„Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”
Април 21, 2018 in Свещеническа конференция
Автор : протойерей Игор Рябко
Не лекия разговор за нас, братя свещеници, ще започна с неутешителната прогноза на св. Йоан Златоуст: „Не мисля, че спасяващите се сред свещениците са много, напротив – много повече са погиващите” (Беседи върху Деяния на апостолите, беседа трета върху стихове 1-12).
Това, че светителят е прав, се потвърждава от нашите светци. Сред тях наистина има много малко имена от бялото духовенство (аз ще говоря най-вече за него). А сред последните, най-голяма част са новомъчениците. Имена на светци, съотносими със св. Йоан Кронщадски, със св. Алексей Мечев и други подобни на тях, почти няма. Това е печален факт, от който следва страшният извод, за който именно говори св. Йоан Златоуст. Излиза, че болшинството от нас се намира под потенциалната заплаха от осъждане и вечни мъки. Но ние знаем, че Бог не иска нашата гибел и, следователно, ние сме тези, които не правим нещо както трябва. Нека опитаме да разгледаме този въпрос.
Кой е свещеникът?
За да разберем това, трябва да започнем търсенето си от библейските извори. Думата «свещеник» произлиза от еврейското «кохен», което на свой ред произлиза от «кохан» (да бъдеш свещенодействащ), т.е. да извършваш свещеното действие (служение). Първоначално това е предполагало принасянето на установените от закона жертви от различен характер. Представете си сега какво е представлявал юдейският свещеник на празник Пасха. Това е бил един много уморен «месар», опръскан с кръв от глава до пети. Той е трябвало да заколи хиляди животни, да ги разфасова правилно и изгори. Основната и главна задача в служението му на Бога е била само в едно – принасянето на жертвите.
В Новия Завет кръвта на ветхозаветните жертви е била заменена с веднъж завинаги принесената Кръв на Божествения Агнец, а уставът на ветхозаветното богослужение е бил сменен от новозаветния Типикон. Но същността на свещеническото служение си е останала същата. Само тежката работа с ножа е била сменена от не по-малко тежката работа с молитвата.
Следователно първият извод от гореказаното е: извършването на денонощния кръг на богослуженията е главна и неотменна част от задълженията на всеки свещеник, независимо от това къде служи и каква е неговата обществена ангажираност.
Трябва веднага да се отбележи – това не е индивидуален подвиг, не е подвижничество, а онова, без което свещеникът престава да бъде свещеник. Най-добре е денонощният кръг на богослуженията да се извършва в храма, дори той да е напълно пуст, както това е правил в продължение на много години праведният Алексей Мечев и други достойни пастири. Или в краен случай, килийно – у дома, макар и в съкратен вид. Учениците на Йосиф Исихаст, старците Харалампий и Ефрем, смятали за престъпление, ако йереят не извършва денонощния кръг от богослужения. А за монашестващите те считали за задължителна и нощната молитва.
Молитвената стихия на свещеника
От това изискване произтичат и всички останали задължения на свещеника. Молитвата – това не е само времето, предназначено за богослужение. Това е целият живот на свещеника, който е призван да стане непрестанна молитва (виж шеста молитва на утренята). „ Свещеникът без молитва, свещеникът, който не умее да се моли, който не е придобил молитвен дух, не е обикнал богослужението … е противоречие на самия себе си и безплоден чиновник от духовното ведомство”1. Молитвата на свещеника трябва да бъде постоянна2. Свещеникът, който не е придобил молитвен дух ще погине – всичко това ние намираме в трудовете на светите отци и учители на Църквата.
Това ни довежда до второто изискване: свещеникът е длъжен да извършва словесната Иисусова молитва.
Две от думите аз подчертах преднамерено. Първата дума иде да каже, че това е изискване, произтичащо от неговото служение, а втората – изискване, отнасящо се до минималното ниво на неговата компетенция. На словесната Иисусова молитва, за разлика от умната и сърдечната, е способен всеки човек. За извършването й, за разлика от по-високите й степени, не се изисква нито особено духовно ръководство, нито специални навици. Достатъчни са внимание и покаяние. Такава молитва се вменява в задължение и на миряните.
Молитвата, бидейки център на живота на свещеника, съдържа в себе си и всички съпътстващи я условия, без които тя е невъзможна. Това е, преди всичко, смиреното сърце, чувството за собствено недостойнство. Именно това е вътрешното състояние, в което трябва неотменно да пребивава истинският Христов служител. Ако свещеникът служи литургия без сълзи, той трябва да се отнася към себе си като към намиращ се под Божие запрещение. Така атонските духовници са учили изповядващите се при тях свещеници.
Освен обществената молитва, основно дело на пастира е килийната молитва. Епископ Вениамин (Милов ) отбелязва, че молитвата, извършвана пред хората, въвлича свещеника в „тънко тщеславие, в желание да направи впечатление” и е „своеобразна самохипноза”. Затова „за пастира домашната молитва трябва да бъде дихание на душата му, без което той не може да живее”3. В тази връзка килийната молитва е по-чиста, но и по-трудна от обществената.
Уроците на миналото
Днес, както никога, е необходимо да извлечем уроците от миналото. Дори и само затова, че настоящето ни много напомня за него.
Отец Василий Соколов (1868-1922), очаквайки в затвора изпълнението на смъртната си присъда, покайно преосмисля преминатия живот: „Това без съмнение е въздаяние за нашите грехове, особено за пастирските, за неумението и нежеланието да пасем както трябва Христовото стадо. Указано ни е да го пасем, не господарувайки над Божието наследие, но полагайки душата си за него, а ние – точно обратното – цялото си пастирство полагаме във външното владичество над пасомите, в получаването от него на гнусна печалба, в получаването на почести и слава и т., и т.н. С една дума, ние сме извратили самия смисъл на духовното пастирство и сме го превърнали в светско владичество”4. Тези думи са обърнати към нас. За да разберем накрая какво иска от нас Бог, към какво сме призвани и с какво трябва да се занимаваме.
Неусвоените уроци на миналото водят до повторното полагане на изпит. И ако не научим правилно урока си, наказанието, което е постигнало нашите събратя в миналото, ще стане наше настояще.
Личната аскеза
Според православния възглед служението на пастира е немислимо без личния аскетичен подвиг. Без него пастирството е невъзможно и се превръща, както казва епископ Фьодор (Поздеевски), „ в чиновничество, води до извращаване и гибел на самия пастир”5.
Първото, на което ние с вас трябва да се учим – това е вътрешното внимание към себе си. Нашата вътрешна рефлексия се състои от три ингредиенти – нашите мисли, чувства и желания. Те са производни на разумната, желателната и раздразнителната част на нашата душа (според учението на Евагрий Понтийски и др.) Тези съставни на нашия вътрешен живот не бива да се отъждествяват с нашата личност, а трябва да бъдат под нейния контрол. Без този контрол вътрешният живот на свещеника се превръща в безсмислен поток на съзнанието и хаотична смес от емоции и чувства. Встъпвайки в различни съединения помежду си, те изпълват душата ни с греховна смрад, правейки я отначало духовно безплодна, а след това и напълно мъртва.
Ние не можем и нямаме право да ръководим паството, да изповядваме, да проповядваме, ако сами не практикуваме и изпълняваме учението на Евангелието и на Светите Отци.
В противен случай това, което наричаме „пастирство” ще бъде в действителност лицемерна театрална постановка.
Такова лицемерие неминуемо ще убие свещеника, ще го направи мъртъв по отношение на Бога и на неговата животворяща благодат. Дяволът ще държи ума на такъв лъжепастир в илюзията за мним духовен живот, размесвайки я периодично с анестезията на самооправданието. Колкото по-продължително свещеникът пребивава в състоянието на такова „окаменяло безчувствие” по отношение на личния подвиг, толкова по-малки стават и шансовете му за лично спасение.
Верност на Преданието
Следващата важна съставна част от служението на свещеника е неговата преданост на Църквата, на нейната вяра и учение. Днес за това е нужно да се говори отново и отново, защото виждам как нашето духовенство отпада от Църквата, губейки връзка с нейното Предание и традиция. В нашето трудно време тече духовна сепарация. По Божие допущение дяволът ни сее като пшеница. И плевелите, които не са успели да устоят във верност към майката Църква, лесно отпадат от Бога.
Изменчивостта на външното устройство на живота е неизбежна, но изкушавани от ветровете на промяната, ние сме длъжни да запазваме вътрешна устойчивост, помнейки думите на апостола: „Недейте се съобразява с този век”, „стойте и дръжте преданията, на които сте научени” (Рим. 12:2 и 2 Сол. 2:15).
Обладавайки във всяка историческа епоха пълнотата на догматите, Църквата винаги е изправена пред постоянно възникващите интелектуални предизвикателства и е принудена да ги преодолява. Оттук произтича нашият дълг не само да пазим догматите на вярата, но и да умеем всеки път отново и по нов начин да ги обясняваме на съвременниците. Да бъдеш в традицията означава също и да подражаваш на светите отци в техния творчески труд, разсъждение и богословска интуиция. Ние не трябва да се съобразяваме с времето и да пригласяме на неговия дух. От дълбока древност ние имаме завещание от светите отци да пазим древните правила.
Иска ми се особено да обърна внимание на лукавата лъжа, промъкваща се до нас чрез либералните лъже-църковни модератори и „ревностни борци против греховете на Църквата”. Интернет е пълен с различен род „изобличения”. При това дяволът не се гнуси от откровена клевета и я влага в устата на бившето или засега формално намиращо се в лоното на Църквата духовенство. Някои от тези „обществени експерти” са се превърнали в истински апостоли на дявола.
Отци и братя, помнете – ние живеем във време на масово помътняване на съзнанието. Светският дух прониква в душите и умовете на нашите съвременници. На външния свят, който винаги е бил и ще бъде враждебен на Църквата, ние можем да противопоставим само едно – нашата вярност и нашето вътрешно стоене в силата и духа на Църковното Предание.
1. Киприян Керн, архим. Православное пастирское служение. Клин. 2002. стр. 65-67
2. Старецът Емилиян Вафидис казва, че нито литургията, нито причастието няма да принесат полза, „ако ти не се молиш постоянно”. Емилиан, архим. Божослужение. Богомислие. М. 2002. стр. 107-108.
3. Вениамин Милов, еп. Пастирское богословие с аскетикой. М., 2002. стр. 71-73.
4. Дамаскин (Орловский) игум. Мученики, изповедники и подвижники благочестия. РПЦ ХХ ст. Тверь, 1996. Кн. 2 стр. 72
5. Феодор Поздеевский, архиеп. Смысл християнского подвига. Жизнеописание. Избр. труды. ТСЛ, 2000. стр. 86, 96, 141, 142.