А всичко останало ще направи Бог
Януари 25, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Варненски и Великопреславски митрополит Йоан
Русия и България са две страни, чиито исторически пътища се пресичат от древни времена. Две близки взаимнообогатяващи се култури. Две Църкви-сестри. Общувайки с българите, ние особено ясно чувстваме и славянското родство, и единството на православните народи – макар в същото време да сме и доста различни.
За нашето единство и за разликата в нашите исторически съдби, за това, какво е дала Русия на един български монах, защо са ни така близки българските светини, а на българите – руските и, накрая, за личния жизнен път на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан – разговаряме с него в Стария саратовски събор.
– Владико, Русия преживя седемдесет годишен период на жестоки гонения и крайно потисничество над Църквата; когато той завърши, започна „второто кръщение на Русия” и веднага стана ясно колко трудно е делото на духовното възраждане. Историческата съдба на България е по-различна – комунистическият период е бил по-кратък с едно цяло поколение и не е имало такива репресии като в Русия. Но все пак, как се е отразила тази епоха – епохата на социалистическия лагер – върху Българската Църква? С какви загуби е излязла тя от нея? Може ли да се говори за прекъсната традиция? В каква ситуация се намира вашата Църква днес?
– Разбира се, ако сравним съдбите на двете Църкви-сестри, българската и руската, то Руската Църква е претърпяла невиждани в историята гонения и сега нейните мъченици са повече, отколкото в древната християнска църква. Българската Църква също е страдала: на всички наши свещеници, монаси, архиереи, които са служили по това време, е било много тежко. И у нас много храмове са били закрити, взривени, унищожени, макар и не толкова, колкото в Русия.
Но историята на Българската църква е сложна и комунистическият период не е първият и не е най-продължителният период на потисничество над нея. Тя е преживяла и турското робство, продължило почти петстотин години (от 1393 до 1878 г.), когато немюсюлманското население е било на практика безправно, когато е протичала принудителна ислямизация на България и Църквата не е имала никакви възможности за развитие – първото килийно училище у нас е било открито през 1835 г. По това време в Русия вече отдавна действали Духовните Академии. След това последвал трудният период след освобождението от Османското робство, след това Първата световна война, Междусъюзническата война, Балканската война – цялата тази епоха е била много трудна за Църквата. По време на царуването на Борис III Църквата успяла да направи много за възраждането на вярата. Но през 1944 г. дошъл на власт атеистическият режим. Комунистите постепенно внедрявали своята идеология в училищата, в университетите. Те успели да внушат на младото поколение, че манастирите са нещо като почивни домове; че там няма никакъв духовен труд, че там не се случва нищо важно, че монасите в действителност не се молят Богу, а просто лентяйстват. Израснало поколение, което не знаело какво представлява православната вяра и какво е потребно за спасението на душата.
Да, събитията в България не са били така страшни като тези в Русия, но те все пак са се случили и са оказали своето влияние върху Църквата. И ако говорим за това, какво на първо място трябва да правим днес – това е да възпитаваме младежта. Трябва да говорим с младите хора, да отговаряме на въпросите им, да не се боим от тях. Трябва да направим така, че децата да изучават вероучение, да познават вярата си и да усвояват тези понятия, които живеят само в сърцето; да влизат в Църквата не със своето „аз”, а с доверие и послушание, без да се опитват да я преправят по своя мярка; да знаят, че глава на църквата е Христос. Една от главните ни задачи е вероучението на стане задължителен предмет в училище. Именно задължителен. Защото днес у нас той е свободно избираем и родителите избират – компютър, математика, физика, английски. Всичко това е добро, но вярата е главното нещо, което човек трябва да познава.
– Каква е ситуацията в България, има ли много младежи в нейните храмове? Енориите на Руската Църква лека-полека се подмладяват и присъствието на активни, творчески млади хора в Църквата се чувства все по-силно.
– Да, тук в Русия, виждам много млади хора в Църквата. Те не само посещават храма, но задават въпроси, търсят пътищата на духовния живот. Днес в Руската църква младите свещеници и монаси са много активни. В България също има искрено вярващи млади хора. Но те са по-малко и аз мисля, че трябва да вземам пример от Руската Църква – да развиваме религиозното образование, да усвоим вашия опит по организация на неделните училища. Убеден съм, че развитието на неделните училища в българските храмове би дало значим резултат. Засега у нас няма много такива училища за деца и възрастни. Днес в България децата довеждат своите родители в храма, защото родителите се интересуват какво правят децата им там. Но на родителите трябва да се помогне, затова училищата за възрастни също са много важни.
– Щом заговорихме за децата, за тяхното духовно просвещение – разкажете ни за Вашето собственото детство, за това какво беше присъствието на вярата в него, как стигнахте до решението да постъпите в семинария, а след това да станете монах.
– Моите родители са обикновени скромни хора. Баща ми е военнослужещ, а майка ми – икономист, счетоводител. Дълбоко религиозна беше баба ми – майката на моя баща. В детството му често са го причестявали. По това време той познавал всички български духовници, те макар и негласно, посещавали дома на баба ми. Аз също познавах тези свещеници, това бяха достойни хора и много увлекателно ни говореха за Бога, за вярата.
Първите си крачки към вярата направих в детството си благодарение на това, че се занимавах с музика, свирех на флейта. В съседство с нашия дом в Ямбол се намираше храмът „Св. Николай”. Когато чух църковно пеене, започнах да мисля за хората, които са написали тази музика и тези текстове. Що за хора са били те и какво е било това, което е живеело в тях, за да напишат тази музика! А когато чух знаменития ангелогласен хор на преподобни Йоан Кукузел, разбрах, че не искам да изучавам нищо друго – само тази музика…
Макар моите родители да бяха по-скоро неутрални по отношение на Църквата, отколкото въцърковени, аз съм им благодарен за отношението им към моя избор. Не съм имал проблеми с тях, те ми помагаха и ме подкрепяха.
– И приеха избора Ви да станете монах?
– Баща ми отначало не беше съгласен. Майка ми се съгласи. Баба ми каза: „Слава Богу – това е благословение за нашето семейство”. Точно когато станах монах, баща ми беше в болница и много трудно изживяваше това. Но след това, когато се срещнахме, се прегърнахме, зарадвахме се и всичко беше забравено. Не е лесно за родителите да приемат такъв избор на техния син или дъщеря. Малцина от родителите леко и радостно благославят своето дете за такъв път.
И за самия мен този въпрос не бе лек. След военната служба постъпих в Медицинския университет, но учих в него само четири семестъра – разбрах, че това не е моят път. Напуснах Университета и отидох в Софийската семинария. Тогава, през 1991 г., срещнах бъдещия владика Лонгин. По това време той беше все още йеромонах и студент в Богословския факултет. Йеромонах Лонгин ми говореше много за монашеството. За нас, българите, беше особено важно това, че той беше монах от Троице-Сергиевата лавра. Той служеше прекрасно – както и сега, прекрасно проповядваше. Той стана пример за мен и от него аз получих представа за монашеския живот.
По същото време се случи и срещата ми с архимандрит Назарий (Терзиев), който стана мой духовен отец. Казах на отец Назарий, че имам голямо желание да стана монах, но все още не познавам достатъчно монашеския живот. Тогава той ми даде благословение да попътувам по различни манастири, да видя как тече животът там. Но колкото повече пътувах и гледах, толкова по-добре осъзнавах, че трябва да се върна в Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил”, при отец Назарий.
На моя избор повлия и това, че по време на Втората световна война в този манастир често идвал архиепископ Серафим (Соболев), почти тридесет години от живота на който преминали в България. Той създал Руско братство, което помагало на бедни и болни руски емигранти; и Българската Църква дала Кокалянския манастир на Руската Църква за да го ползва за известен период. Това е отдалечен от населени места манастир, намиращ се високо в планината, там е спокойно и владика Серафим обичал да го посещава, да служи в него, да общува с братята.
През ноември 1998 г. приех пострижение с името Йоан в чест на преподобни Йоан Рилски. След пострижението шест месеца живях в Кокаляне. През април следващата година Макариополският епископ Гавриил ме ръкоположи за йеродякон, а на следващия ден – за йеромонах. След това светейшият български патриарх Максим благослови да отида в Русия, на специализация в Московската Духовна Академия. Такова беше желанието и на моя старец.
От 1999 до 2001 г. живях в Москва, в подворието на Троице-Сергиевата Лавра, настоятел на което беше игумен, впоследствие архимандрит Лонгин и писах работа посветена на свети Тихон Задонски. Да живея сред монасите от Лаврата и подворието беше изключителна възможност за мен. Там се запознах и с архимандрит Евтимий, и с владика Пахомий – тогава все още просто монах от подворието – и от този момент духовната връзка между нас не се е прекъсвала и, надявам се, няма да се прекъсне.
Това са хората, които изиграха много важна роля в моя живот: владика Лонгин, стареца Назарий, митрополит Натанаил, който твърде много ми помагаше, и, разбира се, светейшия български патриарх Максим. Пет години бях негов протосингел и шест – викариен епископ.
– Вие участвахте в Архийерейския събор през февруари 2016 г., когато се решаваше въпроса за канонизацията на Богучарския архиепископ Серафим (Соболев). Кажете, моля ви, какво означава този светител лично за Вас?
– Архиепископ Серафим изигра много важна роля в моя живот. Той много ми помагаше, когато бях семинарист. Тогава имах много трудни моменти и винаги се молех на владика Серафим; с всяка своя беда, болка, нужда, отивах на неговия гроб и чувствах помощта му. И по-късно, когато взех решение да стана монах, помощта му значеше много за мен.
Когато владика Лонгин, тогава още просто отец Лонгин, живееше в България, веднъж той извършваше панихида за архиепископ Серафим и произнесе много хубаво слово. След това то бе публикувано в изданието на Троице-Сергиевата Лавра „Троицкий листок”. Когато отново препрочетох словото на отец Лонгин в това издание, започнах малко по малко да разбирам какво означава владика Серафим за България. Аз прочетох всичките му трудове и изпитах голяма любов към него. Бях убеден, че той рано или късно ще бъде канонизиран. Защото целият му живот е свидетелство за святост. Той е бил духоносен човек: когато погледнеш лицето му, можеш да видиш дъблочината на неговото сърце. Като архиерей той е служил именно в България и Българската църква го познава като архиерей по-добре от Руската; но все пак той е чедо на Руската Църква. Когато Светейшият български патриарх и Софийски митрополит Неофит ми възложи да бъда председател на комисията по канонизацията от българска страна, аз благодарих на него и на патриарх Кирил, който взе много важно решение – в тази жътва да участват два сърпа – както на Руската, така и на Българската Църкви. От руска страна председател беше Волоколамският митрополит Иларион. Благодаря на Андрей Кострюков – той написа подробното житие; благодаря на професор Михаил Шкаровски от Санкт-Петербург – той направи прекрасен доклад. Протойерей Владимир Воробьов изясни някои трудни моменти в биографията на светителя. Всеки участник в работата – и от руска, и от българска страна – даде своята лепта и прославата на архиепископ Серафим се състоя.
– Владико, на земното кълбо има немалко православни страни, има автокефални Църкви и в страни, които исторически са неправославни. Разбираемо е, че те общуват помежду си, гостуват си – както например сега Вие при нас; но възможно ли е днес да говорим за единен православен свят и за някаква негова реална тежест, влияние в останалия свят? Засега изглежда, че останалият свят върви по съвсем друг път, а православните живеят свой живот.
– Православният свят винаги е имал тежест и влияние, защото това е свят, който пръв е проповядвал Иисус Христос, и Го е проповядвал православно – правилно. Право славещ Господа – това означава думата православен. Православието е не национална, а вселенска религия; много важно е всеки православен християнин, независимо къде живее, да чувства това. Това е много добре изразено в кореспонденцията на схиархимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георгий Флоровски. Те скърбели за това, че днес много малко вярващи разбират този вселенски характер. Затова ние трябва да съсредоточим всичките си сили върху това да търсим пътища за обединение и да подкрепяме единството на православните Църкви – единство на основата на чистата, искрена православна вяра. Нас ни обединява красотата – красотата на православното богослужение, на храмовия интериор, на духовната музика, всичко това у нас е общо. Но, за да бъде православният свят наистина единен, ние трябва да служим на Църквата, да се намираме в послушание и всеки от нас трябва да знае, че ако в Църквата има нужда нещо да се реформира, това не е тя, а самите ние, за да станем нова твар в Господа.
Ние можем да повлияем на останалия свят само по един начин: чрез живия пример на живот в Христа. Днес много протестантски деноминации, католическата Църква оправдават неща, несъвместими с християнството, но защо? Защото отначало са направили съвсем малки компромиси, съгласили са се с неща, които са изглеждали дребни. Но след малкия компромис неизбежно следва голям, който ще се разпространи по целия свят и по-нататък ще бъде неразбираем дори за вярващите хора, които по незнание са поддържали неправилните действия.
Правейки компромис, човек постъпва не по Христовите заповеди, а според своите човешки възгледи; поставя човешкото преди Божественото. Съвременната секуларна култура е поставила човека на мястото на Бога – в центъра на света, там, където трябва да стои само Христос. И за да противопоставим нещо на тази култура, ние винаги трябва да съобразяваме волята си с Божията воля, безукорно и чистосърдечно да извършваме светата Евхаристия. И да проповядваме Христос. Това е нашата мисия в света. А всичко останало ще направи Бог.
– В Евангелието има пророчество за оскъдняването на любовта и вярата в последните времена: Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лук. 18: 8) и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12). Вие виждате ли това изстиване? Как гледате на утрешния ден? Кой ще дойде в православния храм, кой ще служи в него утре?
– Разбира се, евангелските думи са истинни. Не трябва да се съмняваме – така ще бъде! Вие знаете, че на Запад много храмове вече се затварят, защото никой не ходи в тях – у хората няма интерес. Едновременно с това расте културата на егоцентризма, културата на предизвикателството. И тя изтласква Бога от сърцата на хората: те не знаят нищо за Него и не искат да знаят. Погледнете какво отношение към брака и към семейството се формира, какви беззакония днес вече се приемат за норма. Сега времената са свободни, демократични, но понятието „свобода” се разбира неправилно от мнозина. Хората постоянно говорят за свобода, без да разбират, че истинската свобода – това е освобождението от робството на греха; че лъжливо разбраната свобода не е свобода, а тежък път наложен на човека.
Какво да правят православните в тези обстоятелства? Да водят благочестив, правилен духовен живот. Това не е просто, не е леко, но Бог никога не оставя честния труд на човека без възнаграждение. Така че главното за нас е нашето старание, нашето усърдие в духовния живот, изучаването на Свещеното Писание и светоотеческата литература. И, разбира се, централно място в нашия живот трябва да заема богослужението. В него трябва да влагаме всичките си сили, защото красивото богослужение ще накара даже този, който е влязъл в храма случайно, да дойде и втори, и трети път, и накрая да остане в него завинаги – за да се моли тук заедно с всички и винаги да усеща Божествената благодат.
В своята книга „Духовно съкровище, събирано в света” свети Тихон Задонски казва: всичко тече, всичко се променя. Бях малък и беден, но това отмина. След това бях юноша, но и това мина. Бях ректор на семинария, но мина и това. Станах епископ и ето – уважават ме, оказват ми почести, но и това ще мине. И ще настане блажената вечност, а тя няма да премине никога. Ние сме странници в този свят. Най-известното за всички нас обстоятелство е, че ще умрем; но най-неизвестното е – кога и как. Ние се молим да бъдем избавени от внезапна смърт, молим Бог да ни даде време да се подготвим за смъртта. Но тя може да дойде за нас в най-неочаквания момент. Ние трябва да помним това, да бъдем готови за нея: тя ще ни отвори вратата към вечността. И тогава всеки от нас ще даде отговор – какво и как е правил, за да не оскъднява вярата, за да живее в хората любовта към Бога и ближния.
Както казват светите отци, Бог не случайно е разположил очите върху човешкото тяло така, че те да бъдат горе, да гледат винаги напред и нагоре, а не назад и надолу. Ние трябва да гледаме небето и да вървим напред по земята.
Източник: eparhia-saratov.ru
