Разбираме ли какво всъщност правим?
Февруари 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : Митрополит Павел Сисанийски
Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.
Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:
- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?
Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:
- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!
Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?
Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.
И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:
- Опитай да видиш колко е хубаво!
То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:
- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!
Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.
Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.
Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.
Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.
Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:
- Отче, отчаян съм!
Аз му отвърнах:
- Слава Тебе, Боже!
Той каза:
- Какво казахте?
- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?
- Да!
- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.
- Какво?
- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!
И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.
Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.
Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:
- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!
И си тръгна.
Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.
В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:
- Изненадваш се, като ме гледаш, а?
- Да ти кажа истината, да.
- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.
Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.
Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.
Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…
Превод: Константин Константинов
