За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос
Февруари 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция
Автор : Свещеник Константин Островски
– Казват, че след промените Църквата е имала кредит на доверие, че тогава едва ли не са носели свещениците на ръце. Имат ли доверие в Църквата хората днес?
– Някои имат, други нямат. Що се отнася до доброжелателното отношение към Църквата в годините след периода на Перестройката – края на 80-те и началото на 90-те години – то е напълно разбираемо. Доскоро преди това Църквата беше в редовете на гонените и репресираните от властта. (Впрочем и тогава се разпространяваха много клевети за нея. Помня как бидейки още иподякон, в началото на 80-те, срещнах в метрото един мой бивш съученик, по това време вече учен-математик и той се отнесе много скептично към това, че служа в Църквата, като направо я нарече изцяло комунистическа.) Но все пак бяха живи хората, които помнеха гоненията срещу Църквата, които сами бяха преминали през гонения и затова имаше почит и уважение.
След това всичко се успокои, гоненията останаха в миналото, затова пък започнаха да се ширят слухове за недостатъците на свещенослужители и това започна да смущава хората. Но недостатъците при свещенослужителите не са повече, отколкото при другите хора. Не е вярно, че болшинството свещеници и владици са някакви особени грешници. Изискванията към нас са много по-строги и вниманието, насочено към нас е много по-зорко, отколкото към обикновените хора. Както по време на война снайперистите се стремят да стрелят не по редовите войници, а по офицерите, така и бесовете особено се стараят да съблазняват духовенството. Настроените против Църквата хора също използват греховете на свещенослужителите, та като насочат към тях вниманието на немощните във вярата, да ги подмамят вън от спасителния кораб на Божията Църква.
А и както всички знаят, новинарските раздели на медиите търсят сензационна информация. Те нямат и избор – дори да не са злонамерено настроени, трябва да се съобразяват с пазарните закони. По-изгодно е да се пише за това, как пиян свещеник се е сбил с някого, отколкото как трезвен свещеник е отишъл да причасти болен. Затова отношението на много хора към Църквата се влоши. И за съжаление не само към църквата като обществена институция, но и към Църквата като Богочовешки организъм.
Хората извън Църквата обикновено не знаят нищо за нея като Христово Тяло. Те не знаят, че греховете на църковните хора не са грехове на Църквата, а грехове против Църквата. Съгрешавайки, ние нарушаваме връзката си с Църквата и можем напълно да отпаднем от нея, но самата Църква остава непорочна, защото нейната святост – това не е нашата святост, а светостта на Христос.
Но казаното не отменя вината ни, вината на църковните хора и първом на свещенослужителите, ако ние със своите постъпки съблазняваме немощните във вярата и те, разочаровайки се от духовенството, се разочароват и от Бога. Жалко е за съблазнилите се, но все пак спасението е именно в Църквата, в това тайнствено Богочовешко единство. Доколкото е възможно трябва да говорим, да проповядваме, че същността на Църквата си остава неизменна, независимо кой как се държи.
И не трябва прекомерно да се огорчаваме! Случва се – четеш статии на достойни църковни дейци: общият тон е – нищо не е наред – това пропуснахме, онова пропуснахме. Какво да се вайкаме? Христос е един и същ при всички исторически обстоятелства – какъвто е бил, такъв и е. Спасението на душата е възможно при всякакви условия. Даже в концлагерите – и в хитлеристките, и в сталинските – е имало хора, които са вървели по духовния път и са достигнали върховете на светостта. Това не оправдава злодеите – както казва Христос, горко на онзи, чрез когото идват съблазни (виж Лук. 17:1), но пак по Неговите думи, съблазни не е възможно да не дойдат. И ако се е намерил някой лош свещеник, това не означава, че трябва да бягаме от Църквата.
– Хората, които сега влизат в Църквата, могат след първите няколко крачки да избягат: те си мислят, че в Църквата всички трябва да бъдат съвършени, а се сблъскват, меко казано, с несъвършенството на конкретни хора…
– Разбира се, това съблазнява. Какво да се прави? Но обърнете внимание на един сякаш странен факт: сред първите апостоли, сред дванадесетте, е имало, простете ме за сметките, 16% предатели. Това са Юда и Петър. Единият от тях – Петър – се покаял, а другият – Юда – не се покаял. Обърнете внимание и на това, че Христос не е лишил Юда от апостолско достойнство, когато той вече вътрешно се бил подготвил да извърши предателство. Не го изгонил. Този факт не оправдава нито Юда, нито тези които днес се държат недостойно и съблазняват с това хората. Но това не може да се промени, такъв е Божият промисъл. Трябва да съдим за Църквата, имайки пред очи Христос, а не Юда.
Чели ли сте спомените на Вера Верховцева – духовната дъщеря на свети Йоан Кронщадски? Отначало тя била живееща разгулно светска дама, а после я потеглило към покаяние. Тя решила непременно да отиде при един свещеник, когото познавала в младежките си години. Намерила го, уговорила си среща с него, отишла в дома му, изповядала пред него греховете на целия си живот, проляла искрени сълзи. И изведнъж видяла, че свещеникът е съвършено пиян. Ето такъв удар преживяла.
И какво? В края на краищата, тя се озовала при о. Йоан Кронщадски и станала истинска християнка, духовна дъщеря на светеца. Т.е. онзи, който търси Бога, ще Го намери. Между другото, по-късно Верховцева завела при св. Йоан и пиещия свещеник, те отслужили заедно Литургия и този човек напълно се поправил.
– Трябва ли да обсъждаме недостойното поведение на свещениците?
– Трябва. Но не е лошо всеки път, когато правим това да поразмислим: с кого ще го обсъждаме и с каква цел ще го обсъждаме? През многото години, в които съм изпълнявал длъжността на благочинен, няколко пъти ми се е налагало да повдигам пред свещеноначалието въпроса за недостойни постъпки на свещеници. Налагало се е да се вземат и сурови решения, но дори и при най-строгите канонически запрещения, винаги сме се старали да щадим човека, да му оставим възможност за поправяне. И, между другото, някои от наказаните се поправиха и сега служат достойно. Нима би било по-добре падналият, но каещ се човек да бъде опозорен пред целия свят, т.е. в Интернет?
Но имаше и случай, когато разгласяването се оказа необходимо, защото наказаният свещеник беше много обичан от енориашите си и десетки хора изпаднаха в смут – защо „постъпиха така” с нашия отец? Наложи се да бъде съобщена истинската причина, но, между впрочем, не с помощта на медиите, оказа се достатъчно да се каже само на една жена от енорията.
Тези, които публично разобличават недостатъците на свещенослужителите, трябва да се замислят защо го правят? От една страна сякаш говорят истината, а от друга – от това съблазънта нараства. Вече говорихме за това, че да пишеш интересно за доброто е трудно, а за лошото – и лесно и изгодно. И накрая се получава истина, но изкривена. Освен това нашето съзнание е склонно към т.нар. индукция: един е лош, втори е лош, трети е лош, значи всички са лоши! Това е грешен логически извод, но колцина от нас са силни в логиката?
Затова, ако някой оповестява публично недостатъци на църковния живот, трябва да се погрижи хората да не останат с впечатление, че в Църквата всичко е лошо. Ако е християнин, авторът на критически забележки, трябва да се старае със своята правда да не затъмни в очите на хората Божията правда, да не ги отблъсне от Христос. Да, случва се свещеници да грешат. Това е лошо. Но Христос е безгрешен! А свещениците, макар понякога да са недостойни, все пак са Христови служители. За тях е нужно да се молим – това е нужно винаги; понякога им е нужно строго наказание, но не бива да има злостно охулване. Бог може да допусне и това, но да не забравяме апостолските думи – „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак. 2:13).
За православния християнин патриархът, архиереят, свещеникът е отец, духовен баща. И дори ако бащата се държи не по най-добрия начин, истинският син не му се присмива, не хихика иззад ъгъла, не излага голотата му на показ, като древния Хам. Истинският син скърби за недостатъците на баща си, моли се за него, старае се доколкото е възможно да му помогне да се поправи и покае. Нека всеки, който изобличава в медиите недостатъците на духовенството запита себе си, своята съвест: кой съм аз – скърбящ син или злобен роб? И като чуе отговора, нека постъпи по съвест.
А тези, които се смущават от слуховете за греховете и недостойнствата на пастирите, нека си зададат друг въпрос: какво търсим ние в Църквата? Бога ли търся аз или търся добра компания? Който търси Бога, ще Го намери. А добра компания никой не ни гарантира. Самият аз обичам да се повеселя с приятели, но трябва да си призная, че това е в плоскостта на земното, а Небесното царство е перпендикулярно на нея.
Източник: priest.today
