Каквото посеем, това и ще пожънем
Април 24, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство
Автор : Митрополит Нектарий
Ще разгледаме още едно изкривяване на любовта, което има връзка с придобиване на независимост от страна на детето. Това е несъзнателният начин, по който родителите проектират себе си върху личността на детето. Чувството, че детето представлява продължение на бащата или майката. Така родителите влагат в детето ценности и визии, които сами не са могли да осъществят, издигат детето толкова високо, че след това то не може да слезе, или, ако слезе, ще падне и ще се пребие. Външната цел е детето да се изкачи високо, но, разбира се, паралелно и родителите ще се изкачат заедно с него. Ако детето стане лекар, майката веднага става майка на лекаря. Ако детето стане генерал, бащата става баща на генерал и т.н. И особено ние, гръцките родители, с нашите характерни комплекси, си представяме детето от министър-председател нагоре, дори не обикновен министър! Едно 15-годишно момче пише: „Родителите ме поставят на много висок пиедестал, имат за мене големи идеи, само и само да си задоволят егоизма и да се покажат в обществото.“
Вижте какъв критерий има детето. С тези предпоставки детето започва да вярва, че е някаква звезда, забележителна личност, избран и надарен човек, което трябва да заема особено място сред приятелите си и по странен начин, той като звезда се изолира, стои далеч от приятелите си, защото очевидно това няма да има благотворно въздействие върху неговото развитие. Но ако внезапно секне удивлението, на което е свикнало да се наслаждава, неговото състояние бързо се развива в постоянна психологическа криза. Не рядко родители от този тип стигат до големи крайности и преувеличения, които може да имат трагични последици за детето. Приятелите, професията, съпругата се избират и налагат от родителите. Както гласи един лозунг: „Избират преди нас за нас“ – казват децата. Критериите за избор са болни, бих казал антихристиянски и безнравствени. В много случаи родителите, без да вземат предвид възможностите и уменията на детето, въз основа на собствените си комплекси и в името на „любовта”, увещават или по-скоро налагат на детето си да последва еди-коя си наука, еди-коя си реномирана професия и така да си вдигнат „акциите” в обществото. Чуват много пъти целите на детето, че иска да стане някакъв и се питат – колко ще изкарва, колко ще се издигне в обществото, не се трогват, че детето им се развива чрез целта, която си е поставило. Развитието за тях означава слава и пари. Но е престъпно родителите да принуждават децата да заравят своите таланти, за да последват това, което те смятат за благоприлична професия. На това се дължат и много сблъсъци между родители и деца, но и много неуспехи на детето. Защото искат от него неща свръх неговите възможности и чужди на неговите интереси. Някои родители, гневни от неуспехите на децата, тържествуват, бидейки оправдани от техните предвиждания, и изпадат в иронични и подигравателни коментари, които унизяват личността на детето. „Видя ли, дето ти казвах?!“ Така те тласкат детето към пропастта на безнадеждността и отчаянието, вместо да го насърчават. Не е случаен фактът, че след приемни изпити за влизане в университет много деца, поне в Гърция, правят опит за самоубийство. Познавам едно „изрядно” семейство с три деца. Родителите им внушили идеята, че са нещо специално, а майката, за да отговорят на нейните жертви, претендирала и тримата й синове да се класират първи в приемните изпити за университета. Най-малкият се разбунтувал и поел по свой път. Двамата по-големи синове не се възпротивили. Първият искал да следва архитектура, а вторият медицина. Със сигурност щели да ги приемат, защото били добри ученици, но не били сигурни дали ще се класират първи – понеже в тези факултети се влиза трудно. Майката със своята „любов” не се интересувала от факултета, а от първото място. Затова синовете й сменили своите цели и се явили на изпити за влизане в други факултети, които гарантирали първото място. Първият от двамата успял да влезе в юридическия факултет, но не бил първи, а трети в крайното класиране. Търчи радостен да го каже на майка си, а тя се намръщила и казала – очаквах нещо по-добро от теб! Майката дотолкова се ядосала, че цели две години не му говорила. Другият син с цената на неговите свръхусилия успял да влезе, класирайки се на първо място, и така угодил на майка си. Накрая и двамата станали добри учени, преподаватели, но в тях останали известни психични проблеми. Третият син, който се възпротивил и въстанал, сам тръгнал по своя път. Той е лошото дете, но единственият душевно уравновесен.
Една друга майка, това е факт, не е басня, огорчена от неуспеха на дъщеря си за приемните изпити за университета, реагирала с думите: „Ако бях на твое място, щях да се кача на покрива и да скоча от него!“ След няколко минути майката чула трясък отвън – дъщеря й наистина скочила от покрива и се самоубила.
Оставям на вас да коментарите тези два случая – коя е била подбудата на тези родители: тяхната любов или тяхната мегаломания?
Ще ви прочета един коментар от о. Адамантиос Августидис – психиатър. Той пише следното: „Един от обичайните въпроси, които правят конфликтна връзката между родители и юноша, е чувството, че интересът на родителя се изчерпва в задоволяването на неговото его и егоцентрични нужди, без чувствителност и разбиране на възможностите и потребностите на негови потомци. Юношата чувства, че строгите и непреклонни забрани, които му налагат, не отразяват безкористието на родителите, а тяхната скрита егоцентрична нагласа. Това предизвиква първоначално горчивина, а по-късно сблъсък, съмнение и гняв. Подобни чувства имат децата, когато усещат, че прекомерната родителска грижа не е прилив на любовна жертва и себепревъзмогване, а нужда от тяхно себеудовлетворение.
Св. Паисий Светогорец описва това явление по неговия прост, но точен начин: „Забелязал съм, че съвременните младежи, особено тези, които следват, биват ощетени у дома си. Докато са добри деца, се опропастяват, родителите ги развалят. Понеже родителите са минали през трудни години, искат децата им да не се лишат от едно, да не се лишат от друго. Не развиват любочестието в децата, така че те да се радват, когато изпитват лишения.“
Така опитът на младежите има вкус на едно предателство и би могло да се изрази в схемата „гневни сме на родителите“, защото вече са предали това, на което са ни поучили, но претендират то да стане мярка и критерий за нашия собствен живот. Така несъзнателно започва да работи нещо, което сме свикнали да наричаме пропаст между поколенията, където всяка страна е егоцентрично деспотична, сигурна за своите тезиси и мнения и уверена, че другата страна греши.
Старецът Паисий, който споменахме, говорейки именно за сблъсъка, който се получава, когато отношенията между родители и деца се формират при условия, които подхранват и поддържат взаимния нарцисизъм, се пита – какво да правят децата, какво да правят и родителите? Идват децата и ми казват – не ни разбират родителите! Идват и родителите и ми казват – не ни разбират децата ни! Създала се е пропаст между родителите и децата. За да се премахне, родителите трябва да се поставят на мястото на децата и децата на мястото на родителите.
С всичко, което отбелязахме, разбираме, че възпитаването на детето не е лесно нещо – родителите имат добри намерения, но често възпитанието не носи очакваните плодове. И ако това не се дължи на една зле разбрана любов, която разгледахме, може да се дължи на невежество или на погрешни сметки. Става както при майонезата: материалите са били добри, рецептата ценна, готвачката отлична, но някой детайл е убегнал и майонезата се е пресякла. Никой родител не иска да даде лошо възпитание на детето си, но много пъти препятствието не може да бъде избегнато. В едно такова препятствие са се препънали много съвременни семейства. Много родители са живели в тежки условия и сега искат децата им да живеят различно. Така на съвременните деца нищо не им липсва. Или по-скоро им липсва нещо важно – благословението на лишението. И много пъти те го търсят по свой начин и се противят на тази склонност на родителите (да им осигуряват всичко). Пълната небрежност във външния вид, диетите, които пазят, са форма на съпротива срещу консуматорското общество. Също така много от родителите, понеже са живели в строги семейства, искат да отгледат децата си без ограничения и им позволяват всичко. В центъра на живота си поставят желанията и капризите на детето. Вместо да възпитават детето да споделя това, което има с другите, да си сътрудничи с тях, да уважава желанията и потребностите на другия, много често заради тяхното благоденствие задоволят всяко тяхно желание. Ако има някакъв сблъсък по отношение на тв програмата, която гледаме, купуваме друг телевизор за детето, ако юношата монополизира телефона, слагаме втори телефон, макар вече да имат и мобилни телефони. Като последица от всичко това детето свиква да не зачита другия човек. Когато родителите дават всичко на детето, когато задоволяват неговите претенции без възражения и отлагане, тук и сега, то се научава да води егоцентричен начин на живот; научава се само да взема, а не да дава. Стига до убеждението, че всички са му длъжни. По този начин го заблуждаваме, защото то си мисли, че животът е такъв, сякаш го държим в парник, т.е. в един въображаем свят, а когато влезе в съприкосновение с реалния свят, в който има ограничения, ще бъде напълно неподготвено и неспособно да се справи с тях. С други думи, научаваме го да бяга без да му даваме спирачка – но животът поставя стени по неговия път и без спирачка си троши главата. Макар по този начин да мислим, че избягваме сблъсъка (с него), ние го водим до сблъсък с обществото, и този сблъсък е много по-лош. Съществува обаче една основна разлика между ограниченията, с които родителите се стремят да подготвят детето за реалния свят, и ограниченията, с които се опитват да осуетят неговата самостоятелност. Първото е напълно необходимо, за да влезе в живота. Второто е да имат връзка с нашите претенции, за които говорихме преди. Не искаме децата ни да ни напуснат, не искаме да станат самостоятелни, а се опитваме по всякакъв начин да останат до нас. Затова и много пъти ограниченията, които родителите поставят в тази насока, това имат за цел, а давайки всичко на детето (т.е. на юношата), го правим неспособно да влезе в живота и си подсигуряваме неговото пребиваване до нас. Когато му даваме всичко, защо то да си тръгне от нас и да заживее самостоятелно?
Но понеже тази беседа е насочена и към родители-християни, ще разгледаме въпроса с християнското възпитание, където за съжаление са се получили много изкривявания и недоразумения. Родителите-християни живеят в нарастваща тревога – виждат от една страна лошия път, по който вървят децата, виждат постоянните сблъсъци и протестират, тревожат се, отчайват се – „загубихме децата си“ – така казват – „отдалечиха се от пътя на Бога“. И започват отново да обвиняват обществото, правителството, Църквата. Много родители мислят, че възпитават децата си с възпитание и увещание по Бога, но ако си отправят честна себекритика, ще видят, че ги възпитават с възпитание и увещание по свой образ. Нека видим това по-подробно. Защото и това състояние води до постоянни сблъсъци. Основната отговорност за възпитанието на децата не е нито на учителите, нито на обществото, нито на свещениците, нито на телевизията, нито на правителството, нито на някой друг – децата се формират у дома, у дома научават най-важните неща. Тоест в семейството влизат основите, колоните, плочите, стените, а обществото навън може да направи само едно варосване, едно боядисване, дотам, нищо друго. Мнозина от нас се оплакваме: „Как децата ни се развалиха, след като сме добри християни, след като ходим на църква, след като всички за Бога им говорихме? Какво става?“ Преди всичко трябва да отбележим, че роля играе не какво говорим, а какво сме и какво правим, как живеем. Ето какво пише отново един ученик от гимназията: „Родителите ми не ми показват на дело това, което искат от мене. Техният пример е обратният на това, което искат да правя.“ Колко са истинни неговите думи ще разберем, ако си направим искрена себекритика. В Патерика се разказва следният случай – трима монаси всяка година ходели при св. Антоний. Двама от тях му задавали много въпроси по техни духовни проблеми и за спасението на душите им. Третият винаги мълчал, нищо не питал. След дълго време св. Антоний го попитал:
- Толкова време идваш тук, и нищо не ме питаш?
А той му отговорил:
- Стига ми да те гледам, отче!
Тоест роля играело не какво говорел св. Антоний, а какъв бил. Ние казваме много неща за Християнството на децата ни, но за кое Християнство говорим? За Християнството на Евангелието, на светците, на мъчениците, на Кръста, на жертвата – или за егоистичното буржоазно и меркантилно християнство? Казваме например: „Детето ми, бъди с Христос, защото който е с Христос, не губи.“ И естествено подразбираме, че Христос ще ти помогне да станеш богат, да имаш щастие и т.н. Детето отваря Евангелието и чете някои тежки думи, че който е истинен ученик на Христос, ще загуби, ще бъде гонен, ще страда, ще бъде разпнат. Христос говори за скръб, кръст, болка, не е обещал нито вили, нито влогове в банки, нито ефимерни радости, а кръст. Също така настояваме детето да бъде първо във всичко. Товарим го с един куп частни уроци и извънкласни дейности и настояваме да стане първо в училище, в английския език, в пианото, в танците, в университета. Винаги на високо и винаги на върха. Винаги с успехи. И детето отваря Евангелието и чете, че Христос иска нещо друго – че за да се изкачиш високо, трябва да слезеш, да се смириш; за да станеш пръв, трябва да станеш последен и слуга на всички; за да успееш, трябва да претърпиш неуспех. Евангелието говори за едно Християнство, което има лична цена, докато ние говорим за едно Християнство, което нищо не ни струва и означава нагаждане. Така детето в Евангелието едно вижда, и друго в нас. Говорим на детето за Христос, Който е Бог на любовта и Който казва, че този, който има две ризи, да даде едната на ближния и когато някой ни удари по едната страна, да обърнем и другата. Поучава ни да прощаваме на враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат и т.н. А какво вижда то от нас – да не говорим на нашия съсед или роднина 20 – 30 години по незначителни поводи, за една педя земя; да се занимаваме постоянно с материалните неща и цялата ни борба да не е за най-необходимите неща, а за увеличаване на доходите ни, за втора и трета къща, за втора и трета кола и т.н.; да се гордеем, че така сме нагласили данъчната декларация, че крадем от държавата еди-колко си пари. Или че сме измамили клиента в нашия магазин; или че еди-кой си депутат е уредил сина ни (в казарма) в по-близко поделение и така да пратим сина на другия по-далеч. Всичко това кара детето да бъде напълно безразлично към Христос. Дори не чува това, което говорим, затова и се противи и влиза в сблъсък с нас – и добре прави. Защото така се създава надежда, то търси истинния Христос. Но за съжаление това наше непочтено християнство, лицемерната вяра и липсата на любов към ближния дават пряко отражение върху децата ни. Св. Василий Велики подчертава, че децата не могат да преуспеят, когато родителите са алчни, егоцентрични и индивидуалисти, когато алчно събират материални блага, без да мислят за своя ближен. И виждаме днес какъв хаос цари сред младите – бунт, хулиганство, безразличие, наркотици. Всички имаме надежда, че злото ще се ограничи, но позволете ми да изразя тъжното ми убеждение, че така, както вървим, ако не се покаем, тези явления не само няма да се ограничат, а ще нараснат, особено наркотиците, колкото и мерки да вземе държавата. Св. Ефрем Сириец преди 15 века каза нещо удивително, което има поразително приложение в епохата ни. Той казва, че този, който презира ближния си, когато се намира в страдание, в скръб, в болка, в лишение, не само материално, но и духовно, този човек ще направи децата си объркани. Днес това много важно наблюдение на св. Ефрем важи напълно. Децата, констатирайки от живота на родителите си – в който няма любов – че обществото, в което ще трябва да живеят, е една страшна джунгла, където всеки се грижи само за себе си, ги обзема паника и несигурност, отчаяние и гняв и се проявяват в обществото като гневни хора, които трошат, громят, горят, бият и унищожават. Повярвайте ми, всички тези изтерзани разбунтувани младежи, които обвиняваме и отхвърляме, не са виновни, не са лоши деца, а уплашени и много чувствителни, които идват от родители, които за съжаление са извели любовта от живота им.
Ще спомена отново един случай – познавам едно семейство, чийто най-голям син е много объркан. От 15 годишна възраст не може да намери себе си, мина през много бури – анархия, наркотици. Когато родителите дойдоха при мен за първи път, за да разговаряме, започнаха както обикновено да обвиняват обществото и всички други. Но минаваха дни и месеци и техните отбрани падаха. Изправиха се пред себе си и видяха искрено своите грешки и отговорност. Между другото разказаха следното. Преди години се скарали с целия квартал и не говорили на никого. Междувременно били добри християни, ходили на църква и т.н. Един ден детето им, едва 8 годишно тогава, което гледало всичко това, им казало: „Какво ми говорите за Христос, след като не го вярвате? Христос говорил за любов, а вие не казвате “Добър ден” на съседите!?“
Съществува обаче, и едно друго измерение – използваме Бога, за да се наложим на децата. Казваме например: „Ще правиш това, което аз ти казвам, защото в противен случай Бог ще те накаже.“ Така превръщаме Бога във властелин, в тиранин, в жандарм. И след това искаме детето да обикне този тиранин, който обслужва интересите на един друг тиранин. Разбира се, това, че не обича този тиранин – бог, бих казал, че е знак за здраве и създава надежди за детето. Основата на религиозното развитие на детето е свидетелството, примерът, но когато това отсъства, всички наши думи и проповеди са излишни. Ако родителите не пожертват нещо от себе си, ако не покажат автентична любов, тогава вярата няма никакво въздействие върху душите на децата. Факт е, че религиозният интерес и религиозност на детето е неопровержимата мярка за автентичността и религиозността на родителите. Когато религиозността на родителите е автентична, тогава децата развиват религиозен интерес, в противен случай ще го отхвърлят. И ако стане нещо подобно, нека не търсим на кого да прехвърлим отговорността, а да изследваме себе си и живота ни. И както казва и народът – „Каквото сеем, това и ще пожънем.“
Нека да уточня нещо: с всичко, което казахме, нямаме за цел да принизим ролята и ценността на родителите, а напротив, целта е да се защитят родителите, обозначавайки грешките и недостатъците, и представяйки тяхното реално лице, освободено от деформации. Със сигурност няма съвършени родители, всички сме несъвършени, и това, което даваме на децата ни – е човешкото несъвършенство и греховност. Няма да увредим децата ни толкова с нашето несъвършенство, колкото с безсилието ни да признаем нашето несъвършенство.
Връзката ни с децата, пътят от конфликта към срещата е дълъг път, море, по човешки е нещо невъзможно – ако осъзнаем нашето безсилие и несъвършенство, и за нас съществува надежда. И тогава можем да живеем това, което толкова често повтаряме на св. Литургия – „Себе си и целия си живот на Христа Бога да предадем.“ Ако вече нищо не можем да правим, нека признаем нашето безсилие и със смирение да доверим децата ни на Бога. Ако не можем да говорим за Бога на децата ни, нека говорим на Бога за децата – както казва св. Порфирий: „Нека ние говорим на Бога, за да говори Той на децата ни.“ И ако нямаме успехи, нека покажем на Бога грешките от нашия неуспех и да сме сигурни, че Божията милост ще използва нашите грешки и ще доведе до нещо добро. Характерно е, че в началото на св. Литургия, когато всичко е готово за да започне св. Литургия, дяконът казва тихо на свещеника в олтара – „Време сотворити Господеви“ („Време е Господ да действа“). Това точно е отношението на Христос, не само в Литургията, но и във всеки момент. Нека това бъде и отношението на всеки баща или майка – в трудните моменти нека повтарят този израз. Време е Господ да действа. И нека оставяме поле за действие на Бога да направи нещо в душата на детето. Казахме в началото, че конфликтът с децата е неизбежен и срещата ни с тях почти невъзможна, но нека не забравяме, че невъзможното за човеците е възможно за Бога.
превод: Константин Константинов
