Бъдете внимателни във всичко
Февруари 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Лимасолски митрополит Атанасий
Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.
Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.
Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.
Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.
Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.
Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.
Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.
Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.
В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:
- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?
И Света Богородица му казала:
- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.
Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.
- Какво ти стана? Какво се случи?
- Нищо, нищо – отвърна той.
- Е, добре, хайде, да си отпочинем.
Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.
- Какво ти стана, бре, детето ми?
- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.
- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .
Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.
- Какво става?
- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.
Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.
- Какво става, какво стана?
- Е, това и това стана.
Оттук, оттам му казах:
- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?
Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.
Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.
В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.
Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.
Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.
Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.
Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“
Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.
Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:
- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?
- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.
Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?
Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“
И старецът му казал:
- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.
Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.
Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.
Превод: Константин Константинов