Духовната борба в семейството
Февруари 27, 2018 in Начална страница, Семейство
Автор : митроп. Атанасий Лимасолски
Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”
Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?
Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.
Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.
Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.
Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.
Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.
Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.
Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.
Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.
Добродетелите и пороците в семейството
Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.
В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.
Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.
Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.
Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.
Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.
Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.
Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.
В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.
Семейството като Църква
Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.
Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.
Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.
Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.
По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.
Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.
Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.
Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.
„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.
Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.
Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.
Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.
Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.
Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.
източник: Пемптусия
