли за това, което прави, то просто механично повтаря, това, което са му казали. И в какво ще се превърне то в живота? А когато мама не е там? А как ще стане той служител, съпруг, свещеник?
Колко важно е да бъдем близо до детето си! От един детски психолог бях прочела, че за да разбереш по-добре детето си, може периодично да му задаваш определени въпроси. И вие знаете ли, какво отговаря на въпроса: „Кое беше най-хубавото в този ден, сине мой?“ Когато заедно сме учили по математика, когато заедно сме ходили до магазина, когато заедно сме гледали филм за котките, копали сме градинката, месели сме кюфтета и т.н. Схващате ли? За всички парадоксални ситуации (особено за математиката) ключовата дума тук е – заедно.
Колко важно е просто да бъдете с детето си… Чувството за самосъхранение много силно се прояви у мен след раждането на детето (и не само у мен, другите родители също говорят за това). По-рано не си се замислял, какво може да се случи с теб, а сега за теб е важно да не ти се случи нищо – защото от твоя живот зависи малкият човек, ти си му нужен, той плаче, например, когато тебе те няма дълго до него, въпреки, че не е сам, има и любящ баща и баба… А колко истории могат да разкажат социалните сътрудници, които работят с непълнолетните, когато майката пие, детето е мръсно и изгладняло, но въпреки това то не иска да се разделя с нея, как такива деца бягат от приютите, където са облечени и нахранени, заради своите нещастни, но родни майки! Моя близка приятелка, която изгуби съпруга си и й бе мъчно за него, беше казала: „Той всичко успя да даде на сина ни, всичко… а знанията нашия син и в училище може да ги получи.“ А когато попитали момчето да каже своето най-съкровено желание, казал: „Иска ми се баща ми да възкръсне…“
Ние сме нужни на своите деца, за тях е важно просто да ни има…
източник: old.obitel-minsk.by
За вътрешния човек и духовната одежда
В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!
Ние не се изморяваме да благодарим на Бога за чудесата, които Той извършва с нас всеки миг. Но тъй като сме обременени с грижи, заети сме изцяло със своите мисли, с този плътски и земен човек, не виждаме как безмерно ни обича Бог и не чуваме Неговия глас, който непрестанно ни зове. Знайте, че както Бог иска всеки миг да призоваваме Неговото пресвято Име, така и Той всеки миг призовава всеки от нас по име. Но поради шума, който създаваме, бидейки изцяло подвластни на своите мисли и дела, ние никога не чуваме, или много рядко чуваме, Неговия зов.
Възлюбени братя и сестри, днес вие чухте Евангелието от свети апостол и евангелист Матей – Евангелие толкова дълбоко, че вече две хиляди години духовните отци го тълкуват и обясняват, изнасяйки на повърхността все нови и нови скъпоценни бисери и всеки път то се оказва още по-свежо, още по-засищащо, още по-сладко, отколкото е било и всеки път ни се иска още и още да се храним с него.
Духовните отци са определили днешното евангелие и тази неделя да се наричат „За житейските грижи”. Какво може да бъде по-актуално за нас от житейските грижи? Ние често изричаме или чуваме такъв израз: „Тези мисли ме съсипват”. Дори човекът, който външно е спокоен, кротък, добър може да има вътре в себе си буря от помисли и чувства. Дори ако той притежава духовен опит или сам по себе си умее да се владее, то в дълбините на душата му може да бушува буря. И дори ако на улицата сияе слънце и небето е ясно, вътре в нас черни облаци могат да помрачат сърцето ни, да откраднат радостта ни, да ни хвърлят в смут.
Колко пъти ни се налага да слушаме: „Отче, не мога да се моля, липсва ми ревност, чувствам сухота в молитвата си, започнаха да се появяват съмнения във вярата, загубих душевния си мир, вече не чувствам любов в себе си”. Всичко това става в дълбините на душата ни, в бездната на нашето сърце. Откъде се взема то, братя? Светите отци отговарят: от вътрешния човек, от същия този, който е изоставен от нас, от този, за който ние рядко си спомняме, от този, който сме престанали да спохождаме, който държим в тъмница, гладен, гол и всичко останало, което сме слушали от нашия Спасител, Христос (срав. Мат. 25:35-45).
За житейските грижи Спасителят говори и на друго място – там, където учи апостолите и слушащите го за семето, хвърлено край пътя, как то започва да расте, но тръните го заглушават (срав. Мат. 13:4-7). В своите тълкувания светите отци казват, че тези тръни са нашите грижи.
Ние с вас живеем в епоха, когато грижите ни смазват напълно. Кой от нас може да каже, че не е бил угнетяван от грижи, не е бил обременяван от тях не е бил поставян на колене, не е бил поробван от грижите, че те не са го измъчвали? Често ние казваме това, искайки да оправдаем отсъствието си до любимите хора. Дали става дума, за брат, за съпруг или майка – ние казваме:
– Не можах да те посетя – нямах време.
Спасителят казва: „Ако не правите на тези Мои най-малки братя това, за което ви помолих: да ги нахраните, да ги напоите, да ги посетите в болниците, в тъмниците и т.н., аз ще ви отхвърля, както онези, които не познавам” (срав. Мат. 25:41). Да, но човек се нуждае не само от материални неща. Той има нужда и от любов. Затова, когато се оправдаваме, то – дори физически да сме много близо, дори редом, на една постеля, в един дом – ние се оказваме чужди, защото казваме: „Бях зает”.
– Защо не дойде на рождения ми ден, защо не дойде на моя празник? Защо не дойде, беше ми толкова мъчно? Защо не дойде, така се радвах? Защо не дойде, толкова плаках!
– Бях зает.
Първи и най-близки за нас са децата. А ние често не чуваме техният зов, който е зов Божий, когато те ни зоват да бъдем по-близо до тях.
– Скъпо мое дете, но аз отидох в Испания, – или във Франция, или в далечна страна, която може да се намира дори в същия град, – за да ти осигуря по-добър живот, защото самият аз ходих с опинци и учих уроците си на газена лампа.
Но няма нищо по-погрешно! Ние сме заети, а „заети” означава, че има някой който ни е „заел”. Заетият е поробен, той е подчинен на чужда власт! За тази подвластност, за това робство ни говори днес Спасителят. Той казва:
– Не се грижете, т.е. не се безпокойте – за това, какво ще ядете, какво ще пиете, какво ще оставите в наследство на децата си, а посещавайте всички, старайте се да ги храните.
Защото храна за нашата личност, като Божии чеда, като образи Божии е любовта. Посещавайте и хранете тези, които искат това, защото тази любов ще се върне при вас и ще храни душата ви.
Светът, братя, боледува от липса на любов. В света никога не е имало такова изобилие, каквото има днес. Царе и императори биха искали да ядат и да живеят така, както живеем ние днес, дори средните от нас. В разгара на лятото при +40 градуса, у дома ни е +20; в разгара на зимата, при –20, у нас е топло. В средата на зимата ядем домати и всякакви земни плодове, и всичко, за което само сме чували е докарано тук от един или друг край на света за угода на нашия корем и въпреки всичко това, изглежда, че човек никога не е страдал така, както страда сега. А защо?
Защото душата ни, вътрешният ни човек все повече се оказва изоставен от нас. Плътския си човек ние сме издигнали на пиедестал, окръжили сме го с дебели стени, за да не проникне нещо от вън, за да бъде той в уединение. Но какво уединение може да има човек, който е гол, който е лишен от одеждите на светлината, одеждите на благодатта? Какво казва Адам:
– Аз се скрих, защото ме беше срам (срав. Бит. 3:10).
Но къде би могъл да се скриеш от Божието лице? Къде би могъл да се скриеш и кой ще утоли твоето страдание и болка, когато се лишиш от духовната одежда, която е благодатта?
Изтъквайки този плътски човек, поставяйки го на пиедестал и покланяйки му се, ние сме си направили кумир, идол, даже и ако този идол се нарича наше „аз”. Духовните отци говорят от Бога и днес ни свидетелстват за живото Божие слово, започващо така: Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Мат. 6:22-23)
Какво иска да каже това слово, толкова тежко, толкова дълбоко? Светите отци обясняват, че нашето око изразява това, което е в нас. Светите отци казват: „От твоето сърце ще излизат всякакви змии, злоба, завист, блуд и т.н. А ако това зло гъмжи там, то ще бъде отпечатано и на лицето ни и ще бъде видимо за очите ни”. И наистина, често, гледайки един или друг човек, ние можем да разберем от каква страст страда той. Затова и светите отци казват, че всяка от нашите доминиращи страсти се отпечатва върху лицето ни.
Вътрешният мрак се проектира навън, върху лицето ни, физически, но той обезобразява и духовния ни облик. Затова светите отци казват, че трябва да храним и вътрешния си човек: „Не се грижете за това, какво ще ядете, какво ще пиете, какво ще облечете, как ще платите лихвите на банката, не се оставяйте да ви задушава злобата на тоя свят, а гледайте това създание, което ви говори за Бога”.
Колко прекрасни е създал Той птиците! И казва за тях, че те не сеят, не жънат, не събират в житници, но Бог ги храни (срав. Мат. 6:26). Какво правят те през цялото време? Може би сте виждали и чували, когато дойде пролетта: невъзможно е човек да се насити на песните им – така гласовити са птиците. Още в пет часа сутринта те сякаш извършват литургия – пеят неспир и летят, описвайки кръгове във въздуха.
Веднъж гледах птиците, летящи часове наред, и си казах: какъв смисъл може да има във всичко това? Какъв смисъл има птицата да лети така, та тя изразходва толкова енергия, ако изнемощее, даже умира? Мислено аз вече я поставях на клонче, за да похапне, да седи там и да кълве без да спира, докато не затлъстее и не се пръсне… Ето какво значи рационален ум! А какво правят те? Те правят онова, което е Божие, т.е. възнасят слава Богу – като ангели – летят по небето и въздават слава на Бога. Това е дело на ангелите, архангелите и светиите – да възнасят славата Божия. И това благодарение и признателност се връща от Бога към тях, храни ги, възнася ги от слава в слава и ги прави още по светли, радостни и щастливи.
Бог казва:
– Да, ти си плът. Ти се оказа в това плътско тяло нарушавайки послушанието, но въпреки това знай, възлюбени човече, че Аз ти дадох живот не случайно, а за да станеш подобен на Мен по благодат, за да бъдеш в единение с Мен, за да имаш вечно блаженство и да не се мъчиш повече. Ако искаш да не се мъчиш повече, откажи се от този толкова сложен живот. Опрости живота си, човече, прави това, което е просто.
Нашият народ умееше по забележителен начин да яде малко – когато настъпваше пост, отнасяше кухненската посуда в мазата и се задоволяваше с малко. Хората се трудеха на полето и от припечеленото с труд събираха зестра за момичетата, които бяха останали сираци през войната. А колко красив беше този народ! И още е красив! Как прекрасно знае да живее нашият народ. Ето, по Божия милост, това е вече втори храм, втора църквичка, в която заедно служим Света Литургия, първа Света Литургия. Бог не се нуждае от дебели, високи до небесата стени, за да Му възнасят слава, но ти казва:
– А на каква цена, човече? На каква цена правиш това? Ако заради това трябва да се претоварваш с грижи, да се поробваш – Аз не искам това, понеже Аз не се храня с кръвта на бикове и телета. Мен Ме интересува твоята молитва, която се издига като тамян пред Мене – молитва чиста, съкрушена и покайна. Интересува ме това, да влезеш в своята вътрешна стаичка и там да се помолиш, да искаш от Мен и Аз бих ти дал. Ако полските кринове, които за няколко дни повяхват и ги хвърлят в огъня, ако полските кринове Аз съм облякъл така, че те са по-красиви от прославилия се с изяществото и блясъка на своето облекло, със своя разкош Соломон, то колко повече ще се погрижа за теб, човече, носещия образа на Моя Син, предвечния и родения от Пресвета Богородица – за теб, носещия образа на Моя възлюбен Син, за когото се радва Светия Дух, за когото се радват всички небесни сили? Възложи на Мен, човече, всичките си грижи, вземи игото Ми и бремето Ми, защото те са леки. Не възлагай върху себе си бремена, по-тежки, отколкото съм ти дал Аз!
Така, братя, ни говори Бог и в това Евангелие, и чрез светиите, за да живеем просто, да мислим просто, да не изследваме дълбоко това, което е по-високо от нас. За да се постараем да виждаме, че това, което очаква от нас подобният нам човек, като се започне от най-далечните хора и се завърши с нашите деца – е любов; той очаква да го питаме всеки ден: „Как се чувстваш? Какви проблеми имаш? Какви трудности?” Ето какво иска Бог от нас, от всеки от нас, а това можеш да направиш, само ако имаш власт над своя вътрешен човек, над духовния си човек.
А духовният човек е този, който е възкръснал, който е получил от Бога дар да пази ума си, помислите си, сърцето си, всеки миг да има трезвение и молитва, да не позволява грижите да го смажат, да не си създава излишни грижи, да не се привързва към земните блага. А ти се привързваш с безкрайна любов към нещо ограничено. Оттук идва цялото наше страдание – от това, че се привързваме с безкрайна любов; защото човек е безкраен, вечен по благодат, а се привързва към това, което не доставя никакво удовлетворение и удоволствието, което носят тези неща се превръща в горчивина и скръб, и минава време и нашият светски човек укрепва все повече и повече, и взема връх, и задушава духовния.
Затова, братя, Бог ни учи, казвайки: търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това – от което се нуждаете – ще ви се придаде (Мат. 6:33). Т.е. всичко, от което ще имаме нужда, ще получим.
Знаем, че Йов бил богат, много богат, и силно вярвал в Бога. И за да се проявят докрай неговата праведност и вяра, Бог допуснал злобата на дявола да го притисне отвсякъде. И той загубил всичко – и децата си, и имуществото си, и високото си положение. Седял на купчина смет, целият в гноящи язви и разчесвал раните си с чирепче, защото не понасял болката и сърбежа. А жена му идвала и му казвала:
– Прокълни Бога и умри, нещастни, защото ти се осланяше на Този, който се подигра с теб.
– А Йов и казал:
– Говориш като безумна. Как ще направя това, когато всеки ден устройвах празници и въздавах слава Богу, страхувайки се децата ми да не съгрешат пред Него и да не си навлекат осъждане?
И заради вярата му, заради простосърдечието му и заради това, че той, бидейки извънмерно угнетен от дявола, не отстъпил, Бог му дал в последните дни слава, по-голяма от първата, както и на нас дава слава по-голяма, отколкото имал Адам в началото.
Към това ни призовава Христос, а Бог няма да ни остави в изкушение по-голямо, отколкото можем да понесем. И ако в случая с Йов Бог допуснал това, за да разберем, докъде може да стигне злобата на дявола, то след Своето въплъщение Той е отнел свободата на дявола и ни го е дал свързан, за да можем да настъпваме на змии и скорпии.
Знам, братя, че ние често си казваме в помислите си: „Да, лесно е да се каже, но е трудно да се направи”. Та кой би могъл, когато пощенската кутия е пълна със сметки, заобиколен е от грижи, и на вратата хлопат, и по телефона звънят, търсейки го – наскоро научих, че банките ни издирват и у дома, и у съседите – да остане безгрижен? Но Христос казва така: който не събира с Мене, разпилява (Мат. 12:30), и още: без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5), и още: търсете първом Царството Божие (Мат. 6:33).
А какво е Царството Божие, братя, за което ние непрестанно слушаме? Няма сега да ви чета лекция за Царството, само ще кажа, че ето – тук и сега е царството Божие. Тук слезе Светия Дух и превърна веществото в духовни Тяло и Кръв на Спасителя и ние се причастихме с тях. И не само с тях, но чрез участието в Светата Литургия станахме причастници и на Светия Дух, защото именно Светата литургия, това литургическо време, това смирено пространство е Царството Божие.
Божието Царство, казва отново нашият Спасител, е вътре във вас (срав. Лук. 17:21). О, ограничени и слаби човече, който мислиш, че си малък! Колко велик можеш да бъдеш поради това, че носиш Христовия образ! Влез в своята вътрешна стаичка и там ще видиш, ще намериш Царството Божие, което е бездна, което е дълбока, безкрайна тайна. Търси Бога вътре в себе си! Защото ще Го намериш там и ще се причастиш с Бога по благодат чрез своето участие в срещата с Него.
Сега ние тук сме шепа хора, но Христос принася Себе си в Жертва във всяка църквичка и зове всички ни, за да снеме бремето от нас.
– Човече заети, болни и поробени от грижите, които сам си си създал! Нали Аз не съм ти давал грижи. Аз ти казах, поселвайки те в райската градина, само да я пазиш и обработваш – т.е. да пазиш своя ум и да извършваш умната молитва. Аз те заселих там, за да бъдеш щастлив, а ти си създаде грижи, защото поиска да узнаеш какво е зло, поиска да бъдеш Бог.
Човекът си мислел, че ако доброто е така хубаво и с доброто е така щастлив, то може би злото, което му било забранено да познае, е още по-хубаво. И ние, в по-голямото си болшинство, започвайки от децата и юношите и завършвайки с възрастните, също искаме да познаем злото, да го опитаме на собствената си кожа, да го вкусим със своите уста, в своя ум и вътре в себе си. И тогава излизаме от Царството и в нас вече го няма литургическото време, ние вече не пазим своя мир и не поддържаме повече връзка с Бога. И започваме да виждаме всевъзможни привидения, от черни бесове до светли ангели, та дяволът, като лъв, да хване поне един от нас и го хвърли във външната тъмнина. Но какво казва Бог?
– Облечете се в светлина, бъдете синове на светлината. Аз не те познавам, защото не разпознавам Себе си в теб – ти си изкривил Моя образ. Причасти се с целия Мен, с Тялото и Кръвта Ми, за да възстановиш, да преобразиш този плътски човек в човек духовен. Направи своя вътрешен човек стопанин, направи своя ум господар на своето тяло. Разбери, човече, че Аз те позовах от небитие в битие, за да бъдеш щастлив, радостен и ако паднеш – стани, и колкото и пъти да паднеш – стани, и ще бъдеш жив, и ще се спасиш.
Към това ни призовава Бог, братя, в днешното Евангелие: търсете първом Царството на Бога. Но само по-малко от 5% от нашите братя се намират днес в Царството, присъстват днес на срещата с живия Бог, затова чуваме как стенат болниците, как крещи статистиката за хората, загиващи поради грижи.
Какъв е първият признак на грижите, братя? Това е „депресията”, „стресът” – думи, изобретение на нашия век! Нашите бащи, нашите деди, които добиваха хляба си с пот на лицето, натискайки плуга, водейки коня и хвърляйки семето в земята, се трудеха и въздаваха слава на Бога, молеха Го да израсте това жито, чакаха и ако видеха, че се надига бедствие, казваха, че е от Бога:
– Господ даде, Господ взе, нека е благословено името Господне.
И те, които, като хапнеха малко мамалига с лук, тръгваха, обути в опинци да защитават вярата си, къщурката си, децата си и своите ближни, бяха щастливи. Те не бяха депресивни, не лежаха в психиатрически болници, нямаха стрес, а ние, които имаме всичко – стига да натиснем копчето, все повече и повече се стресираме.
Как да си обясним това? Обяснението е в отдалечаването от Бога, в отдалечаването от Божията любов: ние обърнахме гръб на Божията любов! А тази любов Божия, е любов свободна, любов нежна, изтънчена, тя не ни взема в плен насила, не налага над нас своята власт, а ни оставя свободни, давайки ни възможност да отговорим на тази любов.
Как да отговорим? Обичайки ближния. Но за това е нужно да имаш сърце, нужен е духовен човек, героичен човек, нужен е християнски героизъм, а кръвта на християнския герой – това е кръвта на възкръсналия Спасител. Той вече няма биологическа кръвна група. Той има кръвната група на светците.
Към това именно ни призовава Бог, към Царството. Но вие казвате:
– Чували сме за това, за това говори и Евангелието, но всичко това е за небето. Господи Боже! Нима Бог ни е създал, за да бъдем щастливи само след смъртта? Що за живот би било това, ако щастието, радостта, любовта се проектираха само след смъртта, след нашето преселение във вечността? Това би било живот без смисъл, това би било мъка. Бог ни е създал и ни е привел към живот, за да бъдем щастливи и тук. Именно това Той иска от нас:
– Бъди щастлив, човече!
Това е заповед, а не опция. Както за бащата щастието на сина не е опция. Мнозина ли от нас могат да кажат:
– Това си е твой избор: да бъдеш щастлив или да страдаш цял живот.
Кой би могъл да бъде толкова безумен! И, както казва Спасителят, когато синът иска от него хляб, да му даде камък или змия? Разбира се, никой! Ако ние, хора плътски, недуховни знаем това, то колко повече Бог, братя, знае от какво се нуждаем. И Бог ни е казал да бъдем щастливи. Ето това е съобщението, което Бог иска да ни изпрати, и което тълкуват отците, и което ние бихме искали да получим, но не знаем как – да бъдем щастливи, да бъдем в мир един с друг, със самите себе си, със себеподобните и с Бога. Нима има някой от нас, който да не иска това?
Братя, признак за това, че сме изцелени или се намираме на пътя на изцелението, признак за това, че посещаваме духовния си човек, признак за това, че влизаме в Царството небесно, което е вътре в нас, е това, че имаме жалост, съчувствие към подобните на нас люде, които са изпаднали в беда. Това е признак, че нашето сърце се разширява и в него може да се вмести цялото Царство, а в цялото Царство може да се вмести целият Адам, всеки един човек.
Няма човек, който Бог да не иска да обичаме, с неговите грехове, падения, недостатъци. Бог иска от нас да го обичаме, защото тази любов е целебна, това е тази любов, която идва от Бога и по благодат се отразява в подобните на нас, това е тази любов, която побеждава смъртта.
Ето това е посланието на Бога към нас, и не само днес, но и всеки миг.
Бог да ви благослови, да ви даде сила и разум, за да се избавите от вашите грижи, както казваме на Светата Литургия, по време на Херувимската песен: „Всякое нине житейское отложим попечение” (Нека сега оставим всяка житейска грижа). Да вземем върху себе си благата грижа за това да не се лишим, никой от нас да не се лиши, от царството и единението с Бога. Амин!
Източник: Православие ру
Животът и успението на “безсмъртните”
Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.
Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.
Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…
Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?
Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.
За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.
За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.
Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.
В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.
Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.
Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.
Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.
- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.
И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.
Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.
Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.
Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.
За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.
Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:
- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.
И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.
Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!
Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.
Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).
Добродетелите на сърдечното пространство
Откъс от книгата на Месогейския и Лавреотикийски митрополит Николай „Великата Четиридесетница – пътят, целта, наградата”. Книгата съдържа беседи, проведени в течение на Великия пост през 1997, 2005 и 2007 години след вечерните богослужения.
Периодът на Великата Четиридесетница е преди всичко период на духовни подвизи и принасяне на духовни плодове. Всички християни, всички вярващи, всички членове на Църквата, всеки, който иска да преживее този период угодно на Бога, след общата разслабеност на целия ни живот, на която помага и нашето паднало естество, полага усилия, съсредоточава силите си и започва трудно седем седмично шествие. Четиридесет и девет дни сякаш не са много, но те са напълно достатъчно, за да ни дадат вкус към Божественото и накрая да напълнят ръцете ни с пожънатите духовни плодове. Тези духовни плодове са добродетелите – резултат от Божията благодат, „всеплодието на Божествените заповеди”1, за което говорят степенните на трети глас.
За добродетелите е казано много: деятелни, съкровени и вътрешни, отнасящи се ту към една, ту към друга категория, събрани в знаменитата книга „Лествица” на свети Йоан Синайски – книга, която съгласно устава на манастирските богослужения, се чете на части в течение на целия пост. Нашата свята Църква се отнася към тази книга с особена почит и я споменава в четвъртата неделя на поста. Дори само фактът, че тя се използва в продължение на Светата Четиредесетница, свидетелства за важността, която Църквата придава на култивирането на добродетелите и на тяхната връзка с истинското покаяние.
Реших, че трябва да посветим беседите през този пост на по-задълбоченото и съществено осмисляне на добродетелите, като ги разделим на определени категории.
Нека разгледаме първите седем добродетели. За отправна точка може да ни послужи думата, характеризираща първата вечерня от Великата Четиридесетница – вечернята на опрощението. Каква прекрасна дума – опрощение! В днешното евангелско четиво ние чухме какво бе казано по този въпрос: Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец (Мат. 6:14). В този ден Светата Църква ни напомня и ни подбужда преди да встъпим в попрището на добродетелите, преди да положим начало на духовните подвизи на Великия пост, непременно да се запасим с благословението на опрощението. Четиридесетницата започва с опрощението, но опрощението е и неин печат, неин завършек, печат на Страстната седмица. Опрощението е необходимо условие за приобщаването ни към радостта на Възкресението. Вечерта на Велика Събота, преди да бъде възгласено „Христос воскресе!”, ние пеем стихирата „Воскресения ден”2, в края на която се казва: „ да простим всичко заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна”. Т.е. поради Христовото възкресение да си простим всичко един на друг и тогава ще пеем: „Христос воскресе”. Условие за резултатност на нашия подвиг, съпровождан от жътва на духовни плодове, е опрощението, с което трябва да започне всичко. Условие за преживяване, за приобщаване към радостта на Христовото Възкресение отново е опрощението. Условие за прощаване от Бога на нашите грехове е нашата собствена прошка на другите хора. Същото казваме и в молитвата „Отче наш”. Условие за приобщаване към чашата на живота – Божественото причастие – е опрощението. Ако не сме се помирили с близките си, с хората, които сме наранили и които, навярно са ранили нас, ние не можем да се причастим. Неотменно условие за духовен живот, неотменно условие за встъпването в попрището на Четиридесетницата е да очистим себе си чрез тази велика добродетел. Опрощението е врата, изход от греховното състояние и вход в истинския живот, в живота по благодат.
Опрощението се отнася към добродетелите, свързани с пространството. Нека назовем всички тях: опрощение, отстъпчивост, уединение, просвещение на ума, широта на сърцето и, накрая, взаимопроникване с Бога. Чудни думи! Нека разгледаме тяхното значение, да надзърнем в своята душа – има ли ги у нас, за да можем с желание за тяхното придобиване да започнем своя подвиг.
Опрощението
Това е първата добродетел, свързана с отварянето на сърцето, с увеличаването на неговата вместимост. В него трябва да намерят място другите хора, техните недостатъци, всичко онова, с което те са ни навредили, дори техните оправдания, макар те да ни се струват несъществени или лъжливи. В нашето сърце трябва да намери място всяка тяхна немощ, натрапчивост, нашата неспособност да ги разберем и всички онези трудности, които те ни създават.
Колко е трудно да приемеш хората такива, каквито са! Ние искаме те да бъдат такива, каквито желаем да ги видим. Но така не става. Съзнателно или не те ни причиняват някакво зло. Някой има странни привички или поведение, различаващо се от нашето, някакви обичаи, които ни смущават, всякакви слабости, различни прояви на падналата, грешна човешка природа. Но подобни неща, несъмнено, има и у нас. Бог ни призовава да отворим сърцето си и да поместим в него ближните, такива, каквито те са – да възлюбим своите братя. Братята и сестрите обичаме не за това, че те са добри. Обичаме ги, защото са ни близки, защото са от една кръв с нас, защото имат еднаква с нас наследственост. Всички ние имаме една и съща наследственост, едни и същи грехове, едни и същи черти, белязани с печата на падението. Но ние имаме и други сходни черти, които ни дава купела на светото кръщение – възможността да пристъпим и да се приближим до Божията благодат. И ето, Църквата ни подбужда преди началото на подвига, преди да пристъпим към Тайнствата, преди да вкусим радостта на Възкресението, преди да направим каквато и да било крачка, да отворим сърцето си и да поместим в него своите братя; да забравим това, което те са ни направили, да оставим всяка горчивина, да заглушим в сърцето си всеки отрицателен звук.
Следователно, първата крачка, първата добродетел (ние знаем колко лесна е тя на думи и колко трудна на дело) – това е добродетелта на опрощението. Трябва да осветим мястото, а за да направим това, трябва да осветим пространството на своето сърце, пространството на своята човешка ипостас. Това пространство, макар че трябва да бъде място на нашата личност, в която се проявява и почива Бог, обикновено става място на нашето „Аз”, поробено от страстта на себелюбието. Първата крачка към освещаването на пространството на нашата душа е приемането на другите хора в себе си.
Отстъпчивостта
Втората крачка представлява друга добродетел – отстъпчивостта. Трябва да се научим да отстъпваме, да сдържаме себе си, да се смиряваме и да не мислим, че моето пространство, аз сам, моите навици и качества, всичко, което е свързано с мен, по определение, е по важно от другите хора. Не, възлюбени братя и сестри! Християнинът винаги лишава себе си от такива права. Той сдържа себе си, ограничава себе си, постъпва според завета на Свещеното Писание: преваряйте се в почет един към друг (Рим. 12:10). Затова лесно отстъпва на другия човек първенството, честа и правата. Той не настоява, не проявява упорство. Никой от проявяващите упорство и страстна настойчивост не може да преуспее в претворяването, преобразуването и обновлението на своята душа.
Уединението
С това възможностите за разширяване и освещаване на нашата душа не се изчерпват. Това не са единствените и, разбира се, не са последните стъпки. Както казахме, първата крачка е да поместиш другите в себе си, да намериш място за тях в себе си. Втората крачка е малко да смалиш себе си. Но има и трето състояние, което ни води към третата от добродетелите на пространството – уединението. Уединението – това е отдалечаване от своето място, свеждане до нула на своя егоизъм, унищожаване на своите привързаности, на прилепеността към своята воля, право, мнение, изискване на нещо – даже и необходимото – от другите; изтребване на привързаността към светския начин на мислене, към всичко, което ни свързва с този свят и поробва душата ни. Уединението е избавление, бягство от тези окови.
Отварянето на ума или разширяването на сърцето
Почти всички книги, посветени на аскетиката и четени през времето на поста в Църквата, посвещават своята първа глава на уединението. Задължително условие за истински живот е излизането от това, на което ние погрешно сме се научили, от своите неправилни навици, от това, което поробва душата. Тогава ние достигаме четвърто състояние, когато не само ближният идва в пространството на нашата душа, не само се отдалечаваме от своя егоизъм, но Сам Бог посещава светилището на душата ни. Изразите, които обикновено се използват за описване на това състояние са същите, които аз употребих в началото: отваряне на ума и разширяване на сърцето. Изрази толкова съдържателни и единствени по рода си! Изрази, появяващи се два-три пъти в Стария Завет (виж Пс. 4:2; 17:20; 117:5; 118:45) и два пъти в една и съща глава от Второто послание на свети апостол Павел до Коринтяните в Новия Завет (виж 2 Кор. 6:11,13).
В един от псалмите се казва: В утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4:2). В друг псалм: Изведе ме на просторно място (Пс. 17:20). И апостол Павел казва в Послание до Коринтяни: Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено… разширете се и вие (2 Кор. 6:11,13). Думите широта, простор, пространство имат две различни значения. В Стария Завет те означават облекчение, утешение, лекота. Трудно ни е, имаме проблеми и Бог ни дава облекчение. Ето какво е простор. Но в Новия Завет тази дума има друго значение: отваряне на нашето сърце и изпълването му с любов, с радост.
Често ние сме така тесни! За обозначаване на това има даже специални изрази: тесногръд човек – така казват за сърцето; скудоумен, ограничен човек – така казват за ума. Един човек не може да разбере или да приеме друг. Защото е налице тази теснота, ограниченост. Обратно на това, за човека на благодатта, който умее да прощава, да отстъпва, за което говорихме, е лесно да отвори своя ум и да се просвети, да изправи помислите си и да няма препятствия в тях. Тук е налице придобиването на великите добродетели на сърдечния мир и мира на помислите, свободата на мисълта и душата, смиреномъдрието и, накрая, обитаването вътре в човека на богатството на любовта.
В добродетелта на опрощението човек, както казахме, радушно приема в себе си брата. Ако е отстъпчив, той ограничава себе си, няма вече големи претенции. А ако е възпитал в себе си уединението, той оставя своята воля и изисквания. Ако човек живее в „широтата” на Новия Завет, в неговата откритост, простота и сърдечна широта, тогава приема в своето сърце Самия Христос. Тогава не в желанията си, а в действителност, на практика преживява „простора” на Стария Завет – лекотата на истината, утешението на свободата, вместимостта на вътрешния човек и радостта.
Взаимопроникването3
Има още едно духовно състояние, което можем да причислим към добродетелите на пространството, както ги нарекохме, и с тази добродетел да завършим. Това е състоянието на взаимопроникване, в което целият човек се вмества в Бога. Благодарение на „широтата” човек по благодат става така огромен, че може да приеме „невместимия” Бог. Благодарение на взаимопроникването, човек става толкова малък, толкова смирен, че се вмества в Бога. При това състояние човек не само приближава небето до земята, но и преобразява самата земя в небе. Това е състоянието на небесния, обожения човек, живеещ в Христа, на благодатния човек; на този човек, който забравя за своето мъничко място, отхвърля тленния и лъжлив рай на своето „его” и се издига към небесния рай.
Църквата непрекъснато говори за рая, това тя прави особено през Великия пост, започвайки от началото му и продължавайки чак до самата Страстна седмица. Всички богослужения от утренята на Неделя Сиропустна говорят за рая, но – напомняйки за грехопадението и изгонването. На Велики Четвъртък и Велики Петък, при завършека на покайния период, богослужението отново ще ни говори за рая, напомняйки ни за обръщането на разбойника, който станал пръв негов жител. Разбойникът приканва всички нас да преобразим пространството на своята душа в пространство на рая. Призивът се състои в това – да станем ученици и подражатели на разбойника, а това е и целта на нашия подвиг – да се научим на неговите тайни, на неговото изкуство, с помощта на което той съумял да похити даже рая. Така казва богослужението: „Покаянието на разбойника открадна рая”.4
Какво благословено дело: още в този живот да живееш в пространството на рая, в райско състояние! Колко необходимо е това за всеки християнин! Не знам дали хората, живеещи извън Църквата, могат да изпитат райско състояние. Мнозина търсят земен рай, но напразно. Но колко много от нас, християните, живеят без рая! Какво нещастие за първите! Каква трагична ирония за вторите! Всеки християнин, живеещ в Църквата, не е християнин и не може да разбере Великата Четиридесетница, ако не съумее да насади в своето сърце жаждата по рая.
Да ни сподоби Господ Бог да започнем на дело изпълнението на добродетелта на опрощението, за да си простим един на друг у дома, на работното ни място, в Църквата и така да можем впоследствие да се научим на отстъпчивост. От тук ще преминем към практиката на уединението, т.е. на оставянето на своята воля, на своите права, за да достигнем до това благословено състояние – взаимопроникването с Бога. Взаимопроникването се състои в това – да влезем в Божието пространството, а на Него да дадем да влезе в дълбините на нашето битие. Такъв човек се съединява с Христос, става обожен, духовен, небесен човек, човек на рая.
Целта на нашия пост, на подвизите и богослуженията ни е в това, да изградим в себе си обожения човек. Преобразяването на нашето мислене, формирането на такъв характер, култивирането на такива желания непременно, с Божията благодат, ще ни доведе до опит, който Бог нека дарува богато на всички нас. Амин!
Бележки:
1. „Боящиися Господа блажени, в пути ходяще заповедей: снедят бо животное всеплодие” (степенни на 3 глас, 3 антифон)
2. В богослужебната практика на Гръцката Църква, по време на литията, освен стихирата „Воскресение Твое, Христе Спесе” се пее и тази стихира
3. περιχωρηση – гр.
4. Ипакои, глас 1
Източник: Православие ру
Пустинни цветя
Откъси от подготвяния за печат сборник „Пустинни цветя”, съдържащ записи на устните разкази на монаха-отшелник Александър /Блум/ за живота му в Светите земи и Синай.
Мустафа
В пустинята, близо до манастира на св. Харитон се намира малко арабско село, носещо името Хизма. Жителите му, потомци на разбойници, са мюсюлмани и не изпитваха особена радост, когато аз, православният монах, минавах през тяхното село. Същото беше отношението към мен и в съседното село – Аната.
Мустафа беше един от най-богатите в Хизма. Той имаше голямо стадо кози – около 150 глави. Тъй като в пустинята е трудно да се намери паша за животните, той редовно пасеше козите си по манастирските земи и дори кършеше за тях покрити с листа клони от маслиновите овошки. Отнасяше се съвсем безжалостно към манастирските дървета, които и без това бяха хилави, без да обръща никакво внимание на моите протести. Не помагаше нищо – нито заплахите, нито молбите. Той продължаваше да безчинства.
Накрая търпението ми съвсем се изчерпа и аз реших да се обърна към витлеемската полиция. Но когато тръгнах да изпълня намерението си и вървях през пустинята, чух в сърцето си глас: „Аз съм Съдията, остави това на Мен”. Аз обаче не се вслушах в този вътрешен глас, а продължих пътя си към полицията, която се намираше в християнския квартал на Витлеем. Полицаите ме изслушаха много внимателно, но ми отказаха помощ, като свиха рамене и казаха: „Господ да го съди”. И наистина, с какво биха могли да ми помогнат? Но Господ вече имаше готово наказание за злодея.
След моето посещение в полицията, Мустафа ме намрази още повече. Той замислял ново, страшно злодеяние – решил да ме убие.
На сутринта, уморен от вчерашните събития, аз излязох от пещерата си и седнах на камъка до входа. Отворих една книга с наставления на прочут пустинник и започнах да чета. Беше дивно утро, слънцето едва се бе издигнало над хоризонта. Мир и покой изпълваха всичко наоколо.
Изведнъж долових някакъв силен блясък. Вдигнах очи и видях късче злато, което блестеше ярко на слънчевите лъчи. Оставих книгата, направих няколко крачки напред и се наведох, за да взема блестящото късче. Но бях сбъркал. Късчето „злато” се оказа парче счупено стъкло. Слънчевите лъчи падаха върху него така, че то пръскаше наоколо златисти отблясъци.
Изведнъж зад мен се разнесе силен грохот. Трепнах и се огледах. Какво се беше случило? На мястото, на което преди минута седях, четейки спокойно книга, лежеше огромен камък. Погледнах бързо нагоре и видях Мустафа. Той стоеше върху скалите, гледаше ме и се усмихваше широко.
Както узнах по-късно, Мустафа се изкачил над моята пещера и тласнал надолу големия камък, смятайки че той ще падне точно върху главата ми. Но в последния момент, моят ангел-хранител насочи погледа ми настрани, където блестящото стъкълце възбуди любопитството ми и ме накара да стана и да го разгледам. Така моят ангел-хранител ме спаси от сигурна гибел.
В търсене на по-добро пасбище Мустафа вкарваше стадото си на дъното на една дълбока клисура, покрита със суха, груба трева. В противоположния край на клисурата, близо до моето жилище, имаше голяма пещера, в която той прибираше стадото си през нощта. Веднъж, когато стадото се връщало от паша, то било нападнато от вълк, който убил и ранил много кози. Това произшествие изплашило Мустафа до смърт, освен това той претърпял голяма загуба: за един ден загубил 30 кози, а 35 били ранени. Имуществото му, състоящо се главно от козите, значително намаляло. Поклащайки глави, селяните казваха, че Всевишния го е наказал, задето оскърбявал православния монах.
След този случай Мустафа престана да ме преследва и повече не се появи със стадото си по земите на манастира. Той беше така изплашен от Божието наказание, че цяла година не посмя да влезе в клисурата.
Съветът на майка Вера
Налагаше ми се от време на време да попълвам манастирските запаси. Обикновено отивах за тази цел в Йерусалим, вървейки пеша през пустинята. Пътят ми минаваше през арабското село Аната, чиито жители се отнасяха към мен враждебно. Когато ги срещах, те ми мятаха злобни погледи и шепнеха проклятия. Децата, облечени в мръсни дрипи, бягаха след мен, замерваха ме с камъни и крещяха: „Махай се оттук, глупав монах!”
Всичко това изпълваше душата ми с печал. Животът на монаха-отшелник в такова враждебно обкръжение беше опасен и аз реших да се посъветвам с майка Вера – подвижница от православния женски манастир на Елеон. Майка Вера беше мъдра и имаше богат жизнен опит.
Тя беше родом от Бесарабия. Макар че бе на 103 години, всеки ден тя изминаваше пеша седем километра – от Елеонската планина до Йерусалим, където в храма на Гроба Господен четеше ежедневно, повече от осемдесет години, акатиста на Христовото възкресение. Въпреки преклонната й възраст, тя беше бодра и жизнерадостна.Лицето й не беше красиво, но излъчваше мир и доброжелателност. В устата й имаше само един зъб. Страдаше от силни болки в краката, поради постоянното ходене в Йерусалим.
Когато й разкрих своите скърби, тя каза: „Трябва да се сприятелиш с тях”. „Но те ме ненавиждат!” – възкликнах аз. Тя отбеляза: „Ти ходиш в Йерусалим, за да купуваш продукти. Защо не ги купуваш от техния селски магазин?” „Това е невъзможно! – защитавах се аз – Там всичко е толкова мръсно”. „Могат ли картофите да бъдат мръсни, или ориза, солта? Или яйцата? В края на краищата можеш да ги измиеш”. Такъв беше съветът на майка Вера. И аз реших да го последвам.
На следващия ден отидох в селото и се отправих към единственото малко магазинче. Както винаги тълпа малки деца ме следваха, хвърляха по мен камъни и ме обсипваха с ругателни думи. Възрастните стояха настрана и ме гледаха враждебно. Аз вървях целенасочено, без да обръщам внимание на нищо.
Когато спрях пред магазина, собственикът ме изгледа враждебно. Но след като казах, че искам да купя нещо от неговата стока, на лицето му веднага се разля усмивка. Той прогони децата, покани ме да вляза вътре и ми предложи кафе! Аз купих нужните ми продукти, от което той остана много доволен. Селото беше бедно, хората живееха в голяма оскъдица и търговията вървеше лошо.
От този ден аз станах постоянен клиент. Купувах разни стоки и беседвах със собственика, който често ме черпеше с кафе. Постепенно се сближих с него. Скоро и останалите жители промениха отношението си към мен, защото аз винаги бях вежлив и дружелюбен с тях. Сега, когато идвах в селото, ме посрещаха с усмивки.
В края на краищата аз установих топли, дружески отношения с бедуините и арабите. Не след дълго те започнаха охотно да разговарят с мен и даже спореха кой пръв да ме покани на гости или у кого бих могъл да пренощувам, идвайки за покупки. Поднасяха на ръце малките деца, за да ги благословя. Благодарение на съвета на майка Вера всичко изведнъж се промени. Бях много благодарен за мъдрото й напътствие.
Откраднатият подрасник
В Айн-Фарах се случи нещо, което по своеобразен начин показва как след първоначалните трудности, отношенията ми с жителите на Аната се изгладиха.
Веднъж аз изпрах подрасника си и го прострях да съхне. През нощта дойдоха двама араби и го взеха. Аз ясно видях всичко на лунната светлина, но не показах, че съм ги забелязал, за да не провокирам конфликт.
Когато отново отидох за покупки в Аната, видях, че върху дрехите на децата бяха пришити парченца плат от моя подрасник. Попитах един от местните жители – Радуан, с когото се бяхме сприятелили, защо хората са направили това. Той отговори, че пришитите парченца от подрасника ще предпазват децата от зли духове.
Източник: www.pravoslavie.ru
Смъртта на егоизма
Едно нещо трябва да разберем: проблемите са наши и ние имаме най-голямата, почти изключителната отговорност за тях. С това имам предвид, че дори за нещата, които идват отвън, е наша отговорност начинът, по който ще ги посрещнем и третираме, независимо дали това засяга нас или децата ни.
Днес бих искал да започнем, като поговорим за първото ядро на семейството, което са съпрузите. За някои началото е поставено отдавна, за някои други наскоро, докато за други още не е поставено. Някои още мислят върху това дали да го поставят или да не го направят. Има много голямо значение какво точно кара множество млади хора да се колебаят. За мъжа и жената искам да говорим днес, независимо дали става въпрос за млади или стари съпрузи. Да започнем от основата, как тази двойка поставя началото. И, разбира се, началото, основата е Тайнството Брак. Помните ли вашата сватба? Не вашите сватбени снимки, а Тайнството Брак? Как преживяхте това събитие, разбрахте ли добре какво бе това, което направихте? Присъствието на Бога, след като отидохте на Църквата, за вас беше една формална и принудителна, или съществена връзка? И какво означава съществена? Означава, че присъствието на Бога и Неговата благодат е било съществен въпрос, основна предпоставка, за да бъде бракът събитие.
Помислихте ли някога защо Бракът е Тайнство? Защо в Църквата? Или дори защо брак? Въпроси, които навярно изглеждат прости и наивни, навярно самопонятни, но в крайна сметка са много съществени. Навярно те не са съществували в онзи момент, но се виждат по-късно, защото обикновено по-късно разбираме празнотите, които сме оставили. Разбираме погрешното начало, разбираме липсата на предпоставки, разбираме колко незряло стигнахме до брака. И защо попитах дали помните бракосъчетанието? Какво ви доведе до него? Доколко живяхте тогава, доколко живеете днес Брака като Тайнство, като място за откриване на Божието присъствие? Доколко тогава, но и днес конститутивен и свързващ елемент на брака, т.е. на връзката между двама човека, е Божията благодат? Защо стигнахте до брака? Стигнахте от нужда? По обичай? От любов? Твърде много пъти виждаме, че при много съпрузи дори не изчакват да мине малко време и настъпва криза в техния брак и за съжаление разпад. Въпросът тогава е: добре, любовта, която съществуваше, къде отиде? Съществуваше или сигурно изобщо не е съществувала?
Въпросите са много, аз обаче бих искал да тръгна от начина, по който Църквата преживява брака. И трябва да ви кажа, че нещо, което пожелавам на младите, които бракосъчетавам, е да живеят брака така, както им го предадохме и да намерят време да вземат брачното последование и да го прочетат внимателно, за да открият в него всички онези предпоставки, които, ако ги спазят, ще стигнат до пълнотата на тяхната връзка и любов.
Нека видим текста от брачното последование. Църквата още от първия момент ни посочва целта. Защо двама човека се женят? Какво е бракът? Той е път, съвместно пътешествие, общо пътуване. Накъде отива? Какъв е краят на този път? Краят е благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух.
Така започва брачното последование. Църквата от самото начало показва края на младата двойка. Казва много просто тръгнахте днес, за да стигнете там. Казвайки това славословие, прави едно движение, т.е. свещеникът взема Евангелието, прави кръстния знак и след това дава на младоженците да целунат Евангелието. Това не са случайни движения, а изпълнени със смисъл и съдържание. Кръстният знак означава, че пътят на двойка ще бъде кръстен. Защо? Защото бракът всъщност е смърт. Той е смъртта на егоизма на всеки един. Където съществува егоизъм, там не съществува любов. За да съществува любов, трябва да умре егоизмът на човека. Затова отново много пъти на двойката, която бракосъчетавам, казвам: „ако сте разбрали добре, днес трябва да умрете”. Да умрете, за да живеете, да умре егоизмът, за да живее любовта.
Видяхте, за да се оженят двама млади човека, всеки тръгва от своя дом, идват в Църквата и след това тръгват за един нов дом. Всичко това е много хубаво, защото означава важни неща. Всеки тръгва от дома си, т.е. тръгваш, възлюбени мой, от себе си, от твоя егоизъм, от това, което беше досега. И се срещаш с другия в едно друго пространство, в пространството на Църквата, в пространството на Божията благодат, в това пространство, където Църквата ни научава на нова математика. Ние в училище учехме, че едно и едно прави две, а Църквата идва да ни поучи, че едно и едно прави отново едно. Разбира се, за да стане това, е нужно човекът да се разпне. И затова казах, че свещеникът прави кръстния знак, за да разберем, че животът на човека не е постлан с цветя, и изкуството на човека е от горчивото да изкара сладко. Христос, Който се явява чрез Своето Евангелие и слово, е Този, Който ни показа как чрез кръстния знак дойде радост в целия свят. Затова, ако оставим Христос и Неговото Евангелие да ни води в нашия живот, тогава чрез разпването на нашия егоизъм ще стигнем до любовта. Трябва да направим място в нас. Ако не го направим, тогава всъщност ще отхвърлим другия.
Важно е да отбележим сега, тук в началото, тези истини. Бракът е Тайнство на любовта, на вертикалната любов на Бога и на хоризонталната любов на хората. Една човешка връзка, ако остане само човешка, понеже е само човешка, рано или късно ще угасне. И всички ние знаем много добре, за съжаление колко много такива любови са умрели, и някои дори преди да се развият. И тъй, Божията любов идва да се присади в любовта на човеците. Идва да се открие и да се присади, за да стане от човешка – Богочовешка.
Църквата от началото ни показва пътя и начина. Начинът е Кръстът, от него ще дойде радостта в двойката, защото, за да можеш да дадеш радост на другия, трябва да направиш място в теб. И за да направиш място в сърцето си, трябва да побеждаваш, да разпваш твоя егоизъм, твоята воля. Защото в противен случай не обичаш, а използваш. И тук е грешката на твърде много хора, които пристъпват към брака. Не би трябвало да пристъпват, защото не са се научили да обичат. Нямат дори предпоставките да се обикнат. За съжаление, има хора, млади хора, които са увредили себе си и не могат да обикнат. Имам предвид увреждане в пълното значение на думата. Както един човек, който няма крака, не може да бяга, по същия начин един човек, който е „увреден” да обикне, не може нито да даде любов, нито да почувства любовта, която му се дарява. Защо? Защото просто е увреден. Разбира се, човек не се ражда увреден, а става увреден. Става с начина и състоянието на неговия живот. Затова трябва да сме готови да умрем, за да живеем, за да можем да обикнем, за да можем да развием любовта.
Църквата от началото ни показва края. Пътят на тези двама човека не е случаен път, защото всяко Тайнство открива присъствието на Бога в живота на света. Двама човека идват да станат стъпките, с които Бог ще ходи в днешната епоха, в нашия свят.
Още нещо. В ектенията по време на бракосъчетанието се молим „за Божиите раби” и за тяхното спасение. Наистина, помислихте ли някога какво означава тази дума? Тази дума има много дълбоко и много съществено съдържание. Глаголът спасявам се означава ставам цял, ставам цялостен, целокупен. Не се спасявам от нещо, а аз се спасявам. Следователно кое е спасението, т.е. цялостността, която търсим да намерим? Тази цялостност е двояка. Тя е това, което казах преди - вертикалното и хоризонталното измерение. Бог не ме спасява с нещо, което прави, а с това, което е. Бог какво направи? Съедини ни с Неговата Личност, присади ни чрез Неговата божествена природа. Христос е едновременно Бог и Човек, Боговъплъщението е присадката, с която Той се присади в нашата човешка природа.
Човекът бил сътворен, за да бъде в общение с Бога, станал жива душа, защото участвал в Божия живот. В даден момент той се опитал да стане автономен, опитал се да живее, но без Бога, да стане бог без Бога. Това обаче бил неговият крах. Тук отбележете и една друга дума, много важна, с много дълбок смисъл, думата грях. Глаголът върша грях означава не успявам, правя грешка. Така грехът, неуспехът не е на Бога, а на човека. Човекът какво поискал? Да стане бог без Бога. Успял ли е? Не, подчинил се на тлението, на болката и накрая на смъртта. Следователно човекът не успял, провалил се. Това е крахът, грехът на човека. За да може сега човекът да стигне до неговата първоначална цялостност, трябва да влезе в общение с Бога, и Бог ни дари тази възможност чрез Неговото Въплъщение. Това най-напред е нашето спасение – да преоткрием нашата загубена цялостност. Понеже и двамата човека живеят след грехопадението, затова идват и чрез Тайнството Брак предават своя крах на Божията благодат и любов. Защото, както ще видим след малко, само това, което Бог съчетава, остава съчетано и хармонично. Виждате, че много хора се женят, но не пребъдват докрай, не продължават напред, защото тяхното съчетание е човешко, а не богочовешко.
В Тайнството Брак има един символичен акт, да го кажем отсега: когато свещеникът чете една от молитвите, след това хваща ръцете на двамата младоженци и ги съединява, като се моли Господ да ги съедини и съчетае. Това едновременно е истина и констатация. Истина, защото е Божията истина. Бог, разбира се, не ни взема насила, а простира символично Своята ръка и трябва и ние да поставим нашата в Божията ръка. Така Бог, подавайки Своята ръка, ни държи обединени. Два ключа, съединени на една халка, винаги ще бъдат съединени, където и да се намират, независимо дали са в джоба ни, на бюрото, дали ще паднат на пътя, дали ще ги хвърлим в морето, винаги ще са заедно, защото халката ги обединява. Така и двамата човека каквото и да срещнат в живота си, независимо дали радост, изпитания, скърби, винаги ще са заедно, ако останат на тази халка. Ако са поставили не само ръцете си, но и сърцето си в Божието сърце, в Божията ръка, ако сърцата и на двамата се облагодатяват от Божията благодат. Но ако не са, тогава е спорно дали ще продължат заедно напред и как ще продължат.
Човекът търси своето спасение. Съществува обаче и втора цялостност, бих казал хоризонтална. В текста на Св. Писание, говорейки за сътворението на човека, се казва характерно „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Виждате, имаме смяна от единствено в множествено число. „по Божий образ го сътвори”. Кого? Човека. „Мъж и жена ги сътвори”, кои? Адам и Ева. С други думи Църквата ни учи, че човешката природа е двояка, че едната човешка природа реално се открива в мъжа и в жената. Характерно е сътворението на жената, с обоснованието, че за човека, за мъжа, „не се намери помощник, нему подобен”. Тогава Бог създал жената от реброто на Адам – нито от главата му, нито от крака му, за да покаже равночестието между двете личности. Припомнете си малко думите на Адам? „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. Не знам дали съществуват по-красиви любовни думи от тези. Адам изразява това, което чувства, след като в лицето на Ева познава и открива себе си. Сега Адам знае кой е, след като вижда Ева. Сега Ева осъзнава коя е, след като гледа Адам. Сега човекът реално преживява истината, че е личност, че е релационно събитие. И не може, никога, ама никога, да разбере себе си без общението с личността на другия.
Виждате ли колко болни хора съществуват днес? Колко хора са неспособни, както казах, да обикнат? Да приемат присъствието на другия? И свръзката на това общение е любовта. Чрез бракосъчетанието човекът търси една друга цялостност – цялостността на човешката природа, която е двояка. Така бракът е събитие на богочовешко спасение, на оцялостяване на всеки човек чрез общението с другия и общението на двамата с Божията благодат. Бих казал, че един брак е ново сътворение, което се дължи на Божията любов и благодат. Казах и преди, че думите „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”, ни припомнят тази нова аритметика, където едно и едно правят отново едно.
Всичко това не е казано просто за да бъде казано, нито са философски или ако искате и богословски наблюдения, а за да можем да разберем всички ние, че когато един дом не се построи на здрава основа и по правилен начин, винаги ще е проблемен. И ако това важи за материалните домове, в които живеем, много повече важи за нашия духовен дом. За това семейство, което Църквата нарича „домашна църква”. И ако разгледаме множеството проблеми, които много двойки имат днес, ще видим, че съществува голяма празнота в брака на хората, в началото, което са поставили, в тяхната връзка, в разбирането на събитието на брака. Защото всичко това, което са чули при бракосъчетанието, са Божии истини, които в живота може да действат и превантивно, да ни предпазят, за да поставим началото правилно, но и да действат изцеляващо. И затова днес се казват тези неща, така че някои, които са се оженили и имат проблеми, някои имат проблеми дълги години, но и някои, които се подготвят за брака, да видят дали превантивно, дали изцеляващо, как техният брак наистина ще бъде Тайнство на любовта, как единият ще стане радостта за другия, а не адът за другия.
Защото днес, много пъти, и вие го знаете по-добре от мене и аз от вас го научавам, че в самия ни дом единият е ад за другия. Понякога съпругът за съпругата, и обратно, понякога родителите за децата или обикновено родителите за децата. И въпросът е: тогава какво успяхме да постигнем в нашия живот? Много пъти се хвалим за много неща, за нашите способности и пари, за материалните неща, които имаме. Когато обаче сме неспособни да дарим радост на един човек, когато стигаме дотам да лишаваме децата ни от радост в нашия дом, тогава помислихте ли колко способни или колко неспособни сме? Тогава какво сме постигнали в нашия живот? Затова е много важно да знаем какво правим, да поставим правилни и здрави основи. Защото нашият свят е пълен с „умни”, но неуспели и провалени хора. Всички хора се правят на умни, на важни, но техният живот доказва, че са провалени. Защото щастието не е да печелиш пари, щастие е да си способен да даваш любов. Това е щастието, което има връзка със самото битие на човека, с неговата екзистенциална идентичност, но и с неговия всекидневен живот.
Да продължим малко по-нататък. В Църквата твърде много пъти използваме езика на символите. Нещата, които преживяваме, са толкова красиви, толкова дълбоки, толкова истинни, че много пъти не се изразяват с думи. И много пъти един символ изразява много повече, отколкото бихме могли да кажем с нашите думи. Когато например подаряваш на човека от сърце едно цвете, колко много му казваш чрез това! Мислили ли сте колко думи заменя едно цвете? Какво сърдечно съдържание изразява едно цвете? Помня някога – за брака говорим – бях в един цветарски магазин, разговарях с цветаря, който беше мой познат, и в даден момент влезе един господин, може би над средната възраст, поиска от цветаря три рози, защото, му каза, има годишнина от брака с жена си. Това, което има значение, е как го каза. Каза го по такъв начин, където въпреки че не го познавах, ме накара да събера смелост и да му кажа: от начина, по който поискахте цветето, създавате в мен впечатлението, че още сте влюбен в жена си! Човекът се обърна, погледна ме с удивление, оказа се, че ме познаваше, и ми каза „Отче, имате право”. И аз си помислих в мен колко е хубаво да са минали толкова години, да са отгледали деца, не знам дали беше и дядо, но въпреки това да чувства такава нежност в себе си, че не я криеше… Много пъти съм чувал подобни думи, но виждате, че това, което ме накара да обърна внимание, бе начинът. Това навярно бяха думите, които изразяваха едно трогване. Дано да имаме много такива двойки днес, които да запазват нежността в своята връзка.
Но ако не напоявате едно цвете, не след дълго ще увехне, ще изсъхне, ще стане непотребно. И, разбира се, много пъти се опитваме да заменим живото цвете с изкуствено. Много пъти на това ми прилича бракът на някои хора: той е изкуствен. Защо? Защото липсва именно това напояване, водата. И коя е водата в тази история? Тя е благодатта на Светия Дух. Първият път на Светия Дух е любовта, и това изобщо не трябва да го забравяме. Когато съществува тази благодат, когато имаме това усещане – ще видим и след малко кой е другият път – тогава връзката не овехтява, времето не я изтърква.
Кои са символите, които използваме в Тайнството Брак? Първият е пръстените. Пръстенът на всеки от двамата, върху който е изписано името му, ще мине върху ръката на другия. Това е символичен акт, но с красиво съдържание. Ако проследим историята, както е съхранена в молитвите на обручението, ще видим, че в древността това да дадеш пръстена си е било нещо много велико. Нека си припомним малко притчата за блудния син, където бащата, поставяйки пръстена на ръката на сина си, го възстановява в неговото първоначално състояние. Да видим още, че фараонът, слагайки своя пръстен на ръката на Йосиф, го направил втори по власт в Египет. В стари времена управниците с пръстена си запечатвали най-важните решения за тяхната империя. Но какво означава, че ти давам моя пръстен? Означава, че ти давам себе си, доверявам ти себе си. Това означава пръстенът, който преминава на ръката на другия – че поставяш твоя живот в неговите ръце. Той поставя своя живот в твоите ръце. Защото ти се доверява, защото му се доверяваш. Доверява ти се, и ти му се доверяваш, защото го обичаш и той те обича, с истинска любов, в противен случай пръстенът на единия няма да остане дълго върху ръката на другия, както показва всекидневната – трагична определени пъти – реалност. Това става и в обручението. Изразява това доверие, което е довело двамата човека до този момент. Поставям живота ми в твоите ръце. Колко важно е човек да почувства това? Тази размяна на пръстените трябва да бъде израз на живота на всеки един. От тях двамата зависи този акт наистина да бъде истински символичен, а не изкуствен. И той ще бъде такъв, ако има съдържание, ако в тяхното сърце има съдържание, ако всеки реално се доверява на другия.
Говорих преди и за това, че свещеникът хваща ръцете на младоженците и ги съединява, където реално и тук Църквата идва, моли Бога и Му казва: Господи, само това, което Ти съединяваш и съчетаваш, остава съединено и съчетано. От една страна е Божието слово, а от друга преживяването на хората. Много ръце са били съединени, но сърцата останаха разделени. Останаха в техния егоизъм и в тяхната воля. Мъж и жена имаха седемгодишна връзка, но на 15-ия месец от брака се разведоха. Попитах защо и съпругата ми изброи различни причини. След като приключи, й казах, че опасявам се, че не разбра защо се разведохте. Тя ми каза, след като ви казах! Аз й казах, че всичко това са били поводи, същността е друга. Ама коя е същността?, ме попита тя. Просто никога не се обикнахте между вас. Ама не е възможно! Хубаво, ела и ми кажи отново всички неща, което ми каза преди, и ми кажи в кое от тях вашата предполагаема любов победи вашия егоизъм? И младата жена падна от облаците, защото осъзна, че това, което й казах, беше истина.
Виждате ли как реалността ни издава и излага? Думите са лесни, но реалността е трудна, когато сърцето е духовно недоразвито.
Превод: Константин Константинов
Един прекрасен знак преди края
Реших да споделя тази кратка истинска история, защото в днешното време подобни случки са рядкост. Но и не само за това. А защото ако човек умее да чете и между редовете, както се казва, ще намери тук огромна надежда. А всеки има нужда от надежда днес.
Майка ми седяла на една пейка в централна софийска градинка тези дни и си четяла нещо. Времето било меко за сезона и тя, тичайки по задачите си, решила да се отбие от пътя си за четвърт час и да отдъхне.
До нея „случайно“ седнала нейна позната, която незнайно от къде се появила в този момент в същата градинка. Майка ми я поздравила и продължила да си чете. Тя е такава – чете ли нещо, винаги потъва в написаното. Жената, която била възрастна, но била по-млада от майка ми, което значи, че може би била около шейсетгодишна или малко отгоре, изведнъж я прекъснала.
– Мария, прощавай, но искам да ти споделя нещо.
Майка ми я погледнала с любопитство.
– Знаеш ли… – запънала се притеснено жената. – Аз… аз… чувствам такава любов в душата си, че… обичам всички хора. На никого не се сърдя. Никой за нищо не обвинявам. И… на всички прощавам.
Тези думи учудили майка ми. Тя оставила книгата си настрана и я погледнала в очите.
– Ами… това е прекрасно – отвърнала бавно. – Радвам се за теб.
Същия ден вечерта майка ми с изненада научила, че въпросната жена, само час след като се разделила с нея, получила удар, паднала на тротоара и починала.
На другата сутрин майка ми споделила случилото се със свещеника в църквата, в която се черкува.
– Слава Богу. Тя е при Христос – отвърнал отецът и се прекръстил, – било й е открито, че скоро ще почине и тя се е простила със света. Трябва да се радваме за нея.
Какъв пример на любов е това, мисля си. На Божията любов към тази жена, но и от нейна страна към всички хора.
В един миг времето свършва за всеки. И… настъпва съдът. Дано сме смирени и да знаем, че там, на онзи страшен праг, трябва да имаме любов в сърцата си. Любов, любов и пак любов. За да ни помилва Христос. Иначе може да настъпи безкраен мрак. Наистина безкраен мрак. Да пази Бог.
Автор: Мартин Ралчевски
Лицето й засия
Навечерието на Богоявление през 2000 година. Водосвет в деня преди Богоявление. В Пилиури, едно село до град Химара в Северен Епир[1], свещеникът слезе от автомобила, който го докара до там и започна да се подготвя да „освети” (да поръси със светена вода) къщите.
Един час и петнадесет минути пътуваха с автомобила, за да пристигнат. Селото е скрито горе в красивите исторически Химариотски планини. Пътят беше неравен и опасен. Автомобилът се задъхваше в калта, която дъждът през предишните дни беше образувал. Свещеникът е млад, едва преди два месеца ръкоположен. Той дойде от Гърция заедно с трима студенти, които му помагаха на певницата и при пренасянето на всичко необходимо за свещенодействията в околните села и където другаде би било необходимо.
При влизането си в селото първо посетиха храма. Безбожният режим го беше превърнал в „народен дом”, а после в склад. Печална гледка! Стъпалата тревясали, вратата залостена. Никакъв признак на живот. Сякаш е изоставен на развалата на времето, за да унищожи то всичко, каквото бяха оставили след себе си безбожниците.
Децата се разтичаха из селото, за да съобщят за пристигането на свещеника. Скоро вестта се разнесе навсякъде. Домакините една от друга научаваха важната новина. „За първи път след толкова години е дошъл свещеник да ни освети”, казваха те със сълзи на очи. Други постилаха постелки на входовете. Други откъсваха най-хубавите цветя от градината си за посрещането. Всички чакаха на външната врата. Даже кучетата в чистите и подредени дворове взимаха участие в радостта. Лаенето им беше весело, различно.
„Во Иордане крещающуся Тебе, Господи…” ехтеше из цялото село. Расото на свещеника се намокри и накаля, натежа. Обувките на студентите също се покриха с кал. Всички обаче се радваха.
Изминаха три часа и половина, докато успеят да поръсят всички къщи. Остана само една на края на селото, малко отдалечена. Някои предложиха: ние ще отидем да им занесем светена вода, защото вие сте много уморени. Не трябваше обаче да става така. Две жени, една старица и дъщеря й, с нетърпение чакаха свещеника. Целунаха с трепет Кръста. Проводиха свещеника и спътниците му по цялата къща. В една от стаите на легло лежеше неподвижно девойка. „Отче, това е внучката ми”, каза сърцераздирателно старицата. „На 18 години е и е много добро момиче. Сега обаче е подложена на изпитание, но Бог е велик.” Майката до нея плаче мълчаливо. И двете жени искат да кажат нещо на свещеника, но се колебаят.
- Отче, бихме желали да ви помолим нещо. Момичето, което поръсихте вътре в стаята, е инвалид и страда от квадриплегия. Преди три години се кръсти. Оттогава пости строго и не е вкусвала месо. В сряда и петък пости без олио. Моли се и чака кога би дошъл някой свещеник, за да я причасти. Мислехме си прочее, дали твоя святост би могъл?
- Утре – отговори свещеникът – е Богоявление. Голям празник. Долу в град Химара ще има много народ. Хората ще се причастят, а след това ще хвърлим Честния Кръст в морето. Разбирате, че ще закъснеем много.
- Не пречи, отче. Ще чакаме колкото е необходимо. Когато нашето момиче разбере, още от днес няма да пие дори и вода. Много желае да се причасти.
На другия ден късно следобед същият автомобил със същите хора се отправи към селото. Никой не говореше. Пристигнаха. Доста време ходиха пеша до къщата. Пред тях един от студентите вървеше със запалена свещ. На стълбищната площадка пред къщата двете жени плачеха от радост, правейки дълбоки поклони, за да изразят благодарността си. Мълчаливи, благоговейно се прекръстиха и с почит и внимание проводиха свещеника в стаята на девойката.
„Причастява се божията рабиня Елефтерия с Тялото и Кръвта…”. Обаче преди да преподаде Пречистите Тайни, Божият служител спира. Нещо се случва. Той премигва с очи. Сякаш нещо му пречи. След като остави светата лъжица в светия Потир, свещеникът разтърка очите си, които се заслепиха в онзи момент, питайки сам себе си с учудване какво се случва. Очите на Елефтерия, приковани в светия Потир, светят. Блестят толкова силно, че свещеникът удивен не може вече да различи лицето й. Една свръхсияйна светлина с постоянно увеличаваща се сила се разливаше полека-лека в цялата стая. Свещеникът чувстваше, че светлината го докосва. Ръката му, която беше близо, почувства приятната топлина. Той се изплаши. Онази светлина нямаше цвета на пламъка на свещта, но беше бяла, силна, мека, не ослепителна. Беше толкова силна, че свещеникът не виждаше лицето и устата на Елефтерия.
Развълнуван и с голямо старание, за да не трепери ръката му, свещеникът имайки в паметта си лицето на момичето, преподаде Светото Причастие. Разбра, че я причасти, когато почувства, че светата лъжица докосна зъбите на причастяващата се. „Благодаря много, отче”, чу в дълбочината на ума си гласа на младото момиче.
Отецът възнамеряваше да потреби Светото Причастие в стаята, където се намираше семейният иконостас. Невъзможно. Той мълчаливо поздрави домакините, правейки знак на студентите, че трябва да тръгват. Жените ги молеха да им останат на гости. Свещеникът обаче нищо не чу. Той държеше здраво в дясната си ръка светата Чаша и бързо се отправи към малката гора, която се намираше срещу къщата. Тръпки преминаха по тялото му. Размисляше какво беше това, което му се случи? Потреби бързо.
„Отче добре ли сте?”, попитаха момчетата. „Да, разбира се, сега тръгваме, защото закъсняхме…”.
превод от гръцки:
Източник: “Подвижници в света” иеромонах Евтимий Светогорец (предстоящо издание на Зографския манастир)
