За да срещнем Христос трябва да се потрудим
Януари 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : О. Спиридон Василакос
Ще разгледаме три големи стъпки – себепознание, братопознание и богопознание. Това са трите важни стъпала на духовния живот. Трите отношения на човека, които са цветовете, съставящи картината на неговото спасение.
Себепознанието е връзката с нашето аз. Много пъти с което се създават проблеми, когато нямаме никаква връзка със себе си. Един старец в пустинята на Света Гора казваше – говори ли някога на душата си? И, разбира се, отговорът на повечето от нас би бил: Не. Изслуша ли някога душата си? Ако не си й говорил и не си я чул, нямаш никаква връзка със себе си.
Братопознанието – какво е то? Това да разбера, че другият е създаден по Божи образ и чрез уважението към личността на другия да мога да отправям славословие и служение към Бога.
Знаете ли колко важно събитие ни откриват думите на Адам, когато Божията любов му дава сън и от реброто му бива създадена Ева, т.е. Адам заема материал на Божията любов и Ева бива създадена. Когато се събужда от тази упойка, той казва: „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. С други думи казва „това съм аз“. Колко е важно да осъзная, че другият съм аз. Естествено не мога да го осъзная, почувствам и живея, ако не се намирам в Божията любов.
Богопознанието – човекът, придобивайки връзка със себе си, развивайки връзка с брата си, вече се намира по пътя, по който среща Бога. Това е пътят. Да не търсим други пътища.
Днес ще започнем от последното стъпало. При това тези три стъпала имат отлична връзка помежду си, откъдето и да тръгнеш, е сигурно, че ще завършиш в това, което е нужно за спасението ти – богопознанието. Какво е богопознанието? Какво казват отците на Църквата? – то е връзката ни с Бога. Повечето от нас смятаме, че имаме връзка с Бога, но ако потърсим дълбоко в себе си, и ако видим истинската връзка с брата ни, ще осъзнаем, че нямаме никаква връзка с нашия Бог. Как мога да имам връзка с Бога? Кой е начинът, по който мога да развия жива, динамична връзка с Бога? Сам Христос ни показва начина. Нека видим как се развива тази връзка.
Как Бог ни доближи, Христос как ни доближи? Кой път следва? Крайното смирение. Ще ви припомня една картина, взета от Омир. Хектор излиза всеки ден извън градските стени, за да воюва, поздравява детето си, жена си, слага снаряжението си и излиза, а вечерта, връщайки си, влиза в дома, бърза, за да прегърне жена си и детето си, тъй като е можело и да не ги види, издъхвайки сред битката. В даден момент Хектор влиза у дома си и от силен копнеж да прегърне детето си забравя да свали шлема си, отива и го прегръща, детето не го разпознава, а вижда едно „чудовище” и започва да плаче. Хектор разбира какво става, сваля шлема си и детето автоматично превръща плача си в радост, в смях, разпознава лицето на баща си.
Представяте ли си Христос да беше дошъл в цялата Си слава? Св. отци казват, че на Преображение Господне учениците, които паднали на земята, както са изобразени на иконите, видели отчасти Неговата слава, защото не биха издържали цялата Му слава. Оттук смирението Му какво прави? Оставя славата, не Своята божественост, за да може Бог да доближи Своите деца. Какво може да направи човекът, за да доближи Христос? Да се смири. Видяхте ли как Христос ни показва пътя, по който ни доближи и по който ние можем да Го доближим? – именно смирението. Папа Тихон на Света Гора, старецът на старец Паисий, този руски йеромонах и велик подвижник – колко живо ни говорят св. отци, така както са живели нещата – той казва: „Бог излиза всяка сутрин на балкона Си и благославя с едната Си ръка всички хора, но ако види смирен човек, вдига и двете Си ръце и го благославя! Смиреният човек има Божието благословение и благодат. Колкото и пречки да му поставя егоизмът по пътя към Бога, смирението ги громи, разбива ги, нищо не оставя. Смирението е валякът, който прокарва пътя, отстранява пречките и води човека право при Бога. Така Христос ни показа, че ни е доближил със смирение, но и прокара пътя, за да можем ние да Го доближим.“
Смирението е единият път, по-скоро единият начин, за да Го доближим.
Вторият начин е вярата. Всички имаме болести и опасните болести са тези, които не се виждат. Днес казват: човекът стига до последния стадий на рака без да изпита болка. Това е опасно – болката е предтеча на болестта, подготвя те за болестта. Затова болестта, в която няма болка, е опасна. Не е ли така? Ние имаме нашите духовни болести – много от тях не ни карат да изпитваме болка, защото сме си били мощна упойка на съвестта и са особено опасни. Когато Христос доближавал човек с болест, какво правил? – активирал и мобилизирал вярата, силата на вярата в пространството на сърцето му. Какво му казвал? Вярваш ли? Какво било това? Активирал силите на душата му, силите, които има всеки от нас. Как без вяра, без доверие мога да доближа Бога? Нужно е смирение, за да ми покаже, че не мога да правя много неща, че съм неспособен и немощен да направя и най-малкото. Веднага щом видя това мое безсилие, е нужна вяра, за да ми покаже какво – силата на Бога. И да ми позволи да доверя моето безсилие на силата на Бога, да ми позволи да поверя моята греховност в ръцете на Бога. Това е велико. Смирението ще ме доведе до вярата, ще роди вярата, без вяра нищо не става. С вяра всичко става. Понякога се чудим как са ставали толкова чудеса в живота на светците. Но светците били съсъди на вярата. Искате ли да проверим нашата вяра? Ще го видим в молитвата. Знаете ли, молитвата е другият начин, по който доближаваме Христос; молитвата е проверка, един кантар, претегляме всичко.
Да ви попитам нещо – затварям очи за кратко, моля се и казвам на Бога – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе – така Му казвам, нали? или Отче наш… Но имам ли увереността, че, отваряйки очите си, ще Го видя пред мен? Ако я нямам, за какво се моля? Дори само това доказва колко анемична и немощна може да бъде моята вяра. Как да доближа Христос? Видяхте ли отците как доближавали Христос? В молитвите преди св. Причастие казваме: Вярвам, Господи, и изповядвам – чрез вярата Го доближавам. Я да помислим за хананейката – ако не вярваше в Христос, при първата обида тя щеше да си тръгне. Кръвоточивата жена, ако не вярваше, че само едно докосване до Христос е достатъчно да я изцели? Св. ап. Петър щеше ли да Го доближи, ако не знаеше, че след неговото отричане ще бликне онзи буен поток на Христовата любов, ще го умие и ще превърне отричането си в изповедание? Важно е да повярвам не само в Божието съществуване – в Божието съществуване вярват много хора, каквото и да правим, на Него ще попаднем – но важното е да повярвам в Неговата любов. Това ще мобилизира всичко. Ако видя пред мен Божията любов, е изключено да не „хвърля” живота си в този океан на любовта. Изключено е да не повярвам, да не се смиря, да не се покая, да не се помоля, участвайки в тази молитва с всички клетки на моето битие, телесни и духовни. Така, молитвата ще ми покаже, ще ме „претегли”.
Митарят и фарисеят се откриват в момента на молитвата: тогава се открива заблудата, прелестта и истината. Заблудата на фарисея и истината на митаря. Молитвата е кантар.
Днес едно от ценните неща във всекидневието, които вече не съществуват, е диалогът.
Защо няма диалог, а когато го има, защо не можем да комуникираме? Ама седнах да поговоря с другия, защо не ме слуша, защо не мога да го изслушам? Защо не можем да се разберем? Коя е причината? – Повечето хора днес имат образование, или не, по-скоро повечето хора нямат образование, имат диплома, разликата е огромна. Нима е възможно да не мога да общувам с другия? Защо не мога да водя диалог? И четейки, в даден момент – защото, ако отвориш Писанието и отците на Църквата, които са съсъдите на благодат, няма човешки въпрос, на който да няма своя отговор там от Бога – бл. Августин пише: ама как да говориш на брата си, когато никога не си говорил на Бога? Когато никога не си се помолил, когато не си се подвизавал, за да може егоистичният монолог на молитвата да стане смирен диалог с Бога. Ако не си се научил в молитва да говориш с Бога, как ще говориш на другия човек? Ако не си се научил да говориш на Божията любов, как ще говориш на другия човек, който в душата и тялото си има страсти? Ето защо не можем да водим диалог, ето защо не можем да се разберем, защото не се молим истинно, същностно и дълбоко, защото и това, което се молим, не го живеем. Казваме определени пъти „Господи, помилуй ме!“ Знаеш ли какво е това помилуй ме, което казваш на Христос? Мислиш, че е един израз, две думички? Не, то е състояние на живот. За да стигнеш до помилуй ме, ще трябва през целия си живот да се пренасяш – от егоизма в смирението, от страстта в добродетелта, от духовното безразличие към агонията за твоето спасение. Постоянно и трайно трябва да се преместваш, докато стигнеш да живееш и да почувстваш тези думи. Когато стигнеш до „помилуй ме“, тогава си придобил богопознание, имаш Бога пред себе си, Бог там те намира. Това е мястото на срещата с Бога. Там те намира, там Го намираш, там се срещате с Бога, в „помилуй ме”. Нужно е смирение, вяра, молитва, покаяние. Покаянието е това пренасяне, преместване.
Нашият живот има един балкон, ние стоим там, но обикновено балконът няма гледка към Бога, не виждаме Бога, ама какво правиш там? Сменяш стаята, сменяш дома, това е покаянието, сменяш мястото, сменяш тропоса (начин, но и нрав, поведение). Важно е да казваш и „Господи, помилуй ме“, но как ще го кажеш, ако нямаш милост? Ако не прощаваш? Виждате ли как всички тези духовни неща са свързани помежду си? Как ще кажа на Христос „помилуй ме“ и ще развия връзка с Него, когато нямам до мен моя брат? Моят брат, който може да е моят враг.
Молитвата, която има благодат, е молитвата, от която отсъстваме. Трябва да вложим всички други в молитвата, първо враговете, да изключим себе си от нея и да я изпратим на Бога – така придобиваме връзка с Него, това иска Той.
Някога един човек научил, че в едно критско село живее един старец, който имал Божия благодат и отишъл при него. Стигнал в часа за св. Литургия, имал огромен проблем със свой съселянин, който се опитвал да го пропъди от селото и използвал много тежки и жестоки начини, за да направи това. Този човек стигнал в храма, влязъл, скрил се зад една колона, дал на един иподякон листите с имена за св. Проскомидия – на живи и покойници. Но преди да стигне до храма, си помислил дали да не напише и името на този клет човек, който го терзаел. Листите стигнали до олтара, старецът ги взел, споменал ги, чрез Божията благодат видял за какво става въпрос и излязъл навън. В онзи момент някой смушкал онзи човек. Той се обърнал и човекът до него му казал, че старецът иска да го види. Той се приближил до него.
- Благословете, геронда! Извинявайте, не ви познавам, дойдох да се срещна с вас.
- Добре, детето ми! Виж, искам да ти кажа нещо, в имената, които си написал, си допуснал една грешка.
- Каква грешка?
- Детето ми, поставяме нашите врагове първи, не последни. Първи ще го сложиш. Поправи го, детето ми, за да намери молитвата ни място в Божията любов. Защото, ако не го поправиш, ще изпратим едно писмо без марка.
Как ще се помолиш без любов? Как ще стигне молитвата ти до Бога? И в храма да си, ако така се помолиш, без да си приел врага си, молитвата ще стигне до купола, и ако си у вас, до тавана. Няма да стигне там, където искаш.
Това „Помилуй ме“, както казваше един старец, „чупи гръбначния стълб” на Бога. Когато се счупи гръбначният ни стълб, какво става? Навеждаме се. Когато търсим Неговата милост и прощаваме на врага ни, на брата ни, се „чупи гръбначният стълб” на Бога и Той с Неговата любов се свежда над целия ни живот.
Искам да позная Христос, но не се качвам на Голгота, болката не ми харесва. Смятам я за безсилие, докато е сила. Не ми харесва аскезата. Един атлет, в момента, в който тренира, може да се уморява, да се задъхва, да се поти, но това, което изглежда като безсилие в онзи момент, му придава особена сила, става по-силен, калява се повече. Ние отбягваме кръста, аскезата, болката, не ни харесват. Идва Христос и ни показва пътя, който е кръстен, показва ни пътя към Голгота, но ние избираме обиколния път. Е, как ще стигнеш Възкресението, как ще познаеш Христос, Христос е разпнат, окървавен, как ще Го познаеш? Как ще Го доближиш? Много е важно да изберем това, което избрал св. Йоан Богослов (оставяйки на Голгота). Видяхте ли какво направил? Излязъл от всекидневието на Йерусалим и вкусил вечността на Голгота.
Дните, в които живеем имат един белег – искаме пари без да се трудим, дипломи без да четем, удобство без да се помръднем, святост без да се подвизаваме. Искаме да имаме всичко под ръка, но не става така. Духовният живот не е телевизия да държиш дистанционното, да седиш на канапето, да сменяш каналите и да увеличаваш силата на звука. Духовният живот иска труд, вътрешен и външен, как иначе ще срещнеш Христос? Как ще застанеш пред Разпнатия, пред Жертвалия се Христос? Ние нищо не жертваме. Не проливаме нито една капка от нашия егоизъм. Това е нашият голям проблем, затова не се променяме и Христос остава непознат за нас. Всички помним това пътуване към Емаус на ев. Лука и Клеопа. Двамата скърбят поради смъртта на Христос. Това, което загубили, не било просто техният Учител. Те доверили целия си живот, Христос им казал, че е Животът и Възкресението, за тях Той бил тяхната душа и спасение. Христос бил всичко за тях. Внезапно Христос умира. Разочарование. Знаете ли как идва скръбта? Тя е черна завивка, която идва и покрива душата. Когато тази черна завивка ни покрива, мислим, че всичко е загубено и скръбта става депресия, а депресията – отчаяние. И идва св. Йоан Златоуст да ни каже, че по-тежко от това да вършиш грях е да се отчайваш. По-добре да съгрешиш, защото чрез покаянието ще се спасиш, отколкото да се отчаеш, защото там нещата са много трудни.
Те имали скръб, скръб по смъртта и Христос идва по пътя им. Познали ли са Го? Не. Не са Го познали. И какво направил Той? Поставил ръката Си и започнал да дърпа черната завивка и те го почувствали, сърцето им започнало да се радва, да гори, да чувстват нещо, но не знаели какво. Стигнали до Емаус, до крайната точка, как да загубят Този, Когото са намерили? Как да Го оставят да си тръгне Този, Който накарал сърцата им да се радват? Който отнел тежестта на скръбта, на отчаянието.
Знаете ли колко оправдания намираме, за да прогоним Христос? Всекидневно – много. Колко оправдания намираме, за да прогоним Христос, за да отблъснем брата, да не отдадем никакво значение и да нехаем за душата ни. Колко оправдания намираме всекидневно. Двамата апостоли намерили оправдание, за да задържат Христос. „Остани с нас, защото денят превали“. Свечери се, къде ще ходиш в такъв час? Много хубаво оправдание, но и много важен вик на душата. И ние го казваме: „свечери се“ – и много други неща казваме. Не се свечерява само навън, но и в нас. Ако имахме смирение, молитва, вяра, прошка, ако имахме всичко това, щяхме да приемаме, че в нас се свечерява и какво бихме направили? Бихме викали с всичка сила на душата ни – какво? Остани с нас. Къде се открива Христос? В преломяването на хляба, в момента на Тайнството се открива Христос. Нашата борба, вяра, смирение, молитва, прошка, четене на св. Писание и светите отци са начини за доближаване до Бога, но св. Тайни са върхът.
Дано Бог ни удостои да се причастим един път, но да се причастим както трябва. Причастяваме се, ще ми кажете, причастяваме се редовно, църковни хора сме. И ние се причастяваме, но причастяваме ли се? Знаеш ли какво означава да се причастиш с Христос? Вътрешен трус, да падне бомба в теб, да разгроми всичко, което егоизмът е построил. Да си тръгваш и всичко да се променя, да се е развиделило в теб, умът ти да се е осветлил, сърцето ти да се е успокоило, всичко да се е променило.
Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.
Евангелист Лука в няколко думи описва един случай, в който съжителстват трагичността на човека и Божията любов. Коя е нашата трагичност? Смъртта. Какво можем да направим, за да води всичко до Христос, а не до смъртта? Това е ценното. Виждаме едно погребение, погребално шествие, което излиза от градските порти. Тогава градовете имали отбранителни стени. Гробището било извън града. Починалият бил млад човек, в този случай смъртта е по-тежка, по-горчива, по-жестока, а майката до него плаче. От другата страна идва Христос с учениците Си. Едната група има за център смъртта, плача, скръбта, а другата – Христос, радостта. Това ще рече богопознание, да направя Христос мое средоточие, да стане ядрото на живота ми и от Него да започват, около Него да се въртят и в Него да свършват всички неща. Това ще рече богопознание, това ще рече връзка с Христос. И отците на Църквата казват – знаеш ли коя е майката, която плаче? Коя е? Знаем ли я? Някой видял ли я е? Това е нашата душа – прави ли ви впечатление – това е нашата душа. И кой е в ковчега? Нашият живот. Ще чуем ли някога този плач на душата? Този плач на душата, където св. Андрей Критски казва – „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?“ Той чува нейния плач и я приканва към покаяние. Какво призовало Христос да влезе в групата на смъртта? Мъртвото дете? Не. То нямало тази възможност. Какво Го предизвикало и приканило? – плачът на майката. Това чул. И св. ев. Лука казва, че Той я чул и се смилил над нея. Този плач на душата зове Христос, а покаянието композира плача – най-добрият „композитор” е покаянието, а вярата помага на покаянието, вярата в Божията любов, смирението крепи покаянието, четенето на св. Писание и на св. отци – всичко това помага на душата и я води до покаяние, до онзи плач, който ще призове Христос и Той ще дойде, ще прогони смъртта и плачът ще стане песен, славословие. Това трябва да видим.
Вратите на града ни напомнят нещо друго, нещо, което някога загубихме, когато излязохме от Божията любов. Когато излизаш, т.е. напускаш Божията любов, от момента, в който излизаш, започва плачът, болката, грехът бие безмилостно, дяволът „подлага крак”, смъртта дебне, черната завивка идва да обвие душата. Но вижте любовта на Бога. Той ни чака отвън, идва да ни срещне, не чака да се върнем в града, това е Неговата любов, дори отвън ни очаква, това е любовта на Христос. Той знае, че духовно сме трудноподвижни и бърза, за да преобрази всичко, за да направи нашия грях – добродетел, смъртта – вечност, коравосърдечието – вътрешен рай. Това е връзката с Бога, ако я няма, нека я развием, защото в противен случай никога няма да имаме връзка със себе си, никога няма да създадем връзка и да имаме истинско общуване с брата ни. Да се молим тази връзка с Христос да се развие и тогава няма да искаме нищо друго, защото този, който има Христос, има всичко. Всичко.
превод: Константин Константинов
