Щастието е сам Господ
Януари 11, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Игумен Нектарий Морозов
Вероятно всеки човек се стреми към щастие или поне съзнателно или несъзнателно мечтае за него. Някой си блъска главата над въпроса: а какво означава щастие, къде да го търсим и как да го достигнем? Какво да правим, ако това, което някога ни е изглеждало щастие, се окаже химера? А не е ли само по себе си търсенето на щастието неосъществима фантазия?
Когато „добре” все още не е щастие
Всички се стремят към щастие, но представата за него е твърде различна при различните хора. Понякога тази представа има утилитарен характер: аз съм щастлив, когато се чувствам добре. А начините за постигане на това „добре” са много. Защо съвременният човек се оказва толкова зависим, в това число и от различни вещества и състояния? Защото днес щастието често се преживява и мисли на някакво, условно казано, хормонално ниво. Отделят се определено количество хормони, които дават на човек чувство за щастие и той смята, че е щастлив. Но това продължава понякога ден, понякога час, понякога няколко минути. Без съмнение е много трудно да се нарече щастие това, което е следствие от дразнението на някакви определени нервни центрове и изчезва, щом това дразнение стихне.
Ако пренесем всичко това върху плоскостта на междуличностните взаимоотношенията, често и тук виждаме стремеж към щастие, което се достига за някакъв кратък период за сметка на удоволствието от общуването. Това общуване може да бъде интелектуално, което е по-рядко; може да бъде душевно, психологическо, а може да бъде удоволствие от тези отношения, които навярно няма смисъл да обсъждаме подробно. Но всичко това много бързо изчезва и се разрушава, защото няма дълбоки, здрави основи и в него липсва главното, липсва онзи смисъл, който да го пронизва и изпълва.
Тук можем да си припомним известната полемика между Виктор Франкъл и Зигмунд Фройд. Фройд твърдял, че базова потребност за човека е не дори щастието, а наслаждението. А Франкъл казвал, че тази идея е абсолютно несъстоятелна, защото, ако човек си постави за задача, да достигне състояние на наслаждение, той никога няма да го изпита. Защо? Защото според Франкъл наслаждението е страничен ефект. Т.е. човек живее този живот, който трябва да бъде живян, пълноценен живот, който съответства на дълбинния смисъл, заложен в основата му и именно тогава се чувства щастлив. Не защото се стреми към щастието и иска да го преживее и изпита на всяка цена. Това вероятно може да бъде обяснено и от гледна точка на психологията, даже на неврологията. Нали когато човек изпитва щастие е напълно отпуснат. А когато е в напрежение, не може да бъде щастлив. И когато човек се напряга за да постигне отпускане, всеки път ще преживява някакви сурогатни състояния. И за това ще му бъдат необходими наркотици, алкохол, леки, неангажиращи отношения и прочие. Мнозина знаят, че в началото, с помощта на изброените от мен неща, човек се приближава до някакъв пик на преживяванията, които мисли за щастие, а след това настъпва синдромът на махмурлука или „прекършването”. Ако става дума за отношения, то лекотата и неангажираността са само илюзия, защото това по един дълбок начин засяга не само душата на човека, за която той понякога и не мисли, а и нервната система, психиката. Изпитвайки това преживяване, което им се струва щастие и преставайки да го изпитват след това, хората преживяват удар, а понякога и махмурлук, когато след опиянението от страстта настъпва отрезвяване и ти виждаш себе си съвсем друг, оказваш се не на това място, не в това положение, не с този човек, и си мислиш: „Какво е това?! Как стигнах до тук?” По същия начин, когато човек се опитва по изкуствен начин да стане щастлив, става истински нещастен. Винаги се получава така, това е неизбежно.
Ако говорим за тези емоции, които е прието да се наричат щастие на творчеството, те сякаш не се вписват в посочената схема, но с това мога да се съглася само отчасти. Творчеството и радостта от творчеството могат да бъдат много различни. Едно нещо е когато човек е творец във висшия смисъл на тази дума и животът му представлява разкриване на скритото в него вътрешно богатство и пълнота, когато за него е съвършено естествено да твори. А друго е, когато творчеството опиянява човека и става за него своеобразен наркотик, когато човек изпитва удоволствие и чувство, че не живее напразно само в тези моменти, когато нещо създава. И твори именно затова – отново и отново да изпитва това усещане. Има поети, художници, музиканти, които се чувстват хора в пълния смисъл на тази дума, само когато творят. А когато настъпи периодът на т.нар. творчески застой, те изпадат в депресия, отпускат се и могат да стигнат дори до самоубийство. Т.е. творчеството също може да бъде както здраво и дълбоко, така и болно и мъчително. Тези неща трябва да се разграничават.
Човекът е същество, създадено за благобитие. Не за нещастие, не за мъчения, не за страдания. Естествено, че човек по природа винаги ще се стреми към щастието и даже чисто инстинктивно, интуитивно ще го търси. Но не знаейки в какво се състои то, няма да го постига и ще се опита с нещо да го подмени.
Животът като чудо
А какво представлява щастието? Мисля, че човек придобива истинското щастие когато разбере, че животът не е стечение на случайни обстоятелства, не е нещо, което изведнъж се е стоварило върху него, а удивителен, велик дар и когато открие на Кого дължи този дар. Оттук се ражда чувството на отговорност за това, което ти е дадено и то, колкото и да е странно не потиска човека, не го угнетява, не прави живота му тежък и безрадостен, а го изпълва със смисъл. Защо? Защото тогава човек живее не просто така, а животът му става постоянно общение с Онзи, който е извор на този живот. Тогава животът става най-голямото чудо и човек го преживява именно така – като чудо. Да, има хора, в чийто живот всичко е сиво, унило и не се случва нищо, на което си струва да обърнеш внимание. А друг живее така, сякаш неговият живот е като дъга, в която се преливат всички отенъци на цветовете и всеки миг е различен от другия. Защо при втория е така? Защото в неговия живот присъства Господ и този живот е неговото общо дело с Бога.
В този живот могат да присъстват или да отсъстват някакви компоненти, които хората обикновено считат (погрешно според мен) за причини или източници на щастие. Едни са убедени, че щастието се състои в семейния живот например, но ние виждаме много семейни хора, които са нещастни и от време на време виждаме несемейни, но щастливи. Други смятат за щастие определен кариерен резултат, достигането на определено положение в професионалното поприще, което са си избрали. Но ние виждаме много хора, във висша степен успешни и при това абсолютно нещастни, както и такива, които не са постигнали нищо в кариерата си, но са щастливи. Цялата работа е във взаимоотношенията с живота и с Този, който го е дал. И колкото и да е странно, тези отношения могат да имат не напълно осъзнат характер. Понякога в живота на нецърковни хора, които не могат смислено да обяснят вярващи ли са или не, присъства някаква светлина. Защото човек е такова удивително същество, което може да бъде в общение с Бога не само на видимо за всички ниво, но и преди това общение да добие някакви конкретни и познати за нас форми, то може да протича в дълбините на човешката душа. Т.е. в дълбините на душата си човек може да прави особени неща, които да са Божии. А какви са причините за този ступор, защо той не може да доведе това до край и да разбере, че всичко което прави е Божие дело и той живее с Бога? Защо не може да признае това сам пред себе си? Трудно е да се каже. Но нашата неверност не унищожава Божията вярност и затова, когато човек живее по този начин, Господ откликва и животът на този човек става друг.
Нали животът се открива по отношение на нас в зависимост от това, какви сме ние. Това лесно може да бъде разбрано от един прост пример. В някой ден ти излизаш от дома и всичко ти е противно: и това не е наред, и това не е наред; чувстваш се отвратително и каквото и да се случи, то само потвърждава правилността на това твое мнение. А в друг ден се събуждаш и благодариш на Бога просто за това, че си се събудил, радваш се и виждаш всичко в съвършено друга светлина. Причината не е в живота – тя е в теб, защото ти сега, в този момент си способен да го видиш така. Преподобни Антоний Велики казва, че трябва да завършваме всеки ден с благодарност към Бога и всеки ден да започваме с благодарност към Него. Дори ако не разбираш за какво да благодариш – благодари, и изведнъж ще разбереш защо. И това веднага ще промени всичко около теб – и живота, и хората.
Щастието носим в самите себе си
Веднъж ми описаха такава ситуация: млада жена, дълбоко вярваща, със сериозен стремеж към Бога, много иска да създаде семейство. И като че ли има всички „данни” за това, но … не се получава. Поради това тя много скърби. Друга жена, по-възрастна, при която на практика също не всичко е благополучно, защото бракът й е разбит и любимият и мъж е отишъл при друга жена, казва на първата следните думи: „Защо толкова тъгуваш? Щом не става, значи Бог е приготвил за теб нещо друго. Значи Сам Той ще замени за теб това, за което мечтаеш. Нима нещо може да се сравни със сладостта от пребиваването в Бога? Какво още може да се желае?!” Думи сякаш правилни, точни, но не донасят утеха, защото в отговор младата жена укорява събеседницата си: „Как можеш да ми кажеш това?! Може би го знаеш от опит, но ти си имала мъж, имаш деца – ние не сме равни! Нима ти можеш да разбереш моята болка?!” И възниква закономерният въпрос: защо за да сме щастливи, за нас, християните, Христос се оказва недостатъчен? Отговорът е очевиден: значи не сме християни. Само така си мислим. Християнин е този човек, за когото Христос е по-важен от всичко. Преподобни авва Доротей казва, че на онзи, който е претърпял лишение заради Бога, Господ ще бъде и вместо вещите, и вместо храната, и вместо всичко, от което той се е лишил. Но при какви обстоятелства? Само тогава, когато търсиш Бога, когато Той е на първо място за теб.
Разбира се не е необходимо сега веднага всеки от нас да се откаже от всичко и да каже: нека Христос ми бъде вместо всичко това. Това би било безумие. Но когато това става последователно и постепенно, човек започва да се изпълва от жажда по Христос и да освобождава все повече и повече място за Него.
Аз не познавам добре жената, за която споменах по-горе, но изхождайки от своя пастирски опит, допускам, че дори тя да създаде семейство, няма да бъде щастлива. По-скоро ще изпита чувство, подобно на щастие и еуфория, но то ще бъде краткотрайно, защото тя ще продължи да сравнява себе си с някой друг. Щастлив може да бъде само този човек, който може да бъде щастлив въпреки всичко. Щастието не е следствие от някакви външни обстоятелства и събития. Щастието само по себе си е това което ние или носим, или не носим в себе си, независимо от всичко. Щастието се корени дълбоко в самия човек.
Вероятно е нужно да си зададем главния въпрос: защо вътре в мен цари такава пустота? Защо съм си нарисувал някаква идеална картина, чиято реализация трябва да ме направи щастлив, а ако това не се реализира, ще бъда нещастен? Това е психологията на неудачника, на жертвата. Когато човек вкарва себе си в това състояние, той вече не може да бъде щастлив. Ето защо понякога човек, който е постигнал всичко в живота, взема револвер, върти барабана и играе на руска рулетка. Всичко има, а щастие няма – това е възможно най-страшното състояние.
За някой средство за преодоляване на пустотата и депресията става Бог, но ако човек гледа на Бога само като на средство, почти нищо добро не излиза. Да, човек се измъква от страшното състояние, в което се е намирал, но по-нататък в живота му не произтичат никакви кардинални промени. А много хора просто влизат в задънена улица и вече нищо не могат нито да открият, нито да намерят, защото както те смятат, Христос също не е изпълване на вътрешната пустота, която толкова страшно е зейнала в тях.
Не бива да си мислиш, че ако си влязъл в Църквата, веднага за теб ще започне нов живот. Когато човек живее живота си осмислено, дълбоко, когато търси, когато животът му е творчество – не творчество в областта на музиката, скулптурата, живописта или литературата, а жизнено творчество, когато човек с Божията помощ твори сам себе си, когато става сякаш сътворец на самия себе си, тогава с влизането в Църквата този нов живот става възможен.
Грешно ли е да се стремиш към благобитие?
Има много по-страшни ситуации от тази, за която сега говорихме: например болест или смърт на дете, тежко заболяване, социална неустроеност и прочие неволи. И понякога по човешки ти се иска един обикновен живот, с неговите простички радости и приятни грижи. Греховно ли е това желание?
От една страна то е напълно естествено: нали човек, ще се повторя, е създаден за благобитие. Някои възникващи трудности ни се удава да преодолеем и да приведем живота си към това благобитие, но има неща, които не са ни по-силите. Тогава трябва не просто да приемеш това, не да се примириш и да кажеш: щом е така, значи така. Макар и това да има висока цена – да повториш след Йов: „Господ даде, Господ взе”. Тук е важно и да разбереш, че това е изпитание, което ти се дава и да намериш това съкровище, което безусловно е скрито в него. Ето това е най-важното.
Но често в желанието просто да се наслаждаваш на момента и да забравиш за теготите на живота, за болестите и смъртта, в крайна сметка се крие желание да забравиш за Бога. И така постъпват много хора. Според мен това е една от най-страшните и съдбовни грешки. Ако щете дори затова, защото и да забравяш, и да не забравяш за края на живота, този край все пак ще дойде и ако ти си забравил за Бога, твоят живот е протекъл напразно и ти си се оказал неподготвен за вечността. Ти си толкова пуст, дотолкова нямаш нищо в себе си, че във вечността няма какво да се разкрие. Работата не е дори в това, че ще те накажат и адът, като място за мъчение ще стане твоя участ. На практика ние не знаем какво е адът. Ние знаем, че той е място на пребиваване на онези, който нямат в себе си нужното, за да бъдат с Бога. Как човек отминава Бога, как не забелязва Неговата любов, как не откликва на нея – това е един от най-важните и страшни въпроси. Именно нежеланието на човек да откликне става залог за неговия ад тук, на земята и за ада във вечността.
Страшно неразумно е да забравиш за ограничеността на своето битие и поради факта, че само в перспективата на вечността човек може да преживее живота си истински дълбоко и сериозно. А иначе той се спуска до някакво чисто животинско ниво и според мен става твърде плосък. Когато човек вкарва себе си, създадения за вечността, в тясното и малко пространство на днешния ден, се оказва, че този ден твърде бързо изчерпва сам себе си. Това се отнася и за човешките отношения. Истинската любов не се ограничава с текущия момент. Защо казват: ние се обичахме един друг, а после всичко това изчезна? Защото се е оземлило, отишло е единствено в земята, не се е обърнало към Небето, не се нахранило с него.
Щастието е тайнство
Веднъж ме попитаха: „Ако обичаш Бога, вероятно ще се появи чувството за щастие. И доколкото е казано, че никой и нищо няма да може да ни отлъчи от Божията любов, то и това щастие няма да има край. Но как да се научиш да обичаш Бога?”
Работата е там, че нашата любов към Бога винаги е нещо вторично, защото ние сме извикани към живот от Божията любов към нас. Преди да бъде сътворен светът всеки от нас вече е съществувал във вид на някаква идея, на някакъв, както казва св. Максим Изповедник, логос, творчески замисъл. Това е нещо потресаващо: Господ е вечен, неизменен и значи, идеята на всеки човек присъства в Бога изначално. Това означава, че Господ винаги е обичал всеки от нас. Когато човек започне да мисли за тази любов, да се задълбочава в размишленията за нея, в съзерцанието й, неговото сърце започва да оживява и да откликва. Така интересно е устроен човешкият ум: вгледаш се задълбочено в нещо и по мярата на твоето вглеждане, започваш да го разбираш, да постигаш дълбочината му и в някакъв момент сърцето ти откликва.
Същото е и с Божията любов. Ние сме така устроени, че за нас любовта е най-нужното нещо и когато я намерим се ражда ответно чувство. Много важно е след това да не заглушиш това чувство, да му позволиш да се развие в теб. И колкото повече откликваш, толкова повече чувстваш тази любов. Твоята любов никога няма да стане такава, както онази, която си почувствал, защото тя е неизмерима и безгранична. Но и твоята любов може да се стреми към тази безграничност, и тя може да расте. Ето това е щастието. Ето това, е което не може да бъде описано с никакви думи, това е Царството небесно.
Господ казва за Себе си, че Той е пътят, истината и животът, и макар това да не е казано в Евангелието, аз ще се реша да го произнеса и то няма да бъде грешка: Господ е и щастието. И затова щастието е тайна, щастието е тайнство.
източник: Православие ру
